Иван Николов: Датите 9 октомври 1934 г. и 11 октомври 1941 г., Цар Борис Трети и съдбата на евреите от Македония …
Иван Николов*
Пропагандната машина в Скопие хаби доста гориво, с цел да измисля все нови и нови мотиви за прослава на датата 11 октомври 1941 година - „ востанието на македонскиот народ срещу бугарскиот фашистички окупатор “. През тази година горивото за прослава беше утроено. Повод за престараването станаха събитията, свързани с формалното разкриване на двата клуба - в Битоля и Охрид, носещи имената на Иван Михайлов и на Цар Борис Трети – и двамата оповестени за заслепени фашистки злосторници.
Дежурното славословие на 11 октомври 1941 година, макар тазгодишната напомпеност, не смути елементарния темп на живот. Изненада обаче имаше. Тя пристигна от вестник “Денешен “, който под рубриката си „ На денешен ден “ излезе със заглавието “Атентаторот Владо Черноземски во Марсеj од пиштол во букет го застрела jугословенскиот крал Алексадар… “ Известно е, че това става на 9 октомври 1934 година
Парадоксът е там, че Владо Черноземски, в късия вестникарски текст е показан като родолюбец на Македония, както през днешния ден схващат това разбиране в Скопие. Всъщност той е вманиачен член на Вътрешна македонска революционна организация, организацията, чийто утвърден началник е Иван Михайлов, сатанизиран до пристъп в младата страна. Това е организацията, която воюваше против асимилаторския режим на Крал Александър. Въпросът, който към момента остава без отговор е, за какво за този режим, траял към три десетилетия,
формалната агитация на Скопие мълчи
Той не се учи нито в учебните заведения, нито в университетите, над героите на ММТРО – Македонската младежка загадка революционна организация като Благой МОНЕВ от Щип, Кирил ЦИПУШЕВ от Радовиш, Тома КУЮМДЖИЕВ от Струмица, Кольо ЧАКЪРОВ от Дойран, Трайко ПОПОВ от Гевгели, подло убити сред 1928 и 1930 година от този режим, е легнало незаконно мълчание. А студентът Тодор ПОПЙОРДАНОВ от Кочани, с цел да избегне повторна среща с кошмара на Македония, Жика Лазич, се хвърля под влака на гарата в Земун. Народът продължава да се държи в менгемето на митологизираната антифашистка битка, без да познава същинските си герои, без да има опция да се поклони пред безпримерната им всеотдайност. Един от тези герои е и Владо Черноземски. Хайде покажете ми в този момент, каква е връзката му с днешния „ самостоятелен “ режим в Скопие и с Вътрешна македонска революционна организация на Християн Мицкоски, който трансформира тази борческа организация, в жалка политическа подигравка, защитаваща югокомунистическия облик на Македония.
Ще се опитам да хвърля малко светлина и върху „ подвизите “ на Титовите партизани, и върху „ антисемитизма “ на цар Борис Трети…
***
Достатъчно е да се надникне в архивите на Скопие и Белград, от това време, с цел да се разбере, че всеобщото партизанско придвижване във Вардарска Македония е мит.. Признанията на емисарите на ЮКП в Скопие за многобройността на българофилските детайли и тяхната опозиция против натиска да стават партизани, изпълват донесенията, съхранявани в тези архиви. Това принуждава Тито, както е известно от първоизточниците, да разпореди задачата на своя специфичен поддръжник Светозар Вукманович – Темпо. Въпреки репресивните ограничения, които ползва, той не съумява да вдигне народа. Многократно, с писма, Темпо се жалва на Вожда, че работите не вървят. Това принуждава Тито да изпрати в Македония сръбски отряди, които са придобили опит в битката, като поучава македонските комунисти да основават бойни единици от сърби и македонци.
Много от убитите партизани, оповестени в следствие за герои, в действителност са жертва на самите партизани, които не се церемонят с всеки обвинен собствен сътрудник в автономизъм или българофилство.
