Оглушителните децибели на тишината около Народния театър „Иван Вазов“
Иван Николов
Около Народния спектакъл „ Иван Вазов “ към този момент е безшумно. Крясъците, ругатните, вандалските изстъпления се утаяват в съзнанието ни като горчив спомен. Горчив спомен са и думите на артисти, актриси и режисьори, както и на младежи от миманса на събитията, които заклеймяваха пред микрофоните и камерите сцените на вандализъм с изречения на трансформиралата се в злокачествена обстановка полезност - свободата на словото. Да не приказваме за „ почтените борци “ против още по-перфидно налаганата цензура.
Не ми се желае позициите на известни и авторитетни създатели, като служебния Министър на културата маестро Найден Тодоров, на ръководителя на Съюза на артистите, артиста Христо Мутафчиев, на известния стихотворец, режисьор и журналист Недялко Йорданов да оставяме, макар несъгласията ми с тях, да потъват във всеобщата олелия на събитията. И в случай че въпреки всичко се е получило по този начин, виновността не е в тълпата, а у самите тях.
Лично аз, постоянно съм се възхищавал на маестро Найден Тодоров, който намира метод да украси виртуозния си диригентски гений с елегантно поднесени детайлности от живота на композитора, чието произведение публиката е пристигнала да чуе. И тъкмо тези му умения ни натоварват с упования да не се поддава на инерцията, и да прави оценка театралната режисура, провокирала толкоз спорни тълкования, с думи, които с нищо не разсейват сгъстената мъгла.
Сблъскваме се с събитие, което има дълбоки корени и което настойчиво убягва от погледа на тружениците на българската нематериалност в продължение на десетилетия.
Нелишените от надменност думи на Христо Мутафчиев са другият мотив за несъгласията ми. Актьорът, пресъздал ослепително облика на Стамболов в пиесата на Стефан Цанев, елегантно пропусна опцията
да съобщи позицията си по противоречивата режисура на Джон Малкович
Народопсихологическите му мъдрувания с нищо не помогнаха на обърканите да прояснят погледа си…
Недялко Йорданов е одобрен стихотворец, акуратен режисьор и несклоняем с безобразията в обществото. Още във времената на тоталитаризма, той е давал нееднократно образец на гражданска непоквареност. В случая с постановката на Джон Малкович и той одобри ролята на апологет на художествената интерпретация на творбата на Шоу, пренебрегвайки императивите на един извънредно трагичен миг в българската история, напълно несъответствуващ за фриволно комедийно интерпретиране и като драматургия, и като постановка. И в случай че това е допустимо в Лондон, Париж и Вашингтон, механичното преместване на метода на Софийска сцена, поражда реакции, с безконтролни измерения, дори и освен това, на което станахме свидетели…
Поради особеното развиване на историческия развой у нас, дефицитът на национална сетивност, демонстрирана и от тримата духовни първенци, е осезателен и болезнен… Оправданието, че става дума за изкуство, е пукотевица с халосни патрони. Връзката сред изкуство и реалност не предстои на подозрение, а спекулациите в тази посока са жалки…
Наситените с славолюбие, лукавство и свирепост първообрази от живота, художествено претворен като Клавдий в „ Хамлет “, Яго в „ Отелао “, Макбет в едноименната покруса не са ли доказателство от кое място Шекспир взема сюжетите за тези свои драматургични шедьоври? За комедийния род той е намерил други сюжети.
Бърнард Шоу е търсил комедийния сюжет и го открива на стотици километри от Лондон, там
някъде в „ дивите “ Балкани,
където се водят някакви войни. Да желаеме отношението на създателя на „ Оръжията и индивидът “, към тази война да бъде като на българите е наивно, даже неуместно. И тук се сблъскват гледните точки - тази на създателя далечен на стотици километра от военните дейности и на българина, тръгнал да умира за свободата и независимостта на преди малко обединеното му родно място.
