Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Великите и славни герои от викингските саги – Рагнар, Айвър, Гутрум и Кнут се прочуват със своите походи в Северно море и по бреговете на Албиона и Франция. Корабите-драгхари решително порят ледените води, а екипажите им всяват смут измежду беззащитни монаси и предпазени от замъци и армии монарси. Има обаче една страна на викингската агресия, която постоянно остава забравена. Както кораби се насочат на запад в търсене на плячка, по този начин и ледените води на Балтийско море и мъгливите крайбрежия на Изтока мамят скандинавските приключенци със своята безбрежност и с незнайните благоприятни условия, които оферират.

Балтийските земи са сурово и негостоприемно място. Гъсти гори и блата гълтам навлизащите от към морето пътешественици и постоянно обратно по този начин и не се завръща никой. Това са странни, диви места, в които живеят сурови и затворени хора, които ненавиждат чужденците и постоянно се разправят с тях по изключително нечовечен метод. Непреклонните и горди балти, фините с техния чудноват и неясен език и несъмнено многочислените източни славяни, обитават тези територии и не гледат с положително око на снажните войни от Скандинавия, пристигнали да търсят шанса си на изток. Между викингите авантюристи, наричани в хрониките варяги и локалното население избухват непрекъснати конфликти, а историята на взаимоотношенията им е низ от съюзи, изменничества, интриги и клане.

В средата на IX век, скандинавците основават поредност селища, ситуирани по огромните плавателни реки и езера, които браздят безбрежната простор на Източната европейска низина.  Тези търговски постове и укрепления, се трансформират в гръбнака на комплицирана мрежа от направления, които свързват балтийската търговия с тази на Черно и Каспийско море.

Снимка: By Fedor Solntsev – This image is available from the New York Public Library's Digital Library under the digital ID 1590585: digitalgallery.nypl.org → digitalcollections.nypl.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2920072

Викингите си проправят път на юг с огън и меч, достигайки реките Дон и Волга, а по-късно и Днепър. По тях, маневрените скандинавски кораби проправят път още по на юг и влизат в контакт с Византийската империя (Миклагард) и Арабският халифат. Огромните южни империи са прекомерно огромна лъжица за северняшката уста, само че все пак дръзките викинги неколкократно пробват шанса си с нападения против тях. В последна сметка, комерсиалния усет и желанието за облага надвиват и северняците се трансформират в част от многолюдните борси на Константинопол и огромните източни градове.

Там, където на запад ги чакат несигурни крале и боязливи монаси, на изток викингите са посрещнати от страховитите степни войни – хазари и печенези, както и от упоритите, безскрупулни опортюнисти, които стоят отпред на славянските племена. Именно в тази надалеч по-страховита конюнктура се изковават именитите имена на първите варяжки князе на Киевска Рус – Хрьорек, Хелги и Ингвар, познати през днешния ден с съветските им имена – Рюрик, Олег и Игор. Те ръководят разнородните варяжки поселения, стремейки се както да разширят своята власт, по този начин и да се наложат като единствени господари над самоволните и непреклонни викингски водачи на обособените, разпръснати селища.

За да оцелееш в онази ера, трябвало да си твърд, безсъвестен и постоянно нащрек за противников кинжал, който да прободе гърба ти. Дори и тогава, рисковете на княжеската специалност били съществени – в случай че не станеш жертва на завистливи жители, като нищо можеш да се превърнеш в плячка на своите врагове. Този урок Ингвар научил прекомерно мъчително, бидейки раздран сред две брезови дървета по заповед на един от славянските вождове. В гибелта си, Ингвар завещава на своята страна Рус един наследник – Святослав (или Свейналд на скандинавския език, който употребили тогава – б.а.) и една непреклонна, величествена и отмъстителна брачна половинка – Хелга (рус. Олга).

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754466

Както всеки именит държател от онази ера, рождената дата на княз Святослав остава незнайна. Различни историци дават всевъзможни догатки започвайки от 920 година и достигайки до 942 година, одобрявана от мнозина за най-вероятна дата. Това се изяснява с обстоятелството, че до 959 година, княгиня Хелга ръководи Рус като регент и независим държател и едвам по-късно Святослав за първи път поема юздите на ръководството.