Анемичната битка на македонските комунисти е установена и от Централен комитет на ЮКП. Това разбираме от един текст на Дарко Яневски, оповестен във в. “Денешен “ на 8 януари 2021 година, озаглавен „ Вистината за бунтот на калето “, който съм анализирал и на друго място. Авторът се базира на следствието на журналиста Борис Попгьорчев. Той, търсейки да разбере истината за гибелта на татко си, известният във Велес доктор Богдан Попгьорчев, липсващ безследно през една януарска нощ на 1945 година, се домогва и до нещо доста значимо. Това са документите от второто съвещание на АСНОМ в края на декември 1944 година, на което вместо Тито, се появява Кардел. Отказът на вожда в Белград да удостои с наличието си този конгрес подсказва, че той не е удовлетворен от македонските комунисти. Пред тогавашния комунистически водач в Македония, Лазар Колишевски, Кардел прави притежание оценката на Централен комитет на ЮКП, като декларира, че до момента
Македония е натрупала пет черни точки:
Първо. Най-късно подвига въстание.
Второ. Най-безболезнена претърпява окупацията.
Трето. Претърпяла е минимум загуби.
Четвърто. Дала е минимум жертви.
Пето. Не е взела участие в освобождението на Югославия.
Следващите думи на Кардел са смразяващи:
„ Първите три неточности няма по какъв начин да поправите, само че четвъртата и петата може. Затова ОЗНА би трябвало да стартира да арестува и да убива, а вие незабавно да изпратите огромни единици на Сремския фронт… “
Въпреки че Дарко Яневски преценя наученото от Борис Попгьорчев с критериите на формалната агитация, обстоятелствата са обстоятелства. Върховното югокомунистическо управление е изрично, че македонците претърпяват окупацията „ най-безпроблемно “, че „ претърпяват минимум загуби “, че „ дават минимум жертви “. Като проучваме деликатно тази реалистична оценка, идваме до извод, че нито „ бугарскиот фашистички окупатор “ е нечовечен и жесток, нито съпротивата против него е такава, каквато се пробват да я показват – героична и самоотвержена.
Всички хвалители на югорежима в Македония изпитват изключително удоволствие да внушават злост, омерзение и ненавист към цар Борис Трети. Той е показан като презрян прислужник на Хитлер, злоумишлен окупатор на македонската земя и асимилатор на македонския народ. Когато на 17 октомври т.г. Собранието в Скопие единомислещо гласоподава закон против българските сдружения, депутатът Рашела Мизрахи не пропусна да повтори целия антибългарски и „ антифашистки “ рефрен на югокомунистическата агитация. За тази агитация цар Борис Трети е политическият дребосък, предал на нацистите над 11000 евреи от Беломорска и Вардарска Македония…Това ни внушава и обширният текст на Любчо Поповски „ Борис трети наново мегу Македонците “ - в. “Time.mk “, 8 октомври 2022 година.,, както и претенциозните публикации на Ивица Боцевски и Сашо Таневски в „ Нова Македония “ на 8 и 13 октомври 2022 година озаглавени „ Паследната борба на Jосип Броз – Тито и на Борис III “ и „ Македониjа крена востание срещу бугарскиот фашистички окупатор “.
