Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Как се споделя историята на една легенда, евентуално най-голямата легенда в новата ни история? Както на всяка друга, несъмнено – през цялото време. Образът на Васил Иванов Кунчев има статута на икона в българската памет – светец по всички параграфи, с изключение на по формалното самопризнание от страна на БПЦ. Дълги години в обществото се вихри спор дали не е време Апостолът на свободата да получи своето място измежду светите отци на нашата религия. Но там ли му е мястото в действителност?

Васил Иванов Кунчев е роден в Карлово. Според формалната версия, това се случва на 6-ти юли (тогава още е нямало „ нов жанр “ – б.а.), 1837 година Съгласно най-новите проучвания на османските архиви, има възможност годината да е в действителност 1840 година Предстои експертите по Възрожденска ера да се произнесат дефинитивно. Детството на бъдещият народен воин минава в, както гласи клишето, „ китното подбалканско населено място “. Карлово е доста повече от китно населено място. Той е център на българската култура и просвета. Там работи един от най-важните просветители в нашата история – Райно Попович, преподавател нацяло потомство български възрожденци. Градът процъфтява като занаятчийски център, а с парите се натрупа и просветеност, национално осъзнаване и просвещение. Неслучайно произходът на тези народи, като българската, които нямат своя страна при започване на своето образуване, би трябвало да се търси измежду заможната каста, отговаряща на днешното разбиране „ междинна класа “.

Именно към междинната класа в началото принадлежи и фамилията на Васил Кунчев. Баща му – Иван Кунчев Иванов, е майстор-бояджия на гайтани, работи крепко и неуморно за богатството на своето семейство – брачната половинка си Гина и техните 5 деца, трети от които точно е Васил. Майката на Левски – Гина, също е от състоятелен жанр – Караиванови. Баща й е златар, а един от братята й е бележит свещеник и предстоящ архимандрит – Василий. Това, което събира Гина и Иван в Карлово (и двамата не са родом от там), са вилнеещите при започване на XIX век кърджалийски банди.

Карлово е един от тези градове, които сполучливо се оправят с разбойниците и опазват своето население и благосъстояние. Именно за това, фамилиите на Гина и Иван се местят там в самото начало на века. Парадоксално или пък закономерно, едни от най-драматичните зверства от епохата на Османското господство косвено довеждат до раждането на един от най-големите борци за унищожаване на това господство.

За разлика от други свои съвременници, като Любен Каравелов, които прекарват юношеските си години в положително материално положение, Васил Кунчев претърпява първите удари на ориста още през 1851 година, едвам навършил 14 години. Баща му Иван умира, евентуално от мозъчен кръвоизлив, след което тежестта за препитанието на фамилията пада върху малолетните му синове. Вуйчото на Левски – архимандрит Василий се заема да помогне на своята сестра Гина и оказва помощ младият Васил да приключи своето обучение в карловското взаимно учебно заведение, след което за малко да учи в Стара Загора. Междувременно, духовникът урежда Левски да служи като таксидиот на Хилендарския манастир – безспорно виновна задача за толкоз младеж, след което спомага Васил да се подстриже за духовник в Сопотския манастир през 1858 година

Историографията от преди 1989 година, поставя неимоверни грижи да неглижира ролята на църквата в светогледа на Левски и бърза да жигосах вуйчо му като ретроградния свещеник, от който свободолюбивият, всемирски юноша бяга. В реалност, архимандрит Василий оказва помощ извънредно доста на своите родственици в тези тежки времена, където на труда на бащата постоянно се крепят всички финанси на едно семейство. Василий закриля духовното занятие на Васил, който още през 1859 година към този момент е повдигнат в ранг йеродякон, едвам навършил 22 години. На процедура, под крилото на Василий, Апостолът, приел името Игнатий, има пред себе си опция за блестяща кариера в църквата. Явно обаче духовният живот не е бил по този начин изолиран и нездравословен за бунтарския дух на младият Васил, откакто той свободно следи развоя на национал-освободителното придвижване на българите.

