Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Точно преди 300 години, Иран се намира в тежка политическа рецесия, също както и през днешния ден. Ако в този момент казусът за суверенитета на страната се води сред нейното население и религиозно-политическия хайлайф, тогава битката за това кой да ръководи богатата страна се разиграва сред няколко политически фракции и външни сили. От едната страна стои остарялата династия на Сафавидите, която ръководи Иран още от 1504 година

Срещу тях се изправят пущунските бойни главатари от династията Хотаки, които желаят да смъкват законния шах. Местни велможи и големци се пробват да изковат свои лични владения, а с цел да стане обстановката невероятно комплицирана, в Иран нахлуват османски и съветски войски, които окупират западните и северозападните й територии. Изправена пред цялостен разпад, страната е на ръба на оцеляването. В тази обстановка, провидението може да стори две неща – да докара до цялостния провал на Персия или да издигне напред някой непредвиден воин, който да възкреси рухващата империя.

Историята на Азия е изпълнена с митове за завоеватели, размирен главатари, трансформирали се в татковци на династии, както и потомци на угасващи родове, които се издигат до владичество над грамадни империи. Всички тези митове се преплитат в личността на неколцина велики исторически фигури. Един от тях е Надир от племето афшар.

Афшарите са полуномадско племе огюзки тюрки, които до края на 11 век живеели някъде в степите на Централна Азия. Увлечени от експанзията на други техни родственици – селджуците, афшарите потеглили на запад и се заселили в земите на сегашен Иран и Азербайджан. Техни представители взели участие в основаването на редица фамозни тюркски страни, включително и малоазийският емират Караман.

През 1504 година, афшарите застанали на страната на Исмаил Сафави при основаването на Сафавидската империя. Като знак за своето ревниво следване на шиизма, афшарите и още 11 други племена почнали да носят в борба червени тюрбани, което им спечелило прякора казълбаши – „ алените глави “. Те се отличили като безстрашни и жестоки бойци и през идващите 200 години служели като сигурна опора на Сафавидите.

По време на политическата рецесия, почнала през 1720 година, афшарите остават на страната на законната династия. Тяхното водачество е поето през 1729 година от млад и целенасочен войник, който в началото не употребява личното си име, а се показва като Тахмасп Кули Хан – т.е. „ правилният прислужник на Тахмасп “ – тогавашният сафавидски държател. Но кой в действителност е този войник?

Надир е роден през ноември, 1688 година в провинция Машад. За негово отечество се счита селището Дара Газ, ситуирано високо в планините и служещо тогава като краткотрайно леговище за номадите-пастири. Надир принадлежи към клана Кирклу, част от племето на афшарите. Баща му бил непретенциозен търговец и шивач, който се прехранвал с изработката на палта. Семейството на Надир водело живот на ръба на бедността.

Тази обстановка се влошила през 1701 година, когато бащата на Надир умира. Останал сирак, той би трябвало да се грижи за себе си и за майка си. Тя умира през 1704 година в резултат на рейд на узбекски бандити против тяхното село. Останал кръговиден сирак, Надир, който съумява да се измъкне от робския кортеж на узбеките, се записва като доброволец в полка мускетари на локалния сафавидски губернатор. Бързо се популяризира като ловък войник и прецизен стрелец и се издига в редиците на своето поделение, достигайки до втори човек след губернатора.

Когато афганите нахлуват в Иран през 1720 година, Надир към този момент заема позиция на местен пълководец в огромната провинция Хорасан. На свое разположение той има лични бойни отряди, с чиято помощ се пробва да се издигне до по-значим сан в сафавидската администрация. Настъпилия безпорядък, откакто афганите завземат столицата Исфахан, е изкусно използван от Надир. Начело на частна войска, той съумява да се разправи с директните си политически съперници и поема контрола над град Калат и региона към него.

Решен да опази мъчно добитите триумфи, Надир в началото се договаря с афганите, само че през 1722 година отхвърля да постави директна клетва за честност. Моментът е добре селекциониран – преди афганския заповедник Мехмед Хотаки да може да се обърне против Надир, в Иран нахлуват войски на Русия и Османската империя. Русия окупира Азербайджан, Дегестан и иранското крайбрежие на Каспийско море. Османците превземат Грузия и Армения, както и елементи от Хамедан и Ахуаз. В тази обстановка, Хотаки няма опция да се занимава с локалния бунтовник.