Тази комплексираност, този боязън и от най-малкия лъх на различен взор към събития, хрумвания и персони, зациментирани в съзнанието на няколко генерации като изконни и непоклатими, не е ли симптом за дълбока рецесия на идентичността?! Ако се върнем двайсетина години обратно, когато на 27 октомври 2000 година в Скопие беше показано Сдружението на жители „ Радко “, ще открием същата неуравновесеност. Препрочетем ли заглавията на вестникарските изявления, изявленията на политици и общественици, предизвикани от събитието, ще открием същия боязън Божи пред опцията за преоценка на “ценностите “, налагани с десетилетия. Къде е тук сериозният взор, къде е научният разбор? Нали науката, творчеството непрекъснато преформулират известните, канонизирани истини! Науката, творчеството нали не са затвор, зад дебелите стени на който е заключено дълго предъвканото „ знание “! В Скопие МАНУ, партиите, учебните заведения, университетите са този затвор, в чиито килии се охранява ревностно злокобно нарисувания облик на „ бугарскиот фашистички окупатор “, на Цар Борис Трети и на Иван Михайлов…
А истината за събитията към Втората международна война е елементарна. България се бореше срещу несправедливия Ньойски контракт от 27 ноември 1919 година и видя натурален съдружник в другите грубо осакатени териториално, от Парижките контракти, страни – Германия и Унгария. Цар Борис беше уверен, че при задаващия се нов европейски спор, България би трябвало да резервира неутралитет. Тази негова позиция беше отстоявана до последно, макар многократния напън на Третия Райх София да стане част от Тристранния пакт. Неслучайно на 31 декември 1940 година в писмо до Мусолини Хитлер ще напише: “…България демонстрира обаче, ОТВРАЩЕНИЕ към Тристранния пакт… “
Последвалите събития са дело на геополитическия валяк, който непреклонно настъпваше към Балканите и „ създаде “ доста герои и предатели с разменени роли… Наложително е да хвърлим повече светлина и върху обвиняванията против Цар Борис Трети за депортацията на евреите от Беломорска и Вардарска Македония. По този мотив ще изтъквам думите на Сами Рафаел, основателят на Парашутните войски на Израел и воин на Израел във пет войни, по този начин както съм ги записал, когато го интервюирах през септември 2002 година Ето какво споделя тогава този героичен мъж:
„ …Нагла неистина е изказванието, че България е предала на хитлеристите да бъдат изпратени в лагерите на гибелта 11 734 евреи от Беломорието и Вардарска Македония. Това не е правилно. Това е огромна неистина. Трябва да се знае, че тогава Айхман и Дюнекер бяха упълномощени от Хитлер с неограничени права върху тези територии, окупирани от фелдмаршал Лист. Именно те направиха всичко евреите от Беломорска и Вардарска Македония да бъдат депортирани в лагера на гибелта „ Майданек “…Българските административни органи там нямаха никаква власт над тези всесилни пълномощници на Фюрера.
Но цар Борис Трети каквото можа да направи, го стори
Когато научи, че министърът на вътрешните работи Петър Габровски и Александър Белев –комисарят по еврейските въпроси, се готвят да станат съучастници на Айхман и Дюнекер, като набутат във вагоните евреите от старите лимити на България, уволни и двамата висши сановници. С това той наруши параграф №9 от Договора сред Германия и България… “. И по-нататък: “…спасяването на българските евреи е един героизъм на българите, на българските общественици и духовни водачи. Именно поради това аз запитвам, за какво 300 000 гръцки евреи бяха оставени да заминат за лагерите на гибелта?…Къде беше тогава гръцкият Свети синод? Аз запитвам, къде бяха гръцките ратници, които трябваше да защитят своите сънародници – евреи. А къде бяха „ фамозните “ Титови партизани? Защо не минираха релсите, по които по-късно минаха вагоните, натоварени с евреите от Гърция, Беломорска и Вардарска Македония, тези вагони минаха и през територията на Югославия…
Именно поради това подвигът на българите би трябвало да се разпространява по цялостен свят… “(сп. “България Македония “, бр.4, 2002 година )
Подобни са изказванията и на израелския публицист Самуел Ардити, който твърди: “…Спасението (на евреите в България –И.Н. ) анулира обвиняванията против България и българския народ, че са били вампири и кръвожадни татари, хуни и т. н…. “Народните обвинители “ от Скопие като че ли не са чули за спасението и се вършат на балами и будали… Защо фамозните партизани на Тито не гръмнаха нито един път против готвената депортация на евреите от Скопие, Щип и Битоля? А през днешния ден македонските потомци на тези партизани, единствено търсят политическа изгода от клеветите им против, България… “ (Феня Декало, Тел Авив, Израел, сп. “България Македония “,бр.6, 2012 година )
***
Всичко е ясно. Остава единствено УДБА да направи налични, ревностно защитаваните от нея досиета на хилядите обвинени в изменничество към режима след Втората международна война.. Тогава ще блесне истината и за мнозината люде, създали добра кариера след 1944 година, които преди този момент въодушевено са посочвали на Айхман и Дюнакер домовете на евреите. Пропагандната машина в Скопие хаби доста гориво, с цел да измисля все нови и нови мотиви за прослава на датата 11 октомври 1941 г. Истината най-сетне ще възкръсне и в районен съд Македония. Това е неизбежно. /БГНЕС
------------------------
*Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Пропагандната машина в Скопие хаби доста гориво, с цел да измисля все нови и нови мотиви за прослава на датата 11 октомври 1941 година - „ востанието на македонскиот народ срещу бугарскиот фашистички окупатор “. През тази година горивото за прослава беше утроено. Повод за престараването станаха събитията, свързани с формалното разкриване на двата клуба - в Битоля и Охрид, носещи имената на Иван Михайлов и на Цар Борис Трети – и двамата оповестени за заслепени фашистки злосторници.
