Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В навечерието на Руско-украинската война (2022 – ), украинското общество беше мощно поляризирано във връзка с една от най-важните персони в историята на страната – Степан Бандера. Възхваляван от националистите като воин на Украйна и образец за подражателство – корав, съдбоносен и категоричен, Бандера справедливо бе обект и на доста рецензии, отправени най-много от левите и демократичните среди, свързани с мрачното антисемитско минало на така наречен „ бандеровци “.

След като беше разгласен за „ Герой на Украйна “ през 2010 година, званието на Бандера бе анулирано от украинския съд и продължава и до ден сегашен да е обект на горещи диспути. Борбата на Украйна за цялостна равноправност от Русия, както и неизбежната радикализация на популацията, породена от актуалната война, слагат на дневен ред въпроса за това кой в действителност е Степан Бандера и доколко образецът му би имал изгода за Украйна в опита й да приключи своята евроинтеграция и да се избави от непознатата експанзия.

Степан Андреевич Бандера е роден на 1-ви януари, 1909 година в галичкото село Стари Ухринив. Тогава провинция Галиция се намира в състава на Австро-Унгария, а локалното население е част от пъстрата етническа карта на Дунавската монархия. Бащата на Степан – Андрей Бандера е униатски духовник. Униатите в Украйна са част от смесеното завещание на тази оспорвана земя. Появяват се като разследване на полската политика за усвояване на православното население, водена през XVI и XVII век. 

С присъединението на по-голямата част от Украйна към Русия след 1700 година, униатите губят позиции, само че в границите на Австрийската империя, католическите управляващи резервират политиката на асимилация на православните в Галиция (която става австрийска в края на XVIII век – б.а.) Родът Бандера произлиза от локални дребни земевладелци, тясно обвързани с униатското придвижване. Дядото на Степан по майчина линия – Володимир Глодзински също бил униатски духовник. Като цяло, фамилията било оскъдно. Бащата на Бандера нямал опция да закупи жилище и дружно със брачната половинка си и осемте им деца живеели в служебно жилище, обезпечено от униатската черква.

Въпреки тежките години, Андрей Бандера възпитавал децата си следвайки личните си политически убеждения. Той бил корав националист, труженик за основаване на независима украинска нация, обособена от съветската. В дома му били чести посетители някои от най-отявлените украински националисти в Галиция, а домашната библиотека съдържала всички значими постижения на зараждащата се украинска литература. Освен пламенните речи на татко му, които оформили бъдещия му светоглед, от този интервал Степан наследил и хроничния ревматизъм, породен от тежките условия на влага и непрекъснат мраз, в които живеел със фамилията си.

През 1914 година учебното заведение в селото на Бандера било закрито, а по-късно почнала и Първата Световна война. Обучението на дребното момче било подето напълно от фамилията му, като татко му траял да играе съществена роля в този развой. След 1917 година, Андрей Бандера се включва в незаконната украинска опозиция, чиято цел е отделяне на Галиция като независима украинска страна.

През 1918-1919 година, Андрей играе основна роля в основаването на така наречен Западна Украинска национална република, членувайки в нейния парламент – Върховна рада. В следствие, свещеника се записва като полеви капелан в състава на Галицийската войска – въоръжените сили на ЗУНР. През 1920 година, с анексирането на ЗУНР от Полша, Андрей Бандера е заставен да избяга на руска територия, а откакто се връща в родното си село през 1921 година, е заставен да се укрива дълго време от полските управляващи.

През 1919 година, до момента в който татко му към момента отсъства, Степан е признат в една от дребното типичен гимназии в Украйна в град Стрий (дн. Западна Украйна), където учи латински, старогръцки, философия, логичност, логика на психиката и литература. След 1920 година, Полша се намесва интензивно в делата на украинските учебни заведения, пробвайки се да ги трансформира в средство за налагане на полската еднаквост.

Това среща остра опозиция от страна както на учениците, по този начин и на учителите. През тези години Бандера, който няма задоволително средства, стартира, възползвайки се от положителния си триумф, да дава частни уроци на свои съученици, с цел да устоя себе си и фамилията си, до момента в който татко му е в конспиративност. Достигайки тогавашният трети гимназиален клас през 1922 година, Бандера се записва в украинската скаутска организация „ Пласт “ – една от младежките структури на  украинското национално придвижване.

Степан бързо израства в редиците на организацията и през 1925 година е признат, въпреки и прекомерно млад по тогавашния стандарт, в организацията на гимназистите от последните класове. Така, преди влизането си в университета, Бандера основава солидна мрежа от познанства измежду украинските националисти. Междувременно неналичието на еластичност в полската политика по отношение на украинците единствено задълбочава антагонизма на последните и желанието им за намиране на дефинитивно решение на националният им въпрос.  Успоредно с полския проблем, все по-често се уголемява и анти-семитската изразителност.