Успоредно с външната намеса, в Иран се появяват редица кандидати, които настояват че са потомци на Сафавидите и предявяват искания към трона. Най-значим от тях е Тахмасп II, който се открива в град Кавзин и получава поддръжка от няколко огромни тюркменски клана, включително и каджарите. Близо до Калат, претенциите си издига и локалния отличник Малек Махмуд Систани, който претендира за сафавидското потекло. Надир бърза да ликвидира узурпатора, който заплашва личните му позиции.

Личната полза се съчетава с непознатите ползи и Тахмасп II кани Надир да заеме позицията на първи военачалник в армията му. Този пост до скоро се държи от Али Хан Каджар, който умира ненадейно през същата 1726 година В тази обстановка каджарите насочат достоверно обвиняване, че Надир е провел убийството на своя предходник на генералския пост за да обсеби командването на сафавидските войски. Подобен проект би претендирал методична и деликатна подготовка, чието обмисляне да е почнало най-малко година по-рано – типично в стила на Надир.

Вече отпред на сафавидските войски, Надир употребява своето потекло с цел да активизира сили и от афшарите и да построи огромна войска, с която да прогони външните нашественици и да подчини вътрешните врагове. За да подчертае смирението си пред законната династия, Надир взема името Тахмасп Кули Хан и повежда бъдещите си акции под флага на остарялата династия.

Опитен пълководец и стратег, Надир знае, че армията му, събрана от доброволци и племенни бойци, не е задоволително добра с цел да се оправи с османците и руснаците. Вместо д аги нападне непосредствено, Надир стартира да реорганизира сафавидските войски, заемайки хрумвания и порядки от своите съперници. На първо място, генералът построява постоянен артилерийски парк, екипиран с съответен обоз. Следва увеличение на броя на пехотата въоръжена с пушки за сметка на кавалерийските отряди. Най-накрая, Надир стартира да назначава свои правилни хора на всички командни позиции, постепенно поемайки целия надзор върху армията.

Реформите дават резултата. През 1729 година, Надир разгромява последните две огромни афхански армии, проведени от клановете Дурани и Хотаки. Победоносните му войски влизат в остарялата столица Исфахан, посрещнати като освободители и носители на ред и мир. Тахмасп е върнат на трона, а Надир застава до него като дясната му ръка и в действителност стопанин на Иран. Вече обезпечил си постоянна база за деяние, НАдир може да се заеме със същинската опасност.

Възползвайки се от избухналия в Истанбул протест на еничарите против султан Ахмед III, Надир започва поредност от акции против османците в Западен Иран, чиято цел е да се възстановят границите сред двете империи във типа им от преди 1720 година Междувременно, генералът влиза в договаряния с съветските окупационни елементи в Каспийското крайбрежие. Надир дава ясно да се разбере, че политическата рецесия в Иран е завършила и всякакво по-нататъшно оставане на руснаците ще се пояснява като оповестяване на открита война.

Моментът е ослепително селекциониран – Русия одеве се е вплела в огромната Война за Полското завещание, в която са забъркани главните европейски сили. В тази обстановка, за императрица Ана Ивановна и нейните министри е немислимо да се стартира нова война в Иран. През 1732 година е подписан контракт, с който Русия връща на Персия всички земи по иранското крайбрежие на Каспийско море. Без да пролее и капка кръв, Надир се оправя с най-сериозният си конкурент.

През 1732 година, до момента в който Надир води армията в Афганистан с цел да се оправи с ново надигане на дораните, шах Тахмасп провежда преждевременно настъпление в Ирак, което приключва с проваляне за иранците. В резултат от загубата, Тахмасп е заставен да подпише позорен мир, с който признава множеството османски завоевания в Западен Иран. Надир се завръща седмици по-късно в столицата и научавайки за погрома, провежда небрежно прелом, посредством който Тахмасп е свален, а на трона е подложен неговия осем месечен наследник Абас III. Новият монарх е подложен под покровителството на своя пръв регент – Надир.

Вече в действителност стопанин на Персия, Надир възобновява войната с османците. Следва нова поредност блестящи победи в Ирак, които принуждават Портата да потърси мир, подписан през 1733 година Османската империя връща на Персия всички земи, които й е лишила след 1720 година Макар договорът да не е утвърден от султан Махмуд I, иранците поемат фактическия надзор над западните си провинции.