За детството на Светослав също не се знае съвсем нищо, като се изключи че бил гневен последовател на остарялата викингска вяра и до края на живота си отказал да одобри християнството, тъй като считал че сходен ход ще унищожи престижа му измежду неговите войни. Вероятно е израснал в сурова среда, обграден от бойци и търговци, приучен от дребен да бди за врагове, да се доверява единствено на най-близкото си обграждане и да чака с неспокойствие деня, в който да поеме властта в свои ръце. Не му липсвала смелост и съгласно „ Повест за миналите години “ (Повесть временных лет), още пет годишен хвърлил първото си копие в борба, като дал начало на варяжката офанзива против бойците от племето древляни – същите, които умъртвили татко му през 945 година

За първи път за делата му като млад държател се загатва следното: „ Когато Святослав израснал и възмъжал, събрал към себе си доста храбри войни, бил бърз като гепард и воювал доста. По време на поход не носел със себе си посуда и кухненски такъми, а каквото месо ядял, тъга напряко върху горещата плам, с цел да не товари дружината си с непотребни предмети. Не пътувал със шатра, а свалял седлото от коня си и го слагал под главата си като възглавница. Така живеел той и по неговия образец живеели и неговите войни.

Снимка: By collective – http://cnx.org/content/m15504/latest/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6181343

Когато тръгвал на война, изпращал до враговете си пратеници с едно малко обръщение – „ Идвам за вас! “. Физическото му изложение се добавя от хрониката на Лъв Дякон, който го показва като приблизително висок мъж, с необятна гръд, наследник очи, гъсти мустаци, без брада, с остригана глава, на която от едната страна бил оставен дълъг рус перчем – прическа, свидетелстваща за неговия сан. Не носил никакви украшения, с изключение на огромна златна обеца с инкрустации на едното си ухо. За разлика от своите доближени се обличал в бели облекла, постоянно поддържани безупречно чисти.

Първият огромен поход на Святослав стартира през 964 година, когато той повежда дружините си на югоизток. Целта му е да постави ръка върху комерсиалните пътища по реките Ока и Волга и да се облагодетелства за сметка на Хазарският хаганат. През същата година, Святослав минава през земите на вятичите, които или са разрушени, или бягат и не оказват опозиция на варягите. Пътят на юг е дълъг и северняците зимуват евентуално по междинното течение на Волга, след което през 965 година, нахлуват в земята на хазарите и разграбват Саркел – един от най-важните им градове, контролираш поречието на р. Дон.

Според съветските летописи, още тогава варягите изцяло разрушили хаганата, само че това се отхвърля от други модерни източници. Те показват че през 968/969 година, варягите първо се придвижили по р. Волга, разгромили столицата на Волжка България – град Булгар, след което нахлули в земите на хазарите и дефинитивно ликвидирали техния хаганат, завладявайки градовете Итил (на Каспийското крайбрежие) и Семендер. Оставяйки свои гарнизони в опорни замъци по речните пътища, Святослав наложил тежки налози на локалното население и този път завзел и земите на вятичите, които също трябвало да изпращат годишен данък на новия си стопанин.

Снимка: By Boris Chorikov – http://www.sgu.ru/rus_hist/?wid=953, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1717547

Успехът на варягите трансформирал радикално разпределението на силите в северното Черноморие. Рус към този момент имала директен достъп до Черно море и това разтревожило византийският император Никифор II Фока. Василевсът водел тежки войни с арабските емири в Сирия, а в същото време съюзът му с България бил негоден, откакто ромеите отказвали да продължат с заплащането на годишен налог на Преслав. Фока обаче съзнавал, че Византия няма сили да води война с двама могъщи съперници по едно и също време.

Както показват хрониките, василевсът се боял да изпрати войските си в негостоприемните старопланински походи, страхувайки се да не бъдат избити. Вместо това, той решил да насъска варягите против българите и да остави двата народа да се омаломощят взаимно, спасявайки северната граница на империята.

