Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Вътрешната македонска революционна организация е евентуално едно от най-противоречивите феномени в българската история. Още от своето пораждане като Вътрешна македоно-одринска революционна организация (създадена през 1893 година в Солун), структурата има за цел посредством всички вероятни средства да се бори за освобождението на Македония и нейното присъединение към България. По силата на всички интернационалните правила, последвалите дейности на „ македонстващите “ следва да бъдат дефинирани като „ тероризъм “. Както всяко друго нещо в историята, даже понятието „ тероризъм “ е въпрос на позиция.

Що се касае за българската, нещата са повече от ясни – Дaме Груев, Гоце Делчев и останалите не са терористи, а герои и борци за националното обединяване на България. И терминът „ воин “, както и терминът „ терорист “ е претрупан с прекалено много прочувствен заряд и е въпрос на разнообразни интерпретации. Ако би трябвало да бъдем безпристрастни, участниците в Македонския епос са хора, които вярвали че задачата оправдава средствата и били уверени, че това което правят, го правят в името на общото богатство и светлото бъдеще. Именно подобен е случая и с героя на сегашния роман – Иван Михайлов.

Иван е роден на 26-ти август, 1896 година в град Щип, тогава в рамките на Османската империя. Макар да няма и три години от основаването на ВМОРО, македонската революционна идея е плъзнала на длъж и простор из провинциите на Портата и мнозина са тези, които скрито или очевидно мечтаят за отхвърлянето на вековната робия. Сред тях е и Михаил Гаврилов, който дружно с брат си Атанас Михайлов, стават хора на ВМОРО в Щип. Именно Михаил, именуван Мише, е бащата на Иван Михайлов и негов първи образец в избора на революционно занятие. Любопитното е, че Михаил и Атанас имат още един брат – Спиридон Михайлов. За разлика от тях, които избират попрището на тайната битка, Спиридон се записва да учи за офицер в България, след което се бори във всички войни от 1912 до 1918 година, служи като интендант на Първи софийски полк и в последна сметка става жертва на комунистическия терористичен акт в църквата Св. Неделя през 1925 година Но да се върнем на Иван.

Ако обстоятелството че татко му и чичо му са членове на ВМОРО не е задоволителен с цел да предначертае пътя му, в навечерието на Балканските войни, Иван постъпва в Солунската мъжка гимназия, където немалка част от преподавателите също са членове на ВМОРО. По време на Балканските войни, Михайлов остава в земите, окупирани от сърбите, само че в хода на Първата международна война оказва помощ българските окупационни управляващи като служител в родния си Щип. След края на Голямата война, Иван напуща Македония и се мести в София, където постъпва като студент по право в Софийския университет.

Именно тук е видян от легендата на ВМОРО – Тодор Александров. Александров кани Иван Михайлов да служи като негов помощник и секретар. Увлечен от фамилната пристрастеност към македонска гражданска война, Иван приема и също така спомага за основаването на студентското придвижване „ Вардар “, на което е и пръв ръководител. Идеята на придвижването е да служи като юношески клуб към Вътрешна македонска революционна организация („ одринска “ отпада от формулата през 1919 година – б.а.) и да подкрепя множеството студенти-емигранти от Македония.  В редиците на организацията, Иван Михайлов, именуван от всички Ванче, основава редица близки другарства с доста от бъдещите членове на Вътрешна македонска революционна организация, а по едно и също време с това циментира апозицията си на дясна ръка на Тодор Александров.

Малко след 28-мия рожден ден на Ванче, на 31-в август, заговорници от Вътрешна македонска революционна организация и така наречен Македонска федеративна организация, уреждат убийството на Тодор Александров. Причината е безапелационният отвод на Александров да одобри подчиняването на Вътрешна македонска революционна организация на концепциите на Коминтерна и сливането му с обвързани със Съюз на съветските социалистически републики анархистки, социалистически и комунистически организации. Конкретен мотив е така наречен Майски манифест, под чийто текст в началото Александров поставя своя автограф посредством медиатор, само че научавайки за същинското наличие на документа, отдръпва подписа си и убеждава другия член на Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация – ген. А. Протогеров, да стори същото. Фактът, че заговорниците убиват Александров, само че не лишават живота на намиращия се там Протогеров, хвърля голямо подозрение върху последния и води до дискредитиране на името му в редиците на организацията.

След гибелта на Тодор Александров, Иван Михайлов е определен за член на Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация на мястото на своя наставник. Без да губи време, Ванче провежда поредност от акции, в които да се санкционират виновниците и подстрекателите на гибелта на Александров. В рамките на три месеца из цяла България са осъществени поредност от покушения, направлявани от Михайлов. Още преди да е изминал септември, 1924 година, всички директни отговорници за убийството на Тодор Александров са избити, по-голямата част по време на така наречен Горноджумайски събития. Бързината, с която се разправя с съперниците си, повдига съществено престижа на Ванче и през идващите месеци той последователно се постанова като едноличен лидер на Вътрешна македонска революционна организация, дефинитивно измествайки Александър Протогеров.

Именно Иван Михайлов е индивидът, който дефинитивно трансформира Вътрешна македонска революционна организация в това, което през днешния ден назоваваме терористична организация. Ясно осъзнавайки че на този стадий Македонският въпрос не може да бъде решен с протести, въстания и открита война, Михайлов насочва организацията към осъществяване на самостоятелни терористични актове, саботажи и очистване на политически съперници. В хода на тези акции, Вътрешна македонска революционна организация си основава редица съперници както в лицето на локалните югославски и гръцки управляващи, по този начин и от позиция на другите македонски революционни придвижвания, изключително „ левите “, които следвайки Майския манифест, поддържат все по-тесни връзки със Съюз на съветските социалистически републики.  След атентатът в Света Неделя. Българското държавно управление стартира да толерира тези акции, проведени от Михайлов, които са ориентирани против обвързани с Българска комунистическа партия лица и структури.