Този боен триумф е комбиниран с династична победа – Надир дами първородният си наследник Реза Коли мирза за сафавидската принцеса Фатима Бегун. Бракът скоро се увенчава с правоприемник – Шахрух мирза. Името на детето е определено целеустремено – Шахрух е синът на великия монголски поробител Тимур, който ръководи Иран през XV в. Надир е захласнат от концепцията да издигне личния си жанр на висотата на Тимуридите.

За да затвърди позициите си отпред на страната, Надир възобновява войната с османците и превзема нови територии в Грузия и Армения през 1734-35 г.  В тази конюнктура, Русия се намесва и предлага на Надир на върне на Персия всички земи, заети от Петър I през 1722 година, в подмяна на взаимен боен съюз против османците. Надир изиграва картите си ослепително. През 1735 година е подписан Гандженския контракт, с който Русия се изтегля от Азербайджан.

Няколко месеца по-късно съветските войски нападат османците в Южна Украйна. В тази обстановка, вместо да нападна Османската империя, Надир подписва ново помирение с Портата, по силата на което са уредени въпроси, свързани с военнопленниците и правото на иранските шиити да посещават Мека и Медина. Персия остава Русия и Османската империя да водят своята лична битка.

Победите на Надир му дават куража да приключи процеса по издигане отпред на страната. Веднага след подписването на помирение с османците, той събира водачите на всички кланове, племена и общности в Иран на нещо като всенародно заседание. По време на дебатите, Надир слага въпроса дали трона да бъде предаден на някой от Сафавидската династия или той самият да заеме престола. След неколкодневни разногласия, в които част от съперниците на Надир се простят с живота си, Надир е определен за шах на Персия и основател на нова династия – Афшаридите. Момчето, което на 13 би трябвало да събира скършени клони, които да моли съселяните си да купят за огрев, в този момент се оказва най-могъщият човек в Западна Азия.

Монета от ръководството на Надир Шах

Политическият успех вкъщи е комбиниран с нови походи зад граница. През 1738 година Надир приключва завоюването на Афганистан. Град Кандахар е опустошен до основи, а популацията му е преселено в ново населено място, наречено Надирабад. На идната година, персийските войски нахлуват в Северна Индия. След блестяща победа над моголите при Карнал, Надир завладява Делхи и отнася със себе си съкровищницата на моголските императори.

В продължение на три дни моголската столица е опустошена и разграбена от иранските войски. За да си обезпечи изтеглянето на Надир оттатък Инд, Мухамад Шах – моголският радж, се вижда заставен да се признае за негов васал и да му отстъпи територии в сегашен Пакистан. Богатствата, отмъкнати от Индия ( включително именитият елмаз Кохинор), са толкоз огромни, че за идващите три годни, Надир анулира събирането на налози в Иран.

Обсебен от концепцията за грандиозни завоевания, Надир пропуща момента да усъвършенства благосъстоянието на страната си и вместо това разпилява парите за безплодни войни с османците, градеж на флот за окупиране на Оман и образуване наказателни експедиции против все по-честите протести, избухващи в Иран. На измежду все по-задълбочаваща се параноя, Надир ослепява личния си наследник Реза Коли мирза. Безрезултатните акции гълтам цялата държавна хазна и Надир се вижда заставен да възобнови налозите, освен това на по-високо равнище от преди.

Натрупалото се политическо неодобрение избухва през 1747 година, когато част от висшия боен хайлайф на Надир провежда убийството на своя стопанин. Смъртта на Надир въвлича Персия в пет годишна революция, приключила с срутване на Надировата империя. Иран е върнат в границите си от 1720 година, а ослепеният по време на битките внук на надир – Шахрух Афшар поема трона, само че към този момент като подвластен държател от могъщия император на Афганистан – Ахмад Шах Дурани. През 1779 година, последният Афшар е свален след прелом и в Иран се открива династията Каджар, която ръководи страната до 1925 година

Надир Шах остава в историята като „ Мечът на Персия “, а някои модерни откриватели го назовават „ Иранският Наполеон “. Дързък войник, ловък стратег и популярен поробител, Надир се подрежда паралелно до Тимур измежду великите азиатски бойни главатари.