И още веднъж стигаме до сетивата ни за националната съкровеност. Днес те са ерозирали, закърнели и безчувствени. И това е казусът. Не единствено на шефа на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, господин Васил Василев…
Така нескрито излизат заместителите им, като ракова тъкан, която повлича и убива с токсичността си. Изходът е да съживим, да оздравим националната ни сензитивност. Не с развети байраци, гръмки речи и вандалски нападения, а със съкровена грижа към корена, към ствола и към клоните на вековния дъб на българската народност…
***
С това съществено заболяване и с жалки остатъци от целостта на българския етничен масив аз се срещнах, лице в лице през 2010 година
Като ръководител на цивилен комитет в отбрана на Никола Стоянов, основател и началник на организацията „ Български човешки права в Македония “, в град Воден, Гърция, аз трябваше да изпитам горчивината от доста срещи. Видни интелектуалци, духовни първенци, водещи политици, депутати и държавници не можеха да асимилират това, което желаех от тях като морална и материална поддръжка за тази организация. Те освен, че не бяха чували за сходно съдружие и името на ръководителя му, само че с отегчителна мимика, общително отклоняваха тематиката на разговор…
Това ме подтикна да отида във Воден и на място да се срещна с характера на организацията и с нейния началник. Заедно с мой другар - емигрант от с.Дъмбени, Костурско и с двама съидейници от Охрид, ето ни в Гърция. Датата е 10 юли 2010 година Паркирахме на уреченото по телефона с Никола Стоянов място и когато към този момент тръгвахме за срещата, се появи джип, от където слязоха трима служители на реда, които започнаха да ни задават смущаващи въпроси, да записват данните от персоналните ни документи и прочие След този полицейски обред ние отидохме на срещата в парка до водопадите. Това, което чухме от Никола Стоянов, ни порази. Той с тъжна усмивка изреждаше случаи на пренебрежение и геноцид над българите: „ Добре е да знаете – безшумно стартира той - че в модерна Гърция думата „ българин “ има смисъл на унизителен епитет. Малцината са смелчаците, които са декларирали българската си националност, само че те търпят обиди, насмешки, скалъпени правосъдни обвинявания и дискриминация…
И най-печалното: представители от Българското посолство в Атина идват да ни пропагандират да закрием организацията, с цел да не пречим на положителните българо-гръцки отношения… “
Ето тук би трябвало
всички да замълчим отговорно!…
И да разберем, че това е единствено миг от една вековната тактика, ще приведа и думите на един французин, който преди повече от 110 година изнася потресаващата истина за геноцида над народа ни: „ Митрополитът на Търново, като откри зазидан в стената сандък, съдържащ библиотеката на античните български патриарси, възпламени в градината си всички български книги. Никога след Омир не е виждан сходен образец на фанатизъм. Никога един народ не е бил по този начин редовно денационализиран… “( Georges Bousquet. „ Histoire du peuple bulgare “. Paris 1909)
Това напълно не значи, че ние ще тръгнем да си отмъщаваме. Не, само че незнанието, неинформираността разрушават националното достолепие, лишават ни опцията да реагираме съответно при общуването ни през днешния ден, при радикално разнообразни условия…
***
Режисираната от Джон Малкович творба на Бърнард Шоу „ Оръжията и индивидът “ на сцената на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ разголи до дъно закърнялата ни сензитивност, към трагични моменти от историческото съществуване на българския народ.
Това е диагнозата
А гузно полегналата тишина през днешния ден към българския храм на Мелпомена продължава да излъчва оглушителни децибели, адресирани към към момента надълбоко спящите кафези на националната ни памет… / БГНЕС
Около Народния спектакъл „ Иван Вазов “ към този момент е безшумно. Крясъците, ругатните, вандалските изстъпления се утаяват в съзнанието ни като горчив спомен. Горчив спомен са и думите на артисти, актриси и режисьори, както и на младежи от миманса на събитията, които заклеймяваха пред микрофоните и камерите сцените на вандализъм с изречения на трансформиралата се в злокачествена обстановка полезност - свободата на словото. Да не приказваме за „ почтените борци “ против още по-перфидно налаганата цензура.
Не ми се желае позициите на известни и авторитетни създатели, като служебния Министър на културата маестро Найден Тодоров, на ръководителя на Съюза на артистите, артиста Христо Мутафчиев, на известния стихотворец, режисьор и журналист Недялко Йорданов да оставяме, макар несъгласията ми с тях, да потъват във всеобщата олелия на събитията. И в случай че въпреки всичко се е получило по този начин, виновността не е в тълпата, а у самите тях.
Лично аз, постоянно съм се възхищавал на маестро Найден Тодоров, който намира метод да украси виртуозния си диригентски гений с елегантно поднесени детайлности от живота на композитора, чието произведение публиката е пристигнала да чуе. И тъкмо тези му умения ни натоварват с упования да не се поддава на инерцията, и да прави оценка театралната режисура, провокирала толкоз спорни тълкования, с думи, които с нищо не разсейват сгъстената мъгла.
Сблъскваме се с събитие, което има дълбоки корени и което настойчиво убягва от погледа на тружениците на българската нематериалност в продължение на десетилетия.