Дежурното славословие на 11 октомври 1941 година, макар тазгодишната напомпеност, не смути елементарния темп на живот. Изненада обаче имаше. Тя пристигна от вестник “Денешен “, който под рубриката си „ На денешен ден “ излезе със заглавието “Атентаторот Владо Черноземски во Марсеj од пиштол во букет го застрела jугословенскиот крал Алексадар… “ Известно е, че това става на 9 октомври 1934 година
Парадоксът е там, че Владо Черноземски, в късия вестникарски текст е показан като родолюбец на Македония, както през днешния ден схващат това разбиране в Скопие. Всъщност той е вманиачен член на Вътрешна македонска революционна организация, организацията, чийто утвърден началник е Иван Михайлов, сатанизиран до пристъп в младата страна. Това е организацията, която воюваше против асимилаторския режим на Крал Александър. Въпросът, който към момента остава без отговор е, за какво за този режим, траял към три десетилетия,
формалната агитация на Скопие мълчи
Той не се учи нито в учебните заведения, нито в университетите, над героите на ММТРО – Македонската младежка загадка революционна организация като Благой МОНЕВ от Щип, Кирил ЦИПУШЕВ от Радовиш, Тома КУЮМДЖИЕВ от Струмица, Кольо ЧАКЪРОВ от Дойран, Трайко ПОПОВ от Гевгели, подло убити сред 1928 и 1930 година от този режим, е легнало незаконно мълчание. А студентът Тодор ПОПЙОРДАНОВ от Кочани, с цел да избегне повторна среща с кошмара на Македония, Жика Лазич, се хвърля под влака на гарата в Земун. Народът продължава да се държи в менгемето на митологизираната антифашистка битка, без да познава същинските си герои, без да има опция да се поклони пред безпримерната им всеотдайност. Един от тези герои е и Владо Черноземски. Хайде покажете ми в този момент, каква е връзката му с днешния „ самостоятелен “ режим в Скопие и с Вътрешна македонска революционна организация на Християн Мицкоски, който трансформира тази борческа организация, в жалка политическа подигравка, защитаваща югокомунистическия облик на Македония.
Ще се опитам да хвърля малко светлина и върху „ подвизите “ на Титовите партизани, и върху „ антисемитизма “ на цар Борис Трети…
***
Достатъчно е да се надникне в архивите на Скопие и Белград, от това време, с цел да се разбере, че всеобщото партизанско придвижване във Вардарска Македония е мит.. Признанията на емисарите на ЮКП в Скопие за многобройността на българофилските детайли и тяхната опозиция против натиска да стават партизани, изпълват донесенията, съхранявани в тези архиви. Това принуждава Тито, както е известно от първоизточниците, да разпореди задачата на своя специфичен поддръжник Светозар Вукманович – Темпо. Въпреки репресивните ограничения, които ползва, той не съумява да вдигне народа. Многократно, с писма, Темпо се жалва на Вожда, че работите не вървят. Това принуждава Тито да изпрати в Македония сръбски отряди, които са придобили опит в битката, като поучава македонските комунисти да основават бойни единици от сърби и македонци.
Много от убитите партизани, оповестени в следствие за герои, в действителност са жертва на самите партизани, които не се церемонят с всеки обвинен собствен сътрудник в автономизъм или българофилство.