Сърцето и душата на националната битка, е Георги Стойков Раковски. Именно той ще се трансформира в нравствен татко и подстрекател на Левски в неговата революционна кариера. Идеите на Раковски, неговата позиция по националния въпрос и кардиналното му отношение към прилежащите балкански нации и Великите сили са попити със пристрастеност от Васил Кунчев, който се трансформира в най-последователния и правилен правоприемник на делото на Раковски.

Двамата се срещат за първи път през 1862 година Левски напуща манастира и духовния живот през 1861 година Ако е правилно че е потеглил към Сърбия с коня на вуйчо си, то е ясно, че неговият родственик е дал своята благословия Васил да тръгне по собствен личен път. Левски идва в сръбската столица, след което бърза да се причисли към така наречен „ Български легион “ (или Легия, както е по-известна). Това формирование е основано от Раковски по ентусиазъм от „ алените ризи “ на Гарибалди, които няколко месеца по-рано са освободили цяла южна Италия и са я сложили под властта на обединителя на италианския народ – крал Виторио Емануеле II. Следвайки най-новата мода в европейската революционна мисъл, Раковски бърза да образува подобен по същина български отряд, който, съгласно Втория проект на Раковски, би трябвало да навлезе по билото на Стара планина и да предизвика популацията от двете й страни към всеобщо надигане.

Левски се записва измежду няколкото стотин надъхани бойци и бързо печели уважението на останалите със своите умения  темперамент. Именно един от тези подвизи – всеизвестен скок по време на подготовката, му печели прякорът „ Лъвски “ или както се е произнасяло тогава „ Левски “ – прозвището, с което остава в историята. Важно е да отбележим тук, че Българският легион е групировка, която изцяло пасва в епохата и света, в който е основан. Това не е някакъв сантиментален идеал или закъсняла ренесансова чета. Става дума за сборна групировка от доброволци, каквито в Европа пораждат точно в оня миг – „ Времето е в нас и ние сме във времето “, както ще означи самия Левски.

Провалът на Легията е обвързван не толкоз с неумението и неналичието на възторг, а с егоистичната, само че изцяло разумна политика на сърбите, които избират да се отърват от нежеланите български доброволци, вместо да рискуват открита война с Османската империя. Събитията в Белград от 1862 година, оставят дълготраен отпечатък в съзнанието на Раковски и Левски и каляват тяхната религия, че свободата на българите не ще бъде извоювана с очакване на помощ от прилежащите ни нации. Тези техни усещания единствено се удостоверяват в идващите пет години. Въпреки всичките си подозрения към сърбите, Левски се причислява и към Втората българска легия (1867-68 г.).

Преди това съумява да обходи немалка част от българските земи като въстаник и знаменосец в отряда на Панайот Хитов. Пътят и премеждията на четата затвърждават у Левски една ясна теза, годна и до през днешния ден – популацията вътре в България и емиграцията на открито, кимат съществени разлики в своя светоглед, цели и хрумвания за бъдещето. Именно с този урок на разум и следвайки завета на Раковски, Левски зарязва планирането на четнически дейности от чужбина и взема решение да направи идната стъпка в еволюционното развиване на българската национално-освободителна битка.

От 1869 година насетне. Левски се заема да сътвори и оформи гъста мрежа от вътрешни, революционни комитети, която да покрива оптимално огромна част от българските земи и да приготви народа за всеобщо въстание. В историографията, тази организация е останала с названието Вътрешна революционна организация (ВРО). За разлика от паралелната мигрантска организация БРЦК, която търси разновидности за федерация със Сърбия и Румъния, ВРО остава тясно обвързана с концепцията за независима битка и самостоятелност на българите. Добре осведомен с вилнеещите хрумвания на национализма и романтизма, Левски осъзнава една елементарна истина, която към момента убягва на дейци и политици в България – нацията е над-етническо обществено събитие, в което етническият генезис не играе роля.

Когато Левски афишира своите хрумвания за „ чиста и свята република “, тя се допуска да принадлежи освен на българите, само че и на турци, гърци, арменци и евреи, роми и всички други, живеещи на тази територия. Апостолът вярно схваща една мъчно смилаема за патриотарите концепция – че българското съзнание не се мери с кръв и гени, а с дух, идеали и самоопределяне на всеки обособен субект. В Републиката на Левски, всеки който се подчинява на законите и се бори за общите богатства и правди, е към този момент „ българин “.