Нейните корени могат да се открият в украинското общество още през XVII век, когато полските управляващи употребяват евреи като събирачи на налози и финансови сътрудници на короната измежду православните в дн. Западна Украйна. Още по времето на Богдан Хмелницки, казаците дефинират евреите като зложелател и проводник на непознатата политика по отношение на православния народ и провеждат поредност погроми.

Напрежението е краткотрайно туширано с присъединението на Украйна към Русия и Австро-Унгария, само че след Първата Световна война и последвалата икономическа рецесия, антисемитските настроения се възраждат с нова мощ. Евреите още веднъж се свързват с непознатата полска власт от една страна и с надигащата се руска власт излишък границата от друга. Масово се популяризира концепцията че точно евреите са гръбнака на руския болшевизъм.

Подобна хипербола почива върху обстоятелството, че мнозина евреи от тогавашното младо потомство, следвайки своите леви убеждения, се включват в редиците на болшевиките. Една от аргументите за това е, че болшевиките оферират известна опция на антисемитизма, практикуван преди този момент в Царска Русия. Разбира се, за задачите на тогавашните украински националисти, тези елементи не са от особена значимост.

През 1927 година, Степан Бандера приключва с отличие гимназията в Стрий и кандидатства сполучливо за банкет в Украинския механически университет в Подебрад (тогавашна Чехословакия). Престижната академия е учредена от украинската емиграция през 1922г. и е привлекателен център за младото потомство националисти и интелектуалци. Полските управляващи отхвърлят да разрешат на Бандера да замине за Чехословакия, което изиграва основна роля в по-нататъшния му живот.

Разочарован от опциите пред себе си, Степан кандидатства в Лвовската Политехния през 1928 година и още по-активно се захваща с присъединяване си в разнообразни националистически организации. Основна роля тук изиграва участието му в „ Съюза на украинските националистически младежи “, където среща огромна част от бъдещите си съратници. През 1929 година във Виена е учредена Организацията на украинските националисти (ОУН).

Тя бързо се уголемява в украинските територии, формирайки локални клонове и звена. Фашистка по своя темперамент (пряко въодушевена от Черните ризи на Мусолини – б.а.), ОУН се стреми да инфилтрира всички огромни организации и институции в украинските земи ди да ги асимилира под шапката на битка за самостоятелна украинска страна. Тази позиция съответствува и със личните визии на Бандера, който до края на живота си възприема политическия плурализъм като уязвимост и разцепление за нацията.

Степан има вяра в нуждата от покоряване на цялата национална сила на една идея, ръководена от една политическа теория, която да не разреши съмнение и прахосване на украинските желания. Именно по тази линия, ОУН търпи остра рецензия от доста украински интелектуалци и дисиденти, както от светските среди, по този начин и от духовенството, в това число от главата на униатската черква – митрополит Андрей Шептитски (бъдещ герой за избавяне на украинските евреи – б.а.)

Организационните умения, високият разсъдък и несломимата воля на Бандера му печелят бързо издигане в редиците на ОУН. Месец след месец са му поверявани все по-важни задания към пропагандната работа на организацията, което води до първия му допир с полските полицейски управляващи. След поредност от неуспехи, съчетани с цялостната политическа радикализация, породена от Голямата меланхолия, ОУН вземат решение да заложат на по-агресивна тактичност във връзка с работите си в полските земи и Съюз на съветските социалистически републики.

Този развой евентуално е привързан и с изграждащите се връзки сред организацията и Германия, където през същата година на власт идва държавното управление на Хитлер. Нацистите имат ясни проекти за бъдещето на Полша и неизбежната борба с болшевиките, и заради тази причина търсят начини за надзор над украинските националисти. В тази конюнктура, по-радикалните хрумвания на Бандера – 24 годишен по това време, съответстват с новия извънредно десен ентусиазъм. Степан е повдигнат в позиция на районен пълководец в Галиция.

Той съществено реформира структурите на ОУН. Ударение е сложено върху образуването на бойни групи и осъществяването на терористични офанзиви против полските управляващи. Намалява се активността измежду локалното население, обвързвана с насилствена реквизиция на имущество, за сметка на по-крайните и забележими актове на принуждение против обществени фигури.