Анемичната битка на македонските комунисти е установена и от Централен комитет на ЮКП. Това разбираме от един текст на Дарко Яневски, оповестен във в. “Денешен “ на 8 януари 2021 година, озаглавен „ Вистината за бунтот на калето “, който съм анализирал и на друго място. Авторът се базира на следствието на журналиста Борис Попгьорчев. Той, търсейки да разбере истината за гибелта на татко си, известният във Велес доктор Богдан Попгьорчев, липсващ безследно през една януарска нощ на 1945 година, се домогва и до нещо доста значимо. Това са документите от второто съвещание на АСНОМ в края на декември 1944 година, на което вместо Тито, се появява Кардел. Отказът на вожда в Белград да удостои с наличието си този конгрес подсказва, че той не е удовлетворен от македонските комунисти. Пред тогавашния комунистически водач в Македония, Лазар Колишевски, Кардел прави притежание оценката на Централен комитет на ЮКП, като декларира, че до момента
Македония е натрупала пет черни точки:
Първо. Най-късно подвига въстание.
Второ. Най-безболезнена претърпява окупацията.
Трето. Претърпяла е минимум загуби.
Четвърто. Дала е минимум жертви.
Пето. Не е взела участие в освобождението на Югославия.
Следващите думи на Кардел са смразяващи:
„ Първите три неточности няма по какъв начин да поправите, само че четвъртата и петата може. Затова ОЗНА би трябвало да стартира да арестува и да убива, а вие незабавно да изпратите огромни единици на Сремския фронт… “
Въпреки че Дарко Яневски преценя наученото от Борис Попгьорчев с критериите на формалната агитация, обстоятелствата са обстоятелства. Върховното югокомунистическо управление е изрично, че македонците претърпяват окупацията „ най-безпроблемно “, че „ претърпяват минимум загуби “, че „ дават минимум жертви “. Като проучваме деликатно тази реалистична оценка, идваме до извод, че нито „ бугарскиот фашистички окупатор “ е нечовечен и жесток, нито съпротивата против него е такава, каквато се пробват да я показват – героична и самоотвержена.
Всички хвалители на югорежима в Македония изпитват изключително удоволствие да внушават злост, омерзение и ненавист към цар Борис Трети. Той е показан като презрян прислужник на Хитлер, злоумишлен окупатор на македонската земя и асимилатор на македонския народ. Когато на 17 октомври т.г. Собранието в Скопие единомислещо гласоподава закон против българските сдружения, депутатът Рашела Мизрахи не пропусна да повтори целия антибългарски и „ антифашистки “ рефрен на югокомунистическата агитация. За тази агитация цар Борис Трети е политическият дребосък, предал на нацистите над 11000 евреи от Беломорска и Вардарска Македония…Това ни внушава и обширният текст на Любчо Поповски „ Борис трети наново мегу Македонците “ - в. “Time.mk “, 8 октомври 2022 година.,, както и претенциозните публикации на Ивица Боцевски и Сашо Таневски в „ Нова Македония “ на 8 и 13 октомври 2022 година озаглавени „ Паследната борба на Jосип Броз – Тито и на Борис III “ и „ Македониjа крена востание срещу бугарскиот фашистички окупатор “.