Както е очевидно, тези хрумвания са изпреварили освен времето на Левски, а и личното време, в което живеем аз и вие, които четете тези редове. Не е изненадващо тогава, че ВРО в последна сметка става жертва на вътрешните различия и дребнавите битки на един народ, който и до през днешния ден не е приключил процеса на своето просвещение и национално съзряване. Действията на Димитър Общи, неговото непокорство на разпоредбите и липса на вероятност, са емблематични, само че и симптоматични за цялата тогавашна, а и настояща, българска реалност.

Въпреки това, делото, осъществено от Апостола, броят комитети които основава и гъстата и стегната конструкция на ВРО, са доказателство за колосалния капацитет на Васил Левски. Чудото в житието на Васил Иванов Кунчев не е толкоз в мащаба на ВРО, колкото в самия факт, че ВРО изобщо е съумяло да съществува. Помиряването и координирането на този калейдоскоп от бунтари, авантюристи, борци за независимост, а от време на време и елементарни разбойници, изискват умения и капацитет, недостижими  за съвсем никой различен възрожденец в нашата история.

Разказът за залавянето на Левски от османските управляващи през 1872 година е прочут – поредност от изменничества и разкрития на османската полиция, води до акцията в Къкринското ханче. Тук си заслужава да споменем два мита, които от време на време накърняват светостта на Апостола. Първият е, че османците не знаели кого са заловили. Дори физически да не са разпознали незабавно своя заложник, османските управляващи са били наясно кой е индивидът Левски и каква голяма опасност съставлява за тяхната империя. В този смисъл, не може и дума да става за някакво подценяване на Апостола от османска страна. Вторият мит е обвързван – че конвоят на Левски се състоял единствено от три заптиета.

В реалност, конвоят наброява над 30 души, добре въоръжени и познаващи добре пътя от Ловеч към София. С този мит е обвързвана и легендата, че никой не се пробва да избави Левски – в реалност има известни най-малко 5 разнообразни проекта. Бедата идва от това, че съратниците на Апостола не са знаели по какъв начин и от къде ще бъде превозен. В случая, османските управляващи, които нито за момент не подценяват обстановката, си свършват работата добре и обезпечават превозването на рисковия „ дявол на империята “ до София. Дързък и обвързван с опасенията за сигурността на пандизчията ход е и неговия правосъден развой, състоял се в София. Османските управляващи не биха рискували да транспортират пандизчията чак до Цариград и да дадат още безчет благоприятни условия за неговото освобождение в хода на 800 км път.

Съдебният развой приключва с разумната смъртна присъда за един човек, оценен като зложелател номер едно на Османската империя по българските земи. Да се търси специфична интервенция от съветска страна за погубването на Левски е по-скоро в сферата „ мистерии, секрети и загадки “. От друга страна е правилно, че Русия не би мръднала пръста си да избави един въстаник, който очевидно и изрично отхвърля потребността от Русия за българската национална идея.

Гибелта на Левски се трансформира в злополука с национални измерения. Също както Раковски преди него, Левски е бил трегерът на националната битка. Именно след гибелта му лъсва ясно какъв брой паянтова и недобре премислена структура съставляват придвижването за национално избавление. Хора като Любен Каравелов изпъкват със своята колебливост и съмнения, а на младия и надъхан Ботев проличава, че има смелост и жар, само че му липсва онази дълбочина на разсъжденията и учредителен талант, присъщи на неговия непосредствен другар – Апостола.

Обесването на Левски е началото на края на българското национално-освободително придвижване. Подобно на дърво с отсечен корен, революционната битка последователно угасва, раждайки един финален, основен стрък в лицето на лудите млади глави от Гюргевския комитет, които през 1876 година, след едвам два месеца подготовка, се заемат да вдигнат Априлското въстание.

Да се опитаме да обобщим делото и същността на Левски в един абзац е невероятно и безсмислено. Вместо това е задоволително да се цитира една известна ария от агитката на едноименния футболен тим – „ И преди, и в този момент, Левски значи Свобода! “.

Снимки: Wikipedia