Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Обгърнатите в мъгли крайбрежия на Скандинавия са родили не един или двама герои през вековете. Покрити със сняг и лед планини и гори, измежду чиито сенки заблуденият взор съзира танцът на елфите. Земята на Севера постоянно е пленявала въображението на летописци и писатели, които търсели там корените на Старите богове. Животът в Скандинавия в никакъв случай не е бил елементарен и днешният стопански разцвет няма по какъв начин да прикрие обстоятелството, че единствено до преди по-малко от 100 години, хората там са били принудени да водят тежка битка за оцеляване против неумолимата природа. В тази сурова среда се раждат сурови мъже и дами, които с желанието си да трансформират света към себе си и с неутолимата упоритост и пристрастеност към завършения, постоянно печелят за себе си почетно място измежду страниците на историята.

Вече сме ви разказвали историята на изгнаника Ерик Червенокосия, който разкрил Гренландия почти по времето, когато стартира актуалният ни роман. През 994 година, мъж на име Харалд Гренске поел към Швеция, изоставяйки бременната си жена Аста Гудбрандсдотир вкъщи. На изток го отвела жаждата му за нови владения и любовта му към северната принцеса Сигрид, която му се явявала доведена сестра.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=737234

Нейните обширни владения привлекли вниманието му и той решил да се ожени и за нея, с цел да получи земите й. Сигрид небрежно скастрила своя доведен брат и му споделила, че работата му не е да тича из Скандинавия, а да си седи вкъщи при бременната си жена – почтена, интелигентна и оправна брачна половинка. Харалд обаче траял да разсъждава с космите на гърдите си и я последвал в Швеция. Сигрид му устроила угощение и откакто Харалд и придружителите му се напили безпаметно, заключила ги в залата за пиршества и я запалила. Онези, които не изгорели живи вътре, били заклани до момента в който се опитвали да излязат.

Аста не била очарована от постъпката на Сигрид, само че прелюбодеянието на мъжа й се оказало по-сериозно закононарушение и вместо да мъсти за него, тя си събрала багажа и се върнала назад в родната си област Опланд, където в дома на татко си родила наследник, който нарекли Олаф. На него ориста била отредила да стане крал на Норвегия, а след това и светец,…но това е друга история. Аста нямало по какъв начин да остане сама за дълго и за това след несполучливия си брак с вожда Харалд, тя решила да се ожени за скромния и работлив Сигурд Сир – също локален водач, само че надалеч по-улегнал от първия й брачен партньор. След брака им, тя заживяла със Сир в неговото притежание Рингерайк (Царството на пръстените – б.а.), където през 1015 година се родил най-малкият й наследник – Харалд.

За детството на Харалд се знаят единствено няколко сигурни неща. Първото е, че бил мощно впечатлен от своя полубрат Олаф, който в същата 1015 година станал крал на Норвегия. Харалд доста желал да му подражава и за това от напълно дребен се стремял да усвои войнския поминък, за разлика от по-големите си братя, които сходно на татко им Сигурд се грижели надалеч повече за родните владения. През 20-те години на XI в., той очевидно си спечелил забележителна популярност. През 1028 година бунтовници свалили брат му от трона.

Когато Олаф се завърнал със своя армия две години по-късно, едвам петнадесет годишен, Харалд събрал отряд от 600 мъже (значително войнство за онази ера – да вземем за пример автобусите в Англия се правили от 100-300 души – б.а) и потеглил в поддръжка на Олаф. Двамата братя събрали към 3 000 души, само че против тях при Стикластадире се изправила три пъти по-многочислена войска, вярна на новия крал Кнут Велики, който владеел Норвегия, Дания и Швеция.. Въпреки численото предимство на врага, Олаф и Харалд не избягали от борбата, а самоуверено се хвърлили в нея. Олаф умрял, а Харалд бил тежко ранен. Веднага по-късно, страхувайки се от отмъщението на Кнут, Харалд прекосил страховитите планини на Скандинавия, минал през Северна Швеция и Финландия и достигнал земите на Киевска Рус.

Харалд и спътниците му се открили в комерсиалното средище Айдейгюборг (дн. Стара Ладога), учредено от викингите, които употребявали реките на днешна Русия, с цел да търгуват в Черно море и Азия. Подобно на множеството тогавашни градове в Киевска Рус, Айдейгюборг се употребил с присъщите на викингските поселения свободи и права, обезпечени от висшия държател на страната – княз Ярислейфир Валдамарсон (рус. Ярослав Мъдри), наследник на Валдамар (рус. Владимир) Велики. Съпругата на Ярислейфир – Ингегерда Олафсдотир (рус. – Св. Анна Новгородска) била шведска принцеса и родственик на Харалд и това му осигурило добър банкет в Киев.

Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565

Допълнителна тежест му печели и престоят на брат му Олаф в Киевска Рус, където починалият към този момент крал прекарал своето заточение сред 1028 и 1030 година Ярислейфир се нуждаел от предани и кадърни командири за своите войски и Харалд бързо се издигнал до висшите военни кръгове на Киевска Рус. През 1033 година или 1034 година Харалд, към момента едвам деветнадесет годишен, събрал отряд от 500 калени в борбите бойци и решил да опита шанса си оттатък рамките на Киевска Рус – в митичният за викингите Миклагард – приказният Константинопол.

Вече от близо половин век най-доверената защита на василевсите, представлявала по този начин наречената Варяжка армия, формирана от елитни ветерани, идващи от всички северни земи, включително Британските острови и Скандинавия. На база на този първичен отряд, василевсите траяли да наемат нови и нови северняци през годините. Харалд, чиято популярност на кален в борбите войник го предшествала спомогнала няколко месеца след идването му в Константинопол, император Роман III Аргир (1028-1034г.) да го издигне в пълководец на цялата Варяжка армия.

Макар това да било дворцово поделение, Харалд нямало по какъв начин да седи кротичък и мирен в столицата. Още с идването си отпътувал за Източното Средиземноморие, където разгромил няколко пиратски флоти, а по-късно разорил градовете в Мала Азия и Северна Сирия, които ги подпомагали. През 1035 година новият византийски император Михаил IV Пафлагон (1034-1041 г.), който запазил Харалд на поста, изпратил скандинавския войник и варягите в Северен Ирак, където те, дружно с постоянните сили, взели участие в завземането на редица замъци от локалните арабски емири. През идващите няколко години, Харалд се сражавал против непрекъснатите нашествия на печенеги и узи на Балканите.

Успоредно със спорадичните сражения в Европа, Харалд пътувал до Светите земи, евентуално през 1037 година, като компаньон на членове на императорското семейство. Византия била подписала мир с Фатимидския халифат година по-рано и поклонници от империята към този момент можели умерено да посещават Йерусалим. По пътя към Гроба господен и назад, скандинавските саги показват, че Харалд на няколко пъти влизал в сражения с локалните, като съгласно историците, евентуално става дума за сражения с тамошни бандити, населяващи планинските региони на сегашен Ливан. Първоначално акцията върви добре, а паралелно с Варяжката армия на бойното поле се появяват и други северняци – норманите, водени от Гийом дьо Отвил (Вилхелм Железноръкия). Високомерното отношение и упоритости на Маниак води до протест на норманите, които се подвигат срещу византийците, съюзени с локалния ромейски катепан в Апулия. Варяжката армия остава съществено изолирана в Южна Италия и Харалд търпи две провали напролет на 1041 година, след което е изтеглен в Константинопол и след къса отмора е изпратен в Македония.

Тук, с оглед политическата рецесия във Византия и протестите в Италия, българите се подвигат на въстание, водени от внука на Самуил – Петър Делян. Харалд Хубавокосия и Варяжката армия изиграват основна роля в потушаването на въстанието и в успеха над Петър Делян при Острово. Макар да няма съответни данни викингите да са правили някакви поголовни грабежи и разорения (а и те били единствено 500 души от цялата армия – б.а.), скандинавските скалдове приписали на Харалд прякора „ опустошител на българските земи “. Успехът на Балканите бил последван от гибелта на Михаил IV. В настъпилите междуособици, Харалд бързо изгубил влиятелните си позиции в Двора и даже бил задържан.

Причината за ареста му не остава напълно ясна. Според едни става дума за ликвидиране, а съгласно други – поради претенцията му към новия император Михаил V за погашение на „ налог щастливо възкачване “, както се случило след гибелта на Роман III. Каквато и да е била повода, Харалд съумял да се измъкне и застанал отпред на онази част от варягите, които се противопоставили на ново издигналият се василевс Михаил. В последна сметка, метежниците съумели, императорът бил детрониран и ослепен (според някои персонално от Харалд) и заточен в манастир. На тронът се възкачила императрица Зоя – лукава и непреклонна фигура в дворцовите интриги. Това най-вероятно било правилно, защото Харалд на няколко пъти изпращал огромни количества средства при Ярислейфир Мъдрия в Киев. В последна сметка, Харалд Хубавокоси откраднал два кораба и отпред с най-близките си хора съумял да избяга от Константинопол. Докато напускал Златният рог, императрицата наредила да вдигнат преградната верига, в резултат на което единият транспортен съд бил потънал, само че Харалд съумял дружно с екипажа си да избегне клопката и да отплава в намерено море, достигайки Киев по течението на р. Днепър.

