Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Средните епохи, постоянно по простъпка наричани Тъмни, са любопитно време в европейската история. В ера на открития, чудеса, войни и религиозни канони, Европа била, в някои връзки, надалеч по-единна и космополитна от колкото е през днешния ден. В това време на пътешествия, кръстоносни походи и чести войни, хора, артикули и хрумвания пътували по всички краища на Стария свят. Викинги охранявали императора на Византия, българи се сражавали за кралете на Кипър, сефарадски търговци пишели пътеписи за Дания, а шотландци размахвали клеймори в работа на френските крале.

На измежду тази комбинация от езици, култури и политически пристрастия, на напред във времето изпъква един специфичен район в Европа, който постоянно е мамел въображението на локалните нации – Италия. За разлика от през днешния ден, когато най-голямото разделяне сред италианците се носи от футболните пристрастености, през Средните епохи, Апенините са политически фрагментирана територия, изпъстрена с градове-държавици, кралства, херцогства и несъмнено най-уникалната страна за епохата – Папските земи.

На повърхност от към 300 000 км2, с ок. 10 000 000 души население, Италия събирала в себе си всички познати форми на политическа организация, налични за тогавашното човечество. Империи, републики, кралства, теокрации – на Апенините имало от всичко. Не е изненадващо, че тази разноцветност била обвързана с чести спорове, противопоставящи както локалните страни, по този начин и техните задгранични съдружници, които ламтели за благосъстоянията и славата на тези антична земя.

Последните останки от феодалния ред, натрапен през Възходящото средновековие биват унищожени през 1347-48 година с идването на Чумата. Италия е измежду най-засегнатите региони. Заради високата си урбанизация, Апенините са пометени и в някои случаи смъртността доближава до 80% от пред пандмичното население. В тази обстановка, оживелите от Чумата са въвлечени в битка за оцеляване, преразпределение на ресурсите и налагане на нов обществен ред измежду руините на дотогавашното общество.

Кризата в Католическата черква и продължаващото неявяване на папата от Рим (т.нар. Авиньонски плен),  водят до скъсване на религията като преобладаващ фактор в живота и политиката на италианците. Политиката, също както природата, не търпи вакуум. След Чумата, Апенините са обхванати от поредност кървави спорове, противопоставящи главните сили на полуострова – Милано, Венеция, Генуа, Флоренция, Папството и Неаполитания, както и редица по-малки сили като градовете-държави Сиена, Пиза, Ферара, Модена, Урбино, Мантуа и Парма.

В тези комплицирани спорове извънредно значима роля играят наемническите войски. В Италия, техните водачи стават известни с термина кондотиери – контрактори, сключващи със своя шеф кондота – контракт, определящ изискванията и продължителността на съответната работа. В историята на Късно средновековна Италия има доста имена на кондотиери. Парадоксално, най-известният от тях не е италианец, а идва от една далечна страна – Англия. Неговото име е Джон Хокууд или както остава прочут в Италия – Джовани Акуто (Джон Предвидливия).

Бъдещият популярен кондотиер е роден в графство Есекс, най-вероятно в енорията Хинкфърд. За отечество на наемника се показва селището Сибъл Хенингам, антично селце, израснало към римски лагер, издигнат по тези земи при започване на новата епоха. Бащата на Джон – Гилбърт де Хоукууд е локален майстор, занимаващ се с произвеждане на цветни платове. Семейството е релативно заможно, което дава опция на Джон да получи базово обучение и да изживее детските си години в релативно благоденствие. Като втори наследник, Джон мъчно може да се надява да наследи фамилния бизнес. Баща му го изпраща като чирак-шивач в Лондон.

Изглежда занаятът не е по усета на младежа и през 1346 година, едвам навършил 23, Джон постъпва на работа в кралската войска, която се насочва към Франция в границите на първия стадий от Стогодишната война (1337-1453 г.). Фактът, че е причислен като един от именитите стрелци с дълги лъкове (longbowmen), демонстрира че с изключение на като майстор, Джон се упражнява постоянно в стрелбата с лък – положителните стрелци се приготвят в продължение на до десетилетие, което подсказва, че младият Хоукууд стартира да усвоява използването на лъка още в зората на своите тийнейджърски години.