Най-знаковото от поредицата убийства и планувани набези, е ликвидирането на Бронислав Перацки – полският министър на вътрешните работи и една от главните политически фигури в тогавашна Полша. Атентатът е проведен от Степан Бандера и негови подчинени, които приготвят добре както самото нападение, по този начин и проекта за прикриване на следите си. На 15 юни 1934 г.  Перацки е убит с два патрона в тила от Григорий Мацейко – 21 годишен член на ОУН, чийто живот е много подобен с този на Бандера.

След убийството Мацейко е изтеглен по добре умислен канал от помагачи и отпътува първо за Чехословакия, а по-късно и за Аржентина, където умира през 1966 година Междувременно, в Полша, управляващите не съумяват да открият уредниците на убийството повече от година. Едва през 1935 година полските управляващи влизат в дирите на ОУН. Разследването води до ареста на Бандера, който е упрекнат като главен уредник на покушението и е наказан на гибел.

Заедно с него на гибел са наказани още двама от водачите на ОУН в Галиция – Микола Лебед (тогава 25 годишен) и Ярослав Карпинец (тогава 30 годишен). Други деветима членове на ОУН получават разнообразни присъди от 7 до 15 години. Поради политически съображения, смъртните присъди на Бандера, Лебед и Карпинец са сменени с доживотни.

Бандера прекарва идващите три години в разнообразни полски затвори. Местят го заради терзания, че неговите сподвижници се пробват да го освободят. Действително в ОУН са създадени няколко проекта за избавяне на Бандера, само че нито един не е изпълнен. През 1939 година, Бандера се озовава в Брестката цитадела, където е затворен в единична килия. Престоят му се оказва релативно къс.

На 1-ви септември, 1939 година, Германия атакува Полша, давайки начало на това, което в следствие ще се трансформира във Втората Световна война. В хаоса, породен от немската инвазия и последвалото включване на Съюз на съветските социалистически републики в нея, полската администрация колабира. Бандера и останалите пандизчии са пуснати на независимост от евакуиращите се полски управляващи. За членовете на ОУН е ясно, че оставането им в руската зона на Полша е равнозначно на гибел, ето за какво те се насочат на запад и се откриват в окупираните от Германия територии.

Следвайки своя проект да употребяват украинския шовинизъм за подсилване на личните си цели, немските управляващи основават „ Украински Централен Комитет “ – организация, която би трябвало посредством материална поддръжка да управлява активността на учебни заведения, лечебни заведения и други обществени структури на украинците в ново окупираните от Германия територии. ОУН са привлечени като сътрудници от нацистите.

В Берлин са следили деликатно дейностите на Бандера и хората му и се надяват да употребяват образуваните от него бойни групи за разследващи интервенции в Съюз на съветските социалистически републики и за поддържане на реда в обитаемоте с украинци елементи на Полша. Бурните месеци на 1939 – 1940 година се явяват зенита на ОУН с оглед известността на украинската идея и вярата, че Германия ще образува независима украинска страна, прогонвайки поляците. В благозвучие с немските антисемитски практики, украинските националисти в допълнение втвърдяват тона по отношение на живеещите в Полша и Украйна евреи. На 18-ти април, 1941 година в немската администрация в Полша е получена петиция от Степан Бандера, в която той упорства за „ пречистване на украинските земи от поляци и евреи “.

Радикализацията на част от ОУН води до рецесия в самата организация и до нейното разединение. През 1941 година, ОУН се разпада на две елементи. По-старото потомство дейци, чийто хрумвания могат да се свържат по-скоро с политическата теория на Мусолини, се обособяват към Андрей Мелник в така наречен ОУН-М. Останалите, представители на „ младото потомство “ – т.е. персони на възраст сред 20 и 35 години, се сплотяват към Степан Бандера, формирайки така наречен ОУН-Б. Процесът стартира още през 1939 година, когато в Рим, под патронажа на локалните фашисти, е извършен Събор на украинските националисти. Бандера е в пандиза и като главен лидер се утвърждава Андрей Мелник и групираните към него „ умерени “.

Началото на Световната война прекатурва обстановката на 180 градуса. Бандера излиза на независимост, нацистите стартират своята агитация измежду украинците и въздействието на Мелник понижава. Това дава опция на 10 февруари, 1940 година да бъде разгласен различен управителен орган на ОУН – „ Революционен провод “, чиято цел е „ да води същинска националистка политика и да провежда въстание против Съюз на съветските социалистически републики в Източна Украйна “. В края на 1940 година, „ бандеровците “ (както стартират да ги назовават – б.а.) вършат опит за образуване на въстаническа акция в Лвов. Тя е провалена, откакто Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) прихващат зле кодирани известия сред членове на ОУН-Б в Краков.

