Иван Карамазов – единият от братята в романа Братя Карамазови“

Иван Карамазов – единият от братята в романа „ Братя Карамазови “ на Достоевски , слага въпроса за безсмислието на детското страдалчество – въпрос, измъчващ всеки, който търси смисъла на човешкото битие.

Иван има вяра в Бог, само че малтретиран от тежко несъгласие, не го приема: „ Е, показа си, че в последна сметка аз не одобрявам този Божи свят, въпреки и да знам че съществува, но по никакъв метод не мога да го позволи. Не Бога аз не одобрявам, а основания от Него свят – Божия свят не одобрявам и не мога да се съглася да го приема “. 

Така Достоевски слага теодицеята за детската сълза в своя популярен разказ, за който Кърт Вонегът е споделил: „ Всичко, което може да се научи за човешкия живот, се намира в „ Братя Карамазови “.

В свое писмо от 1879 година самият Достоевски признава: „ Моят воин се заема с тематика, която, съгласно мен, е неоспорима – тематиката за безсмислието на детското страдалчество – и от нея той извежда парадокса на цялата историческа реалност ”.

А ето и част от въпросните разсъждения на Иван Карамазов, като се надяваме да ни запознаете с вашите разсъждения по този тежък въпрос и методите, по които вие сте съумели да го разрешите във вашата лична съвест:

Ако всички са длъжни да страдат, с цел да купят със премеждия безконечната естетика, то какво общо имат с това децата, кажи ми, апелирам ти се! Съвсем неразбираемо е за какво е трябвало да страдат и те и за какво те ще купуват хармонията със премеждия! Защо са попаднали и те в този материал и са станали тор за бъдещата естетика на някого си? Солидарност сред хората в прегрешението аз разбирам, разбирам взаимност и във възмездието, само че не с дечицата взаимност в прегрешението, и в случай че истината е фактически в това, че те са солидарни с бащите си във всичките им злодейства, то, несъмнено, тази истина за мен е неразбираема.

Има едно изключително свойство в човечеството – това е пристрастеност към изтезаване на деца, само че единствено на деца. Към всички други субекти на човешкия жанр същите тези мъчители се отнасят даже благосклонно и добродушно като образовани и хуманни европейци, само че доста обичат да мъчат децата, обичат даже и самите деца в този смисъл.

Именно беззащитността на тези създания съблазнява мъчителите, ангелската наивност на детето, което няма къде да се дене и няма при кого да отиде – таман това разпалва долната кръв на мъчителя.

Всеки човек, несъмнено, таи звяр – звяра на гневливостта, звяра на сладострастното разпалване от виковете на изтезаваната жертва, звяра, изпуснат от веригата, звяра от извоювани от разврат заболявания, подагри, заболели черни дробове и прочие

Малко момиченце, петгодишно, го възненавидели бащата и майката, „ най-почтени и чиновни хора, образовани и възпитани. “ Това клето петгодишно момиче тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ритали го с нозе, без сами да знаят за какво, покрили цялото му тяло със синини: най-сетне постигнали висока изисканост: в мраз, в студ го затваряли цяла нощ в нужника и тъй като не обаждало през нощта /сякаш петгодишно дете, което спи своя благ здрав сън, може на тази възраст да се научи да обажда/ – му мажели лицето с неговите лични нечистотии и го карали да яде тези нечистотии, и то майката, майката го карала! 

И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоновете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли ти това, когато мъничкото създание, което не може даже да схваща какво се прави с него, в това гнусно място, в тъмнината и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче със своите кървави, незлобливи, кротки сълзици пред „ боженцето “, с цел да го отбрани – разбираш ли ти тази нелепост защо е толкоз потребна и основана тази нелепост!

Без нея, споделят, не би могъл да преживее индивидът на земята, тъй като не би познал положителното и злото. За какво да се познава това дяволско положително и зло, когато коства толкоз скъпо? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „ боженцето “. Аз не приказвам за страданията на огромните, те са изяли ябълката и – по дяволите, всички тях демон ги взел, само че тези, тези!

Дорде е още време, бързам да защитя себе си и по тази причина изцяло се отхвърлям от висшата естетика. Не заслужава тя нито една сълзица даже единствено на това измъчено дете, което се е удряло с юмруче в гърдите и се е молило в зловонната си дупка със своите неизкупени сълзици на „ боженцето “! Не заслужава, тъй като неговите сълзици са останали неизкупени. Те би трябвало да бъдат изкупени, инак не може да има и естетика. 

Но с какво, с какво ще ги изкупиш? Мигар е допустимо? С това ли, че те ще бъдат отмъстени? Но за какво ми е отмъщението за тях, за какво ми е пъкъл за мъчителите, какво може тук пъкълът да поправи, когато те са към този момент измъчени.

И каква е тази харомния, щом има пъкъл: аз желая да простя и желая да прегърна, не желая повече да страдат. И в случай че страданията на децата са отишли за попълване на онази сума премеждия, която е била нужна за пазаруване на истината, авансово декларирам, че цялата истина не заслужава тази цена. 

Има ли в целия свят създание, което би могло и би имало право да елементарни? Не желая аз естетика, от обич към човечеството не я желая. Предпочитам да остана с неотмъстени премеждия. По-добре да си остана при неотмъстеното мое страдалчество и неутоленото мое възмущение, въпреки даже и да не съм прав.

Пък и прекомерно скъпо са оценили хармонията, не е по никакъв начин по нашия джоб да плащаме толкоз за вход. И по тази причина бързам да върна назад входния си билет. И в случай че в действителност съм почтен човек, задължен съм да го върна колкото може по-рано. Не че не одобрявам бога, а единствено най-почтително му връщам билета.

из „ Брята Карамазови “, 1879-1880 година