Служейки в редиците на кралската войска, Хокууд взе участие в двете най-велики борби в тогавашната британска история – Креси (1346 г.) и Поатие (1356 г.), сражавайки се под командването на крал Едуард III и именитият Черен принц. В тези кървави победи, извоювани против френските войски, Хокууд придобива скъп военен опит и влиза в допир с действителностите на войната – кървава, безкомпромисна и безскрупулна.

Пак в тези години Джон претърпява ужасите на Черната гибел. Съдейки от непокътнатите британски архиви, фамилията му претърпява релативно добре тези години. Въпреки това гибелта на милиони безспорно оставят своя отпечатък в душата на Хокууд. Черната гибел нормално трансформира душeвността на тогавашните хора в две съществени направления – човешкият живот или се трансформира във висшата полезност, или губи всякаква стойност.

През 1360 година, дейните военни дейности сред Англия и Франция са прекъснати с подписването на мира от Бретини (8-ми март, 1360 г.). С този акт, хиляди бойци, които от години изкарват хляба си в работа на британската корона, ненадейно остават без работа. Това води до сформирането на така наречен „ свободни дружини “ – отряди наемници, които стартират да оферират услугите си из цяла Европа. Изглежда мнозина са тези, които след години на клане, отхвърлят да се върнат към живота на занаятчии и земеделци, който ги чака вкъщи. Сред тях е и Джон Хокууд, който постъпва на работа в така наречен Бяла тайфа. Всъщност цялостното й наименование е „ Бялата тайфа на Сокола “ – име, евентуално познато на почитателите на аниме поредицата „ Берсерк “.

Изглежда Джон не е бил просто редови член на новата тайфа. Осланяйки се на своята известност, реализирана в отминалите военни дейности, той бързо поема ролята на лидер на наемниците. През 1361 година, Бялата тайфа се конфронтира непосредствено с папата, ситуиран по това време в град Авиньон. Наемниците поставят ръка върху основно градче, контролиращо локалната търговия и сполучливо отхвърлят всички опити на Светия отец да ги подчини. Дори и отлъчването от църквата не дава резултат – Хокууд безспорно губи част от своя боязън към Църквата в пепелищата на Чумата. Едва откакто папата дава обещание да им заплати пари и д аги наеме на своя работа, Хокууд и мъжете му склоняват да възстановят естествената търговия към Авиньон.

Снабдени с пари и нов контракт, Хокууд и наемниците му пресичат Алпите и навлизат в Северна Италия. Тук войската им е посрещната от маркиза на Монферат, който им предлага бърза работа против добра сума – да атакуван неговия зложелател – рубрика на Савоя Амадео VI (същият, който 4 години по-късно ще се подвизава на Балканите против османците, а по-късно и против българите – б.а.). Силите на Хокууд разгромяват савойските войски и унижават Зеления граф, който е заставен да подпише мир с доста преференциални за Монферат условия.

След като натрупва популярност за своята ловкост, безсъвестност и успеваемост, Хокууд и бойците му са потърсени от република Пиза, която през 1363 година стартира война против своя всесилен комшия Флоренция. Използвайки усвоените във Франция тактически умения, Джон и бойците му съумяват в началото да разгромят флорентинските сили, след което заплашват да нападат самата вражеска столица. Отчаяни, флорентинците наемат грамадна за онази ера войска от 15 000 души, против която Джон разполага с ок. 800 англичани и още 3-4000 италиански и немски наемници. Въпреки това, правилен на своя дръзновен манталитет, Хокууд избира да нападне флорентинците от засада. Блъфът не сработва и паметната борба при Кашина приключва с победа за Флоренция.

Краят на войната сред Пиза и Флоренция оставя Джон и момчетата му без работа. Това постанова да се търси нов стопанин, който англичаните откриват в лицето на могъщия милански благороднически жанр Висконти. Самите Висконти стартират кариерата си като жанр на кондотиери, само че употребявайки войските и парите си, съумяват да поемат контрола над Милано. Между 1367 и 1372 година, Джон служи под техните флагове, печелейки нови блестящи победи, най-много против силите на република Сиена. В тези и предходните сражения, англичаните се прочуват като опитни, само че безжалостни войни. Изнасилвания, грабежи и опустошение съпътстват кървавата следа, която те оставят след себе си в Централна Италия.

