9 септември като тебеширен кръг frognews.bg
Историците не стопират да потвърждават, че точно 9 септември 1944 година е повратната точка в установяването на един десетилетен режим на несвобода, натрапен ни от Москва посредством мрежа от локални сатрапи. И какво от това? Още от сутринта на въпросната дата край „ капището “ на Съветската войска в София ще се развеят червени флагове и под звуците на тоталитарни комунистически маршове наши съграждани ще зачакат появяването на госпожа Митрофанова, настоящия наместник на московския владетел. Сякаш се въртим в обаян кръг.
Нима Аристотел е бил прав, когато в един популярен откъс на своята „ Поетика “ (1451b) релативизира историята с аргумента, че поезията е надалеч по-философска и по-сериозна от нея? Защото поезията постоянно съумява там, където историята се проваля. Чрез силата на метафората, поезията придава облик на „ общото “, до момента в който историята търпи неуспех таман в опитите си да изрази „ единичното и истинното “, същинския наш живот.
Добре, да заложим тогава на силата на метафората. Наскоро в спомените на проф. Николай Генчев попаднах на подобен разтърсващ облик. И негов създател е не различен, а Владимир Топенчаров (1905–1997), един от „ рупорите “ на 9 септември. Няколко думи за него. Ярко комунистическо перо и пръв основен редактор на официоза на преврата – в. „ Отечествен фронт “, който още в уводната си публикация от брой първи дневно първи (9 септември 1944 г.) посреща Червената войска с думите:
Вчера Великата Червена Армия пристигна в рамките на България, с цел да освободи страната от изменнически правителства… Червената Армия иде да помогне на българския народ да възвърне своята историческа дружба със руския народ – народ избавител. Вестта за влизането на руските войски в рамките на България се посреща с възприятие на велико облекчение и на велика наслада от целия български народ. Съветските колони маршируват по пътищата, градовете и селата на България под звъна на камбани и радостното тържествуване на целия български народ. Техният път към вътрешността на страната и към столицата е застлан с цветя.
Впоследствие всички тези фрази-клишета ще се възпроизвеждат неведнъж из пресата, ще звучат по радиото и от кинохрониката. Със същата неотслабваща патетика. Ала първомайсторът им е таман Владимир Топенчаров, непосредствен родственик на Трайчо Костов, след това репресиран затова, сетне оправдан, предстоящ ръководител на Съюз на българските журналисти, учен, дипломат в Париж, притежател на безчет партийни оценки и създател на многотомна история на българската публицистика.
И в този момент към „ метафората на Топенчаров “. Николай Генчев споделя в записките си по какъв начин двамата с Илчо Димитров били негови студенти някъде в средата на 50-те години, когато Топенчаров е към момента в недружелюбност. Пред тях „ първият журналист на партията “ споделял случки от „ борческия си път “. Включително по какъв начин през 1938 година, когато бил руски сътрудник в Париж, се борел против тогавашните бегълци от Съюз на съветските социалистически републики, клеветящи „ комунистическия парадайс “. На открити срещи в парижкия „ Дворец на спорта “ тези първи дисиденти споделяли пред аудиторията истината за руските концлагери, за ужасите на „ Лубянка “ и „ Лефортово “. Веднъж един от тях посочил образно по какъв начин при следствието го карали да рисува с тебешир кръг на черната стена, в който трябвало да се подпира на показалците си, до момента в който не признае каквото би трябвало или загуби схващане. Тогава Топенчаров скочил от залата и закрещял с цяло гърло на френски: „ Това е неистина, това е долна небивалица! “.
Ала минало време. На 21 юни 1949 година Трайчо Костов, брачен партньор на сестра му Люба, до неотдавна считан за сигурен правоприемник на Георги Димитров отпред на Българска комунистическа партия, е задържан по персонално предписание на Сталин. Начева безмилостната кавга с „ врага с партиен билет “ в лицето на „ трайчокостовците “. Цял ден Топенчаров чака да го одобри Васил Коларов, който му е директен шеф, само че скоро вместо това се озовава в пандиза. И там – по описа на самия Топенчаров – той примрял за първи път. Не до момента в който го изтезавали (което не му се разминава по-късно), а когато следователят Христо Боев (съветски чекист, добре школуван от НКВД) извадил тебешир от бюрото си и му споделил: „ Нарисувай в този момент един кръг на стената “. „ Аз се надигнах – спомня си Владимир Топенчаров – пред очите ми изплува залата на „ Пале де Спорт “, всичко се завъртя пред мен и се строполих до бюрото. “
Не знаем по кое време е изрисувал своя „ тебеширен кръг “, нито какъв брой време го е крепил с показалците си. Сигурно значително, до момента в който даде нужните на следствието показания. Парадоксът е, че неговият „ тебеширен кръг “ в действителност бил зримо продължение на оня „ тебеширен кръг “ от парижкия „ Дворец на спорта “, непризнат от самия него десетилетие по-рано. