Великите авантюристи: Караджата
Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.
Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.
Деветнадесетото столетие е евентуално най-славният интервал в българската история. Никога преди и по-късно толкоз огромен брой българи не са се прославяли със своя подвиг, родолюбие и блян към по-добро и свястно битие. Век на учени, революционери, просветители и духовници, XIX век е времето, в което се построява националната еднаквост на българите, побрала в себе си всички тези полезности, които ни дефинират като българи.
В тези преломни десетилетия, на историческата сцена изгряват една след друга цяла плеяда от светила, които с персоналния си образец, се трансформират в знак и модел за подражателство на идващите генерации. Някои от тях са хора на перото, други на духа. Има и такива, които се вписват най-добре във формулата, дефинирана от Васил Левски – „ каузи трябват, не думи “. Имената им и до през днешния ден живеят освен в паметта на поколенията, само че и като монументи, почетни названия на улици, върхове и обитаеми места. Сред тези храбри дъщери и синове на България особено място заема един челник, бунтовник и герой свободата на България – Стефан Караджа.
Стефан Тодоров Димов е роден на 11 май, 1840 година в село Ичме, Ямболско. Баща му, Тодор Димов, произлиза от огромния локален жанр Узунниколовци, прочули се като непокорни и горди хора, които мъчно се спогаждали с управляващите. Майка му – Калина Згурьова произлиза от огромния жанр Бинбеловци. Тази фамилия е фамозна в Бургаско през целия османски интервал и наблюдава корените си до XIV век.
Представители на семейството са фамозния родопски челник Момчил и неговата сестра Ефросина, чийто синове траяли военната кариера на вуйчо си, служейки в българските и византийските армии, а след османското завладяване – като войнуци и локални аги. Бащата на Стефан имал общо 8 деца, от които 4 умрели в ранна възраст. Занимавал се със скотовъдство и земеделие. Според някои проучвания, когато Стефан бил още малко момче, през 1846 година, татко му умъртвил локалния каймакамин в Ичме, след което фамилията избягало в Делиормана.
Тодор непрекъснато сменял обитаемоте места, в които фамилията му се установявало, евентуално с цел да прикрие дирите си от османските управляващи. В рамките няколко години, Димови живели в Долно Чамурлий, Бей Дауд, Саръ Юрт, Потур, още веднъж Долно Чамурлий, Бабадашко и най-после се открили в град Тулча на река Дунав – значим търговски център в онази ера. Докато живеели в Бей Дауд, Тодор пратил своя максимален наследник Стефан на учебно заведение при локалния даскал Петър Николов.
В следствие, когато през 1850 година Калина Згурьова умряла и Тодор останал самичък да се грижи за децата, Стефан трябвало да прекъсне учението си, с цел да се захване с работа и да оказва помощ на татко си. В следствие, грижите за момчето поема по-голямата му сестра Търна и нейният брачен партньор. Бъдещият челник е записан в учебното заведение на Енчо Кузманов в Тулча, където учи светските науки, паралелно с български и гръцки. Покрай това усвоява и румънски, и турски.
Относително малък на растеж, Стефан се популяризирал със своята пъргавост и сръчност, което евентуално му печели прякора Караджата (сърната). След гибелта на майка му работи като овчар и обущар в помощ на татко си, а по-късно и като пазвантин (нощен пазач). След като по-голямата му сестра поема грижите за него, Стефан оказва помощ на брачна половинка й в неговия дюкян.
Израствайки по улиците на Тулча, Стефан бързо се отличава като един от водачите на българските момчета по време на постоянните стълкновения сред децата на другите етнически групи. По това време се прочул като умел както в организирането на своите връстници, по този начин и в битката.
През 1861 година желанието на Стефан да се отличи измежду локалните, изиграва решаваща роля за бъдещето му. По време на огромна женитба на локални турски богаташи се провежда шампионат по битка. През по-голямата част от времето, боевете се печелят от фамозния локален бабаит Гааза Плиса. В края, на нароченото за тепих пространство излиза дребния, само че жилава 21-годишен Стефан Димов.
Той провокира тулчанския първенец и го побеждава да пъти един след различен, защото при първата му победа, турците афишират, че Плиса паднал инцидентно на земята. След успехите, Стефан е избавен на косъм от разярените турци, които се наканили д да убият дръзкия юноша. Тази преживелица и повдигнатото против него обвиняване за убийството на локален турчин, не оставят никакъв избор пред Стефан и той бяга през р. Дунав във Влашко.
Караджата не се задържа за дълго в румънските земи. Чрез познанствата, които завързва с локалната българска общественост, Стефан научава, че в Белград се провежда български боен отряд, който да се бори за освобождението на българските земи. Зад този план стои популярният Раковски – име, добре познато на всеки български бежанец по това време. Стефан не губи време и през 1862 година отпътува за Сърбия. При идването си в Белград бързо търси българските доброволци и се записва в Първата българска легия, заставайки един до друг с най-прославените имена в българското революционно придвижване.
От това време датира познанството на Стефан Караджа с Васил Левски, двамата стават положителни другари и остават свързани от здрава дружба, въпреки и постоянно разграничени от превратностите на ориста. В спомените си от това време, Христо Македонски – бунтовник и предстоящ въстаник под знамето на Караджата написа: „ Там [в Белград] се срещнах на първо време със Стефан Караджата който беше малко по-млад от мен, само че беше страшна фурия, подобен съдбоносен и безстрашен человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях напълно цвете за мирисане, станахме много положителни другари. “
По време на боевете на Легията с белградския османски гарнизон, Караджата потвърждава на дело своите качества. Храбър, предвидлив и сръчен в багра, той се популяризира по време на боевете към Байраклъ джамия. След успеха и отдръпването на османските войски, сръбските управляващи дават да се разбере, че за българските легионери към този момент няма място в Белград, а отряда би трябвало да се разформирова. Раковски, отпред на 200 души, отпътува за Букурещ.
Караджата сортира със себе си дребна група юнаци, с които образуват чета и отпътуват за Тулча. В региона на Тулча и Бабадаг четата прекарва 1863 година, атакувайки разнообразни локални държавни институции и богати турски чорбаджи. През есента на 1863 година, следвайки хайдушката традиция, четата се разформирова. На идната пролет, Караджата отпътува на юг, образува нова чета и с нея обикаля Източния Балкан.
След края на хайдушкия сезон през 1864 година, Караджата отпътува за Румъния и със събраните пари отваря гостилница в град Гюргево. Пивницата небрежно се трансформира в хъшовско сборище, не доста по-различно от именитата механа на Странджата, разказана цветисто от Иван Вазов в „ Немили недраги “. Именно от тези месеци датира познанството на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, който бяга в Румъния откакто е взел участие в една от четите на Филип Тотю.
Двамата небрежно сформират проект за нова четническа активност и още през лятото на 1865 година дружно с дребна група бойци минават р. Дунав при Силистра и се насочат към Котленския балкан, където изкарват късното лято и есента. Същият сюжет, след зимуване в Гюргево, се повтаря през топлите месеци на 1866 година Караджата, Хаджи Димитър и Жельо Войвода събират двадесетина юнаци, с които минават Дунава и се насочат към остаряла планина. Четата се разделя на три и всяка част работи независимо из Балкана, след което през есента още веднъж се прибират в Румъния.
Между 1865 и 1867 година, Караджата поддържа връзка с Георги Раковски и други революционери, които се стремят да изградят по-организирана стратегия за избавление на българските земи. В подтекста на тези каузи, Караджата прави неколкократни опити за основаване на локални комитети в североизточните български земи, само че без да срещне по-сериозна поддръжка начинанията му се провалят. Подобно на мнозина свои съвременници и Караджата неведнъж показва разочарованието си от неналичието на поддръжка измежду българското население и явната незаинтересованост на народа към личното му избавление.
Въпреки това несломимия му дух не се пречупва и войводата непрекъснато взе участие в четнически акции. През 1867 година, до момента в който четите на Панайот Хитов и Филип Тотю работят в Балкана, Стефан Караджа се пробва на няколко пъти да провежда спомагателни отряди в Румъния, само че за жалост без резултат. Действията му се наблюдават и от румънските управляващи, които нямат интерес да предизвикат прекалено много Османската империя, разрешавайки на българите да минават р. Дунав.
През есента на 1867 година сръбското държавно управление насочва нов апел за основаване на български доброволчески корпус, който да взе участие в една възможна, общобалканска война с Османската империя. Начинанието не получава поддръжка от Раковски, само че финансираната и направлявана от Русия Добродетелна тайфа обезпечава средства за униформи и въоръжение, а сръбските управляващи дават офицери от Артилерийското учебно заведение.
В продължение на няколко месеца, българските легионери – към 200 на брой, се образоват във военно дело и организационна подготовка. В последна сметка и втората Легия последва ориста на първата, откакто Великите сили дават ясно да се разбере, че няма да позволен спорове и смяна на статуквото на Балканите. Разочаровани за следващ път, българите напущат Белград. Мнозина от тях отпътуват за Румъния, включително и Караджата. От този кръг се образува и последната общественост от почитатели на Раковски, които застават зад неговия финален, Трети проект за избавление на България. Други, като Левски, се отхвърлят изцяло от концепцията за образуване на чети.
През лятото на 1868 година, Стефан Караджа, дружно със своя събрат Хаджи Димитър, се заемат да провеждат следващата чета, която да влезе в българските земи. Този път става дума за огромен отряд – общо към 125 души, разграничени под командването на двамата войводи в две чети, движещи се дружно. Четите се образуват край с. Петрушан, на двадесетина километра на запад от Гюргево. В четите вземат участие българи от всички прослойки – хъшове, даскали, търговци, сезонни служащи, занаятчии, емигранти от разнообразни краища на Румъния.
Сред участниците има ветерани от двете Легии, както и от Критското въстание (1866 г.). Повечето са директни почитатели на концепциите на Раковски. Неколцина са някогашни членове на про-руския кръг към Добродетелната тайфа, разочаровани от дейностите на обвързаните с Русия дейци. Участват и някогашни дейци на ТБЦК, а част от средствата са обезпечени от идейният правоприемник на Тайния комитет – „ Българско общество “, основано съвсем по същото време, по което и Караджата и Хаджи Димитър стартират своята подготовка.
Четниците поставят клетва на тържествена гала при започване на юли, 1868 година след което прекосяват със сал река Дунав, на няколко стотин метра от устието на р. Янтра край село Вардим. Успяват да реквизират коне и каруца от локален турски господар в село Саръяр (дн. Хаджидимитрово), след което завързват пердах с преследващата ги потеря, проведена от локалните османски управляващи. Първото стълкновение, водено на 7 юли, приключва с триумф за българите, които се изтеглят на юг. Следващото стълкновение водят на 8 юли край Карапановата кория (с. Петреш), където са застигнати от османските отряди.
В сражението падат трима души, а четат се изтегля все по на юг към Балкана. Следва ново стълкновение край село Вишовград. В него пада значителен брой четници. Караджата е раняван неколкократно, само че се бие със сабя в ръка в челните редици. Благодарение на непреклонния му дух и умели заповеди, четата пробива опита за обграждане и съумява да се изтегли към Балкана. Изтощените бойци обаче нямат късмет. При съответствие най-малко 20:1, османската потеря съумява да затегне примката към четата в местността Канлъ дере, ситуирана на пътя сред селата Вишовград и Добромирка.
Мнозина четници са убити, а Стефан Караджа е хванат полу жив. В следствие османския доктор, назначен да го прегледа открива седем тежки рани, нанесени на войводата. Хаджи Димитър съумява да се избави с не повече от 30 четници, останалите над 80 души са или избити, или пленени. Караджата е отмъкнат в близкото село Плужна, където търновския областен шеф го приканва да накара останалите незаловени четници да се предадат – Караджата отхвърля. Изпратен е в Търново, където е подложен под грижите на арменския доктор Каприел Джерахян, който служи в османската войска. Лекарят съумява да стабилизира тежко ранения челник. В следствие Караджата е превозен до Русе, където е вкаран в пандиза и подложен на разпити.
Паметник „ Страндженска буна “ Според остарялата версия за гибелта му, Караджата е обесен в Русе на 31 юли, 1868 година В реалност, спомените на локални хора, както и на английския консул показват, че Стефан Караджа умира от раните си, най-вероятно в резултат на тежка зараза. На открития през 2014 година надгробен камък е записана датата 30 юли, 1868 година Тялото му е заровено от Баба Тонка, която в следствие резервира черепа му като светиня. В последна сметка, тленните му остатъци са пренесени в Пантеона на българските възрожденци през 1978 година във връзка вековната годишнина от Освобождението на България от османско господство.
Днес родното му село Ичме носи неговото име, а монументи, отдадени на подвизите му се намират в разнообразни краища на България, дружно с имена на улици. Отишъл си едвам 28 годишен, Стефан Караджа остава един от най-славните герои на българското национално-освободително придвижване. Неговата и на Хаджи Димитър всеотдайност се оказва напълно не безрезултатна.
Стреснати от размера и бойния опит на четата, османските управляващи вършат ясна равносметка, че българите би трябвало да получат отстъпки по църковния си въпрос, с цел да може да се укротят техните революционни дейности. По този метод, дейностите на четата на Караджата и Хаджи Димитър, се преглежда от експертите като една от главните предпоставки за основаването на Българската екзархия и признаването на българите за независим народ в границите на Османската империя.