Нелишените от надменност думи на Христо Мутафчиев са другият мотив за несъгласията ми. Актьорът, пресъздал ослепително облика на Стамболов в пиесата на Стефан Цанев, елегантно пропусна опцията
да съобщи позицията си по противоречивата режисура на Джон Малкович
Народопсихологическите му мъдрувания с нищо не помогнаха на обърканите да прояснят погледа си…
Недялко Йорданов е одобрен стихотворец, акуратен режисьор и несклоняем с безобразията в обществото. Още във времената на тоталитаризма, той е давал нееднократно образец на гражданска непоквареност. В случая с постановката на Джон Малкович и той одобри ролята на апологет на художествената интерпретация на творбата на Шоу, пренебрегвайки императивите на един извънредно трагичен миг в българската история, напълно несъответствуващ за фриволно комедийно интерпретиране и като драматургия, и като постановка. И в случай че това е допустимо в Лондон, Париж и Вашингтон, механичното преместване на метода на Софийска сцена, поражда реакции, с безконтролни измерения, дори и освен това, на което станахме свидетели…
Поради особеното развиване на историческия развой у нас, дефицитът на национална сетивност, демонстрирана и от тримата духовни първенци, е осезателен и болезнен… Оправданието, че става дума за изкуство, е пукотевица с халосни патрони. Връзката сред изкуство и реалност не предстои на подозрение, а спекулациите в тази посока са жалки…
Наситените с славолюбие, лукавство и свирепост първообрази от живота, художествено претворен като Клавдий в „ Хамлет “, Яго в „ Отелао “, Макбет в едноименната покруса не са ли доказателство от кое място Шекспир взема сюжетите за тези свои драматургични шедьоври? За комедийния род той е намерил други сюжети.
Бърнард Шоу е търсил комедийния сюжет и го открива на стотици километри от Лондон, там
някъде в „ дивите “ Балкани,
където се водят някакви войни. Да желаеме отношението на създателя на „ Оръжията и индивидът “, към тази война да бъде като на българите е наивно, даже неуместно. И тук се сблъскват гледните точки - тази на създателя далечен на стотици километра от военните дейности и на българина, тръгнал да умира за свободата и независимостта на преди малко обединеното му родно място.
И още веднъж стигаме до сетивата ни за националната съкровеност. Днес те са ерозирали, закърнели и безчувствени. И това е казусът. Не единствено на шефа на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, господин Васил Василев…
Така нескрито излизат заместителите им, като ракова тъкан, която повлича и убива с токсичността си. Изходът е да съживим, да оздравим националната ни сензитивност. Не с развети байраци, гръмки речи и вандалски нападения, а със съкровена грижа към корена, към ствола и към клоните на вековния дъб на българската народност…
***
С това съществено заболяване и с жалки остатъци от целостта на българския етничен масив аз се срещнах, лице в лице през 2010 година
Като ръководител на цивилен комитет в отбрана на Никола Стоянов, основател и началник на организацията „ Български човешки права в Македония “, в град Воден, Гърция, аз трябваше да изпитам горчивината от доста срещи. Видни интелектуалци, духовни първенци, водещи политици, депутати и държавници не можеха да асимилират това, което желаех от тях като морална и материална поддръжка за тази организация. Те освен, че не бяха чували за сходно съдружие и името на ръководителя му, само че с отегчителна мимика, общително отклоняваха тематиката на разговор…
Това ме подтикна да отида във Воден и на място да се срещна с характера на организацията и с нейния началник. Заедно с мой другар - емигрант от с.Дъмбени, Костурско и с двама съидейници от Охрид, ето ни в Гърция. Датата е 10 юли 2010 година Паркирахме на уреченото по телефона с Никола Стоянов място и когато към този момент тръгвахме за срещата, се появи джип, от където слязоха трима служители на реда, които започнаха да ни задават смущаващи въпроси, да записват данните от персоналните ни документи и прочие След този полицейски обред ние отидохме на срещата в парка до водопадите. Това, което чухме от Никола Стоянов, ни порази. Той с тъжна усмивка изреждаше случаи на пренебрежение и геноцид над българите: „ Добре е да знаете – безшумно стартира той - че в модерна Гърция думата „ българин “ има смисъл на унизителен епитет. Малцината са смелчаците, които са декларирали българската си националност, само че те търпят обиди, насмешки, скалъпени правосъдни обвинявания и дискриминация…
И най-печалното: представители от Българското посолство в Атина идват да ни пропагандират да закрием организацията, с цел да не пречим на положителните българо-гръцки отношения… “
Ето тук би трябвало
всички да замълчим отговорно!…
И да разберем, че това е единствено миг от една вековната тактика, ще приведа и думите на един французин, който преди повече от 110 година изнася потресаващата истина за геноцида над народа ни: „ Митрополитът на Търново, като откри зазидан в стената сандък, съдържащ библиотеката на античните български патриарси, възпламени в градината си всички български книги. Никога след Омир не е виждан сходен образец на фанатизъм. Никога един народ не е бил по този начин редовно денационализиран… “( Georges Bousquet. „ Histoire du peuple bulgare “. Paris 1909)
Това напълно не значи, че ние ще тръгнем да си отмъщаваме. Не, само че незнанието, неинформираността разрушават националното достолепие, лишават ни опцията да реагираме съответно при общуването ни през днешния ден, при радикално разнообразни условия…
***
Режисираната от Джон Малкович творба на Бърнард Шоу „ Оръжията и индивидът “ на сцената на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ разголи до дъно закърнялата ни сензитивност, към трагични моменти от историческото съществуване на българския народ.
Това е диагнозата
А гузно полегналата тишина през днешния ден към българския храм на Мелпомена продължава да излъчва оглушителни децибели, адресирани към към момента надълбоко спящите кафези на националната ни памет… / БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