Византийският посланик Калокир донесъл в Киев близо половин звук злато, с което Святослав трябвало да провежда свои сили за настъпление в България. Освен тези пари, той можел да задържи каквато плячка завземе. Святослав съзнавал, че България е много по-сериозен зложелател от хазарите и че единствено неговите дружини няма да са задоволителни за съдбоносен триумф. За задачата, византийското злато било изхарчено за наемане на бойци – славяни, маджари и печенеги, които да добавят северняшките отряди. Общо, под знамената си събрал войска наброяваща 12 000 души, изпечени ветерани, главорези и авантюристи.

С тези войски, през 968 година, Святослав нахлул в България, разгромил армията на цар Петър край Силистра и опустошил източна Мизия. Местната земя му харесала и той се открил на лагер в българската цитадела Преславец, която трансформирал в своя краткотрайна резиденция.

Нашествие на хазарите към Киев принудило Святослав да се изтегли от България и да провежда повторното си навлизане на изток, за което стана дума нагоре. Възможно е този поход да е предизвикан от опитите на българската дипломация да притегли за съдружници хазарите и волжките българи в опит да отвлече вниманието на Святослав от едва предпазената територия по поречието на р. Дунав. Във всеки случай, варягите прегазили източните си съперници. Готвейки се за ново, уверено настъпление в България, Святослав разделя властта в земите си сред тримата си синове – Святополк, Хелги и Валдемар, които да надзирават делата в Рус до момента в който той води война на юг.

Снимка: By Yevgeny Lansere – Photo by Dmitry Ivanov, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31508352

През 969 или 970 година, скандинавските войни и техните наемници се завръщат по българските земи. Силистра е завладяна още веднъж, царските войски са разрушени, а скоро по-късно пада и столицата Преслав, дружно с Борис II, наследил неотдавна умрелия цар Петър. Фактически, Святослав се трансформира в стопанин и на българското царство, поставяйки, въпреки и за малко под своя взаимозависимост земите от Новгород до Стара планина. Възползвайки се от своята позиция и самонадеян в силите си, Святослав взема решение да нахлуе и във Византия. Към армията му са присъединени и български войски и отпред на ок 20 000 души, той нахлува в Тракия. Там, разнородната войска на варягите е пресрещната от елитните византийски постоянни войски, командвани от вещия военачалник Варда Склир.

При Аркадиопол (Люлебургас), византийците разгромяват нашествениците от север и поставят завършек на краткотрайната случка на киевския княз на юг от Дунав. В рамките единствено на една година, ромейските сили завземат цяла Мизия и обсаждат Святослав и остатъците от армията му (ок. 8000 души) в Силистра. След тримесечна блокада (април-юли, 971 г.), варягите са принудени да капитулират и да се отдръпват назад в земите си, а по-голямата част от България остава в ръцете на новия византийски василевс Йоан Цимисхий, който персонално управлява похода против русите. Според сделката, Святослав трябвало да се завърне назад в земите си и да не атакува повече ромеите.

Йоан Цимисхий, умел деец от източните походи и движимост в дворцовите интриги обаче бил наясно, че човек като Святослав няма да преглътне сходно оскърбление. Според съветските историци, византийците изпратили свои вестоносци при остарелия си северен съдружник – печенегите и ги убедили да атакуван киевския княз при завръщането му към дома, до момента в който силите му още били малочислени и изтощени.

Снимка: By Boris Chorikov – SGU.ru, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1388052

Святослав опитал да доближи Киев през късната есен на 971 година, само че печенегите блокирали пътя му. Варягите се принудили да зимуват в устието на р. Днестър. През пролетта на 972 година, северняците създали втори опит да пробият печенежката защита, само че били обкръжени и избити съвсем до крайник от конните войни. Според съветските летописи, самият Святослав бил обезглавен, а от главата му печенежкия водач Куря си направил чаша, с която пиел по време на пиршествата в своя лагер.

Смъртта на Святослав довела до експлоадирането на яростна революция сред неговите наследници и техните дружини. В последна сметка Святополк заел престола на Рус, управлявайки до 980 година, само че на собствен ред станал жертва на броженията в страна и бил завещан от своя фамозен брат Валдемар – прочут в историята като Владимир I Велики.