Снимки: By Anonymous – http://www.lib.cam.ac.uk/cgi-bin/Ee.3.59/bytext, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5278818

В Киевска Рус Харалд се оженил за една от дъщерите на Ярислейфир – Елисив (рус. Елисавета) и по този метод дефинитивно скрепил своя съюз с киевските владения. Скоро след брака им, Ярислейфир изпратил експедиция против Константинопол, евентуално направляван със препоръки от Харалд, само че варяжкият набег бил отразен, най-много благодарение на бурното време в Черно море. След като прекарва три години в Киевска Рус, Харалд отпътува за Швеция, отпред на шепа мъже и голямо благосъстояние. Двамата кандидати събрали войска и нахлули в Норвегия, само че се оказало, че племенникът на Харалд не носи прозвището си без причина.

Местното население се вдигнало в негова поддръжка. Двете войски застанали една против друга, само че Магнус и Харалд постигнали съглашение. Магнус ще признае Харалд за съвладетел на Норвегия (но не и на Дания), а Харалд ще си подели с него голямото си имане (по това време Магнус е съществено закъсал за пари – б.а.). В последна сметка, без да се пролее кръв, чичо и племенник почнали да ръководят Норвегия дружно. Съжителството им на трона мъчно може да се назова идилично.

През 1048 година Магнус Добрия починал без да остави наследници. На смъртния си одър завещал Норвегия на чичо си Харалд, а Дания – на Свейн Естридсон. Харалд обаче отказал да признае наследството му и се оповестил за крал и на Дания. Само в границите на броени часове, съдружниците Харалд и Свейн станали смъртни врагове. Към този миг Харалд бил към момента на не изключително преклонната възраст 33 години. През идващите 16 години, Харалд води годишни рейдове против Дания, плячкосвайки земите на Свейн и разбивайки отрядите му. Въпреки това, до решителна победа по този начин и не се стига и през 1064 година, двамата най-накрая подписват категоричен мир между тях, а Харалд отдръпва претенциите си към датския престол.

Успоредно с походите в Дания, Харалд водил дейна политика в Норвегия. Използвайки силата и благосъстоянието си, той се разправил с локалните ярлове и водачи и почнал една по една да подчинява частите на кралството на директната си власт. Същевременно се стремял да популяризира християнството на всички места из владенията си и по този метод, посредством църквата – да укрепи властта си в допълнение. Към 1065 година, когато завършва войната с Дания, Харалд към този момент е наложил неоспоримата си власт над цяла Норвегия, постоянно с огън и меч. Новата му невяста е Тора Торбергсдотир, която е и майка на неговият главен правоприемник Олаф III Миролюбивия. Според сагите, през 50-те или 60-те години на XI в. Харалд основава Осло на мястото, на което постоянно обичал да отсяда до момента в който обикалял владенията си.

Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565

Последното премеждие на Харалд Хардрада почнало през 1066 година Възползвайки се от междуособиците в Англия, той решил да се възползва от поканата на Тостиг Годуинсон – граф на Нортумбрия и брат на крал Харолд Годуинсон. Хардрада решил да възвърне остарялата скандинавска рекламация към Англия, датираща още от преди Кнут Велики. На 20 септември 1066 година силите на Харалд разрушили англичаните при Фулфорд, а четири дни по-късно принудили основната северна цитадела Йорк да капитулира. Междувременно, против тях от юг напреднали силите на крал Харолд Годуинсон, равни по бройка на северняшкото войнство.

На 25 септември Харалд и 2/3 от армията му се отправили към Йорк, с цел да уредят изискванията за капитулация на града. Междувременно силите на Харолд Годуинсон пристигнали и атакували неподготвената викингска войска. Легендата гласи, че на мостът Стамфорд един голям норвежки берсерк задържал цялата британска войска до момента в който Хардрада успее да провежда силите си в стена от щитове. Въпреки това, по-добре снаряжените саксонци съумели да пометат викингските редици.

Освен като популярен войник, сагите и изворите разказват Харалд Хубавокосия и като прочут стихотворец, създател на голям брой стихове и песни, чийто умения с лирата съперничели на майсторството му с меча. Харалд бил и предан състезател, като постоянно до момента в който служел във Византия, мъжете му си устройвали разнообразни надпревари, в които той взел участие персонално.