Тази комплексираност, този боязън и от най-малкия лъх на различен взор към събития, хрумвания и персони, зациментирани в съзнанието на няколко генерации като изконни и непоклатими, не е ли симптом за дълбока рецесия на идентичността?! Ако се върнем двайсетина години обратно, когато на 27 октомври 2000 година в Скопие беше показано Сдружението на жители „ Радко “, ще открием същата неуравновесеност. Препрочетем ли заглавията на вестникарските изявления, изявленията на политици и общественици, предизвикани от събитието, ще открием същия боязън Божи пред опцията за преоценка на “ценностите “, налагани с десетилетия. Къде е тук сериозният взор, къде е научният разбор? Нали науката, творчеството непрекъснато преформулират известните, канонизирани истини! Науката, творчеството нали не са затвор, зад дебелите стени на който е заключено дълго предъвканото „ знание “! В Скопие МАНУ, партиите, учебните заведения, университетите са този затвор, в чиито килии се охранява ревностно злокобно нарисувания облик на „ бугарскиот фашистички окупатор “, на Цар Борис Трети и на Иван Михайлов…
А истината за събитията към Втората международна война е елементарна. България се бореше срещу несправедливия Ньойски контракт от 27 ноември 1919 година и видя натурален съдружник в другите грубо осакатени териториално, от Парижките контракти, страни – Германия и Унгария. Цар Борис беше уверен, че при задаващия се нов европейски спор, България би трябвало да резервира неутралитет. Тази негова позиция беше отстоявана до последно, макар многократния напън на Третия Райх София да стане част от Тристранния пакт. Неслучайно на 31 декември 1940 година в писмо до Мусолини Хитлер ще напише: “…България демонстрира обаче, ОТВРАЩЕНИЕ към Тристранния пакт… “
Последвалите събития са дело на геополитическия валяк, който непреклонно настъпваше към Балканите и „ създаде “ доста герои и предатели с разменени роли… Наложително е да хвърлим повече светлина и върху обвиняванията против Цар Борис Трети за депортацията на евреите от Беломорска и Вардарска Македония. По този мотив ще изтъквам думите на Сами Рафаел, основателят на Парашутните войски на Израел и воин на Израел във пет войни, по този начин както съм ги записал, когато го интервюирах през септември 2002 година Ето какво споделя тогава този героичен мъж:
„ …Нагла неистина е изказванието, че България е предала на хитлеристите да бъдат изпратени в лагерите на гибелта 11 734 евреи от Беломорието и Вардарска Македония. Това не е правилно. Това е огромна неистина. Трябва да се знае, че тогава Айхман и Дюнекер бяха упълномощени от Хитлер с неограничени права върху тези територии, окупирани от фелдмаршал Лист. Именно те направиха всичко евреите от Беломорска и Вардарска Македония да бъдат депортирани в лагера на гибелта „ Майданек “…Българските административни органи там нямаха никаква власт над тези всесилни пълномощници на Фюрера.
Но цар Борис Трети каквото можа да направи, го стори
Когато научи, че министърът на вътрешните работи Петър Габровски и Александър Белев –комисарят по еврейските въпроси, се готвят да станат съучастници на Айхман и Дюнекер, като набутат във вагоните евреите от старите лимити на България, уволни и двамата висши сановници. С това той наруши параграф №9 от Договора сред Германия и България… “. И по-нататък: “…спасяването на българските евреи е един героизъм на българите, на българските общественици и духовни водачи. Именно поради това аз запитвам, за какво 300 000 гръцки евреи бяха оставени да заминат за лагерите на гибелта?…Къде беше тогава гръцкият Свети синод? Аз запитвам, къде бяха гръцките ратници, които трябваше да защитят своите сънародници – евреи. А къде бяха „ фамозните “ Титови партизани? Защо не минираха релсите, по които по-късно минаха вагоните, натоварени с евреите от Гърция, Беломорска и Вардарска Македония, тези вагони минаха и през територията на Югославия…
Именно поради това подвигът на българите би трябвало да се разпространява по цялостен свят… “(сп. “България Македония “, бр.4, 2002 година )
Подобни са изказванията и на израелския публицист Самуел Ардити, който твърди: “…Спасението (на евреите в България –И.Н. ) анулира обвиняванията против България и българския народ, че са били вампири и кръвожадни татари, хуни и т. н…. “Народните обвинители “ от Скопие като че ли не са чули за спасението и се вършат на балами и будали… Защо фамозните партизани на Тито не гръмнаха нито един път против готвената депортация на евреите от Скопие, Щип и Битоля? А през днешния ден македонските потомци на тези партизани, единствено търсят политическа изгода от клеветите им против, България… “ (Феня Декало, Тел Авив, Израел, сп. “България Македония “,бр.6, 2012 година )
***
Всичко е ясно. Остава единствено УДБА да направи налични, ревностно защитаваните от нея досиета на хилядите обвинени в изменничество към режима след Втората международна война.. Тогава ще блесне истината и за мнозината люде, създали добра кариера след 1944 година, които преди този момент въодушевено са посочвали на Айхман и Дюнакер домовете на евреите. Пропагандната машина в Скопие хаби доста гориво, с цел да измисля все нови и нови мотиви за прослава на датата 11 октомври 1941 г. Истината най-сетне ще възкръсне и в районен съд Македония. Това е неизбежно. /БГНЕС
------------------------
*Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