След близо десетилетие под знамената на Милано, през 1375 година, Джон минава на работа на папата против който напълно до скоро е управлявал походи в Централна Италия. Начело на папските войски, Хокууд постоянно разграбва земите на Флоренция и прилежащите по-малки градове в Тоскана. Това води до образуването на анти-папска лига, в която влизат някои от районните сили. Нагнетяването на напрежението, води до експлоадирането на така наречен „ Война на осмината светци “ (1375-1378 г.). Различни наемнически дружини се борят и от двете страни, а в последна сметка Хокууд изоставя папската идея и е нает на работа при флорентинците.

Преминаването му в непознатия лагер води до потребността папа Григорий IX да напусне Авиньон с цел да се завърне в Рим. Без да се знае, това пътешестване в действителност поставя завършек на Авиньонския плен на папите и води до окончателното завръщане на Светия отец в Италия. Същевременно, опозицията в Авиньон издига анти-папа, което пък провокира Великата католическа схизма – процесът, послужил като основа за раждането на протестантската вяра 150 години по-късно. Така, без самичък да осъзнава, преследвайки персоналните си цели, Хокууд се оказва един от най-значимите хора в средновековната история.

Между 1377 и 1382 година, Хокууд служи на Флоренция, като получава трофеи и поземлени владения в същата тази Тоскана, която до скоро е опожарявал. През 1382 година, крал Ричард II му оказва висока чест като го прогласява за формален дипломат на Англия пред папата. Славата на 60 годишният наемник е в зенита си. Богат аграрен магнат в Италия, той влага много средства в закупуване на обилни парцели и в родното си графство Есекс.

Започнал като елементарен стрелец с лък, в този момент сър Джон (хрониките мълчат по кое време тъкмо получава рицарските си шпори – б.а.) е измежду най-прочутите войни в Европа. Името му притегля наемници доброволци под всяко знаме, което развее, а репутацията му смръзва кръвта на елементарното население на Апенините – не един или два града, оказали опозиция на британските наемници са превръщани в разорени пепелища.

Съдбата обаче не му е отредила спокойни старини. Между 1382 и 1387 година, Джон служи като наемен военачалник поредно за Папата (Урабн VI), краля на Неапол и по-късно за Висконтите в Милано. Често войските му разгромяват силите на бъдещи му шеф, преди да мина в лагера на досегашните си съперници.  Нищо персонално, за Джон войната е просто бизнес. Обикновено огромните пълководци печелят славните си победи в 30-те и 40-те си години. Джон извоюва своя максимален успех одеве навършил 64 в борбата при Кастаняро през 1387 година, побеждавайки армиите на Верона, до момента в който служи на Милано като съдружник на Падуа. 

Объркахте ли се? Няма ужасно в Италия съюзите по това време се менели през седмица, а постоянно един град давал войски на заем на различен, с цел да води война с трети. Нов поврат на ориста го праща назад на работа при флорентинците, още веднъж против досегашните му работодатели от Милано. В рамките на идващите 4 години, Хокууд ще служи още веднъж на Флоренция, Неапол, Милано и отново на Флоренция.

Дори Ричард II ще изиска тялото му на Джон Хокууд да се върне назад в Англия.

След десетилетия на походи, борби и служейки на всички вероятни работодатели на Апенините, Джон Хокууд умира на 17-ти март, 1394 година в своето имение  край Флоренция. Последната му воля е втората му брачна половинка да се завърне в Англия със фамилията им и да заживее на обширните имения, в които Джон влага парите си приживе. По пътя си, Джон Хокууд разорява голям брой градове и села, печели десетки блестящи победи и даже си заслужава почетно поданство, което му е обещано от градския съвет на Флоренция.

По този мотив в града е поръчан фамозен барелеф-портрет на Хокууд. Оригиналът е погубен, само че при започване на XVI век известният художник Пауло Учело създава нов мраморен барелеф, който всяка година притегля погледите на над 4 000 000 гости в Дуомо. Под барелефа, на латински е изписано простичкото, само че категороично „ Джон Хокууд, британски рицар, прозорлив водач и мъж най-вещ във войнския поминък “.