Докато дирижира поредицата от кървави офанзиви, раздрусали България, Ванче влиза във все по-остро несъгласие с ген. Протогеров. Ситуацията ескалира през юли, 1928 година, когато Ванче подрежда на своя поддръжник Кирил Дрангов (син на именития полковник Борис Дрангов), да провежда убийството на Протогеров (личен другар на Дрангов-баща – б.а.). Покушението е осъществено на 7-ми юли, 1928 година В резултат от него, вътре във Вътрешна македонска революционна организация стартира кървава битка сред поддръжниците на Ванче и тези, правилни на Протогеров. Вътрешното разединение отслабва редиците на организацията, а кървавите акции водят до намаление на общия авторитет на Вътрешна македонска революционна организация измежду обществото.

За да си възвърне изгубените позиции, Ванче засилва дейностите на организацията в Македония, де факто обявявайки война на югославските управляващи. Белград изпраща над 35 000 бойци, които да озаптят размирната провинция, дружно с към този момент настоящите елементи на полицията и разузнаването. Границата с България е блокирана, издигнати са спомагателни принуди, сложени са заграждения. Въпреки това, акциите на Вътрешна македонска революционна организация не стопират. Нещо повече, след 1930 година, Ванче влиза в тясна връзка с водача на хърватските националисти (усташи) – Анте Павлич, както и с лидера на косовските албанци Хасан Брей Прищина.

Внезапен завършек на свободната активност на Вътрешна македонска революционна организация в България е комплициран на 19-ти май, 1934 година Военният съюз, дружно с кръгът „ Звено “ правят така наречен Деветнадесетомайски прелом, след което подхващат бързи стъпки за законово ограничение и премахване на Вътрешна македонска революционна организация. Действията на Михайлов отпред на структурата са обсъждани от превратаджиите като опасност за националната сигурност а и за личното им политическо бъдеще. До края на септември, 1934 година активността на Вътрешна македонска революционна организация в България е в действителност парализирана, а Михайлов и още деветима други изтъкнати дейци са оповестени за търсене.

Смята се че в месеците преди Деветнаседетомайския прелом, Михайлов поддържа все по-тесни връзки с разузнаването на Нацистка Германия и ръководената от Мусолини Италия. Несъмнено доказателство за това е атентатът в Марсилия против Александър Караджорджевич, осъществен през октомври 1934 година от сътрудника на Вътрешна македонска революционна организация – Владо Черноземски. Междувременно, Ванче бяга в Турция на 11-ти септември и се укрива там, като турските управляващи даже обезвреждат опит за убийството му, проведен от югославските служби след убийството на краля им в Марсилия.

Отказът на България да отбрани Михайлов от югославските служби, го тласка по пътя на концепцията за независима територия Македония, в която Вътрешна македонска революционна организация да има собствен личен надзор.  Именно с тази мисъл, Михайлов се заселва в Загреб при започване на Втората международна война и резервира непрекъснати връзки с немските служби, контактувайки персонално с лидера на Секретен сътрудник – Хайнрих Химлер. В последна сметка, след включването на България в Тристранния пакт, Ванче е амнистиран от управляващите в София, само че отхвърля да се завърне в България.

През 1942-43 година, той продължава да таи вяра за основаване на лична самостоятелна зона в Македония, като даже предлага на Германия да провежда бригади в размер до 8000 души, някогашни членове на Вътрешна македонска революционна организация, които да служат в поддръжка на немските окупационни сили в Македония, само че отвън командването на българската войска. Основна тяхна цел ще е битката с партизаните-комунисти в гръцките и югославските територии. Според някои сведения, „ въпросът Михайлов “ е коментиран по време на последната среща сред Хитлер и Борис III през август, 1943 година, само че каквито и проекти да са начертани, гибелта на българския цар поставя завършек на концепцията за връщане на Ванче под директно българско въздействие.

През 1944 година, Хитлер се пробва да употребява Михайлов за основаване на „ самостоятелна Македония “, която де факто да се отдели от България (София афишира неутралитет през лятото на 1944 г.) и да съществува като германки протекторат. Иван Михайлов изрично отхвърля и въпреки за малко да идва в София с посредничеството на германците, бърза да напусне България, предусещайки идването на Червената войска и нейния марионетен режим, открит на 9-ти септември, 1944 година

След като бяга през Хърватия и Унгария, Михайлов се открива в Рим, където живее с разрешението на новите италиански управляващи, а затова и с благословията на Западните Съюзници, които избират да го държат като коз против настъпващото руско въздействие на Балканите. Ванче Михайлов прекарва остатъка от живота си в Рим. Написва и разгласява мемоари от бурния си живот в 5 тома и е създател на други книги и брошури, отдадени на македонския въпрос. Смята се че при започване на 1960-те, Ванче влиза в контакт с Тодор Живков, чрез българските служби.

Комунистическият водач, за разлика от Г. Димитров и В. Червенков, не е последовател на концепцията за разединение на Пиринска Македония от България и търси връзка с Ванче Михайлов за подсилване на своя авторитет и придобиване на спомагателна информация по македонския въпрос. Това мълчешком съглашение сред Българска комунистическа партия и Михайлов го оставя под радара на Държавна сигурност и задграничната агентура. Ванче доживява напреднала възраст – умира на 94 през 1990 година в Рим. Погребан е в общ гроб със брачната половинка си Менча Кърничева, която умира през 1964 година