Провалът на Лвовското „ въстание “ води до финален раздор в редиците на ОУН и при започване на април, 1941 година, в Краков е извършен различен Събор на украинските националисти, на който хората на Мелник са оповестени за предатели. Приета е стратегия, която е дефинитивно одобрена през месец май същата година. Приети са нови цветове – черно и алено, както и набор от пароли, с които членовете на ОУН-Б да се разпознават.

В програмата е заложена битка против Съюз на съветските социалистически републики и евреите, които съгласно документа се явяват „ една от главните опори на болшевишката власт “. Декларацията, импортирана от Бандера до немското ръководство на Полша през април, 1941 година е неделима част от цялостната смяна, която настава в ОУН. В случая да се приказва за някаква промяна е неуместно.

Бандера просто приключва един развой по радикализация, който стартира още през 1920 година Взаимодействието сред ОУН и нацистите не стопира единствено с тези документи и петиции. Още през февруари, 1941 година, в подтекста на проекта „ Барбароса “, командирът на Абвер-а (германското военно разузнаване) военачалник Канарис, основава полк „ Бранденбург-800 “ – поделение от две обособени батальона – „ Нахтигал “ и „ Роланд “, състоящи се от украински националисти, чиято цел е да прави редица диверсионни интервенции против Съюз на съветските социалистически републики. Бандера дефинира потребността от такова взаимоотношение като неизбежна с оглед задачите на украинската национална концепция.

Въпреки опитите на Бандера да се трансформира в единствен водач на украинското национално придвижване, германците не престават зад тила му да поддържат контакти и с ОУН-М, употребявайки разцеплението на украинските националисти в своя изгода.

Ситуацията още веднъж се променя коренно през лятото на 1941 година с началото на войната сред Германия и Съюз на съветските социалистически републики. В подтекста на немската инвазия, Бандера съумява да активизира над 10 000 души, които са употребявани за гонене и откриване на красноармейски офицери и сътрудници на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), опитващи се да се прикрият в хода на началното руско оттегляне в Украйна. Еуфорията от бързите немски победи съществено замъглява преценката на Бандера.

На 30 юни, 1941 година, той и хората му афишират манифест за основаване на независима украинска страна в „ освободените от Съюз на съветските социалистически републики територии “. Този акт е кръстосан неотложно от германците, които небрежно арестуват Бандера и хората му и ги вкарват в пандиза. През идващите няколко месеца, Бандера и вторият в организацията – Ярослав Стецко са освобождавани и арестувани от немските управляващи, без право да напущат Берлин. Дали връзките сред Бандера и организацията му прекъсват в този интервал е противоречив въпрос, който и до през днешния ден разделя историците.

Съдейки по метода, по който ОУН-Б продължава да действа без вътрешни разтърсвания, подсказва, че германците са разрешавали на Бандера да взаимодейства със своята мрежа, само че евентуално наблюдават под лупа всеки документ, който украинците си разменят. Германски отчет от ноември, 1941 година демонстрира, че Вермахта има подготвеност да нападна мрежата на ОУН-Б ако те възнамеряват образуване на въстание в така наречен Райсхкомисариат (дн. Западна Украйна).

Подозренията на немските управляващи към Бандера нарастват през 1942 година и той е изпратен в концентрационния лагер Заксенхаузен, където е държан в специфичната колиба за политически пандизчии с предпочитано значение. Макар и отделени от своя лидер, ОУН-Б не престават своята активност в Украйна, свиквайки поредност от конференции през 1942 година С оглед потребността от печелене на време, „ бандеровците “ одобряват че структурите им би трябвало да преминат в конспиративност и да заобикалят директна борба с или агитация против немските окупационни управляващи.

Въпреки това, през октомври 1942 година е взето дефинитивно решение за образуване на военно крило на ОУН-Б. Така се стига до основаването на Украинската въстаническа войска (укр. УПА). В хода на 1943 година, УПА се заема да води война против всички фракции в Украйна, които са съперници на националната идея. Това слага УПА във омраза с Германия, Съюз на съветските социалистически републики, украинските комунистически партизани, полското незаконно придвижване, както и полските комунисти. Успоредно с борбите против тях, УПА са виновни за поредност от етнически кланета във Волиния и Галиция.

С оглед затварянето на Бандера в Заксенхаузен е мъчно да се дефинира дали той има някаква директна връзка с този геноцид, ориентиран против поляци и евреи. Въпреки това, дейностите на УПА са част от цялостната теория на ОУН-Б, която Бандера е създал и наложил сред 1939 и 1941 година В този смисъл не може да се допуска, че в случай че Степан Бандера беше на независимост измежду своите, дейностите на УПА биха били по-различни.

След две години в Заксенхаузен, ориста на Бандера още веднъж се трансформира през 1944 година Германия губи войната на всички фронтове и нацисткото държавно управление желае да употребява Бандера като финален коз за поврат на Източния фронт. Бандера идва в Украйна и още веднъж се връща в управлението на ОУН-Б. В годините на обособяване обаче в организацията се е формирала и съпротива, която пречи на Бандера да наложи своята еднолична власт над структурите.

Въпреки това, Бандера и останалите са единомислещи, че ОУН би трябвало да работи против всички врагове на украинците, включително и нацистите. УПА продължава да се бори против всички в Украйна – борба, обречена на неизбежен неуспех. Със завършването на главните дейности против германия през 1945 година, Съюз на съветските социалистически републики насочва своите запаси за очистване на украинските националисти. В същата посока се задействат и новите комунистически управляващи в Полша.

Междувременно, Бандера бяга със фамилията си в Съюзническите окупационни зони и заживява в Мюнхен под опеката на Централно разузнавателно управление на САЩ. Американците не се доверяват на Степан и концепциите му, само че с оглед заплахата от борба със Съюз на съветските социалистически републики, от Вашингтон вземат решение че е по-добре да имат човек като Бандера на разположение, при положение на потребност от взаимоотношение с украинската опозиция. Тя, прочее, продължава интензивно чак до 1956 година, когато УПА е дефинитивно разгромена и ликвидирана от Червената войска. В един отчет на Централно разузнавателно управление на САЩ от 1948 година е записано:

„ Стефан Бандера, който още от началото на своята кариера е анти-руски и анти-полски надъхан, е евентуално най-важната фигура в украинското национално придвижване през днешния ден, паралелно с Андрей Мелник…част от поддръжниците на Бандера към момента се съпротивляват на руските управляващи в Украйна. Някои „ бандеровци “ в Аржентина са членове на локалното сдружение „ Просвета “… “

Въпреки тази значимост, Бандера се оказва в забавно състояние след 1946 година Сега той и хората му са възприемани от украинските националисти като „ остарялото потомство “ и против тях стартират поредност от дейности на така наречен „ млади “ в лицето на Зиновий Матла и Лев Ребет. Същевременно, след 1946 година стартират и първите планувани покушения против Бандера, в които безспорно са намесени и руските секрети служби.

Положението на Бандера в Мюнхен, където обитава, се утежнява през 1954 година След призован в Украйна съвет на ОУН, „ задграничното управление “ в лицето на Бандера и сподвижниците му, са анатемосани и „ отлъчени “. Германските управляващи признават че печатното издание на ОУН в Мюнхен в действителност принадлежи на украинския клон на организацията, което води до огромно вътрешно разединение. Доклад на Централно разузнавателно управление на САЩ от 1954 година отбелязва, че всички звена на украинските националисти зад граница са принудени да избират на чия страна да застанат.

През 1959 година, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) взема решението за окончателното очистване на Бандера. Организирана е комплицирана интервенция, като за реализатор на убийството е избран сътрудникът Богдан Сташинский. Той стартира да следи Бандера няколко месеца, след което прави покушението със специфичен револвер, зареден с доза цианкалий на 15 октомври, 1959 година Бандера не схваща за покушението и продължава дневния си режим, до момента в който към обяд не се свлича мъртъв пред жилището си. Направената аутопсия демонстрира че  е токсичен, само че управляващите не откриват причинителя. Парадоксално, политическия конкурент на Бандера в Мюнхен – Лев Ребет е погубен по съшия метод от същия сътрудник две години по-късно.

Степан Бандера оставя след себе си прекомерно спорно завещание. От една страна неговия блян за реализиране на самостоятелна Украйна не може да се слага под подозрение. Бандера потвърждава, че украинската идея постоянно е преди всичко в неговото схващане. От друга страна, за преследването на тази идея той прави прекалено много морални взаимни отстъпки, изключително в подбора на съдружници и прилаганите способи на деяние.

Нещо повече, персоналните убеждения на Бандера са крайни и расистки. Той е безспорен последовател на властническата система на ръководство, в която персоналните свободи и права са заглушени от потребността на нацията и страната. В този подтекст, Степан Бандера се вписва в всеобщата вълна от про-авторитарни партии и идеолози, които преобладават европейската политическа мисъл през 1930-те. 

Решението на украинските управляващи да се разграничат от Бандера и да го лишат от облика на народен воин е резонно освен във връзка с хилядите жертви на терора на УПА, само че също и във връзка с самите украинци, чийто път към демократично бъдеще минава през полезности, радикално противоположни от тези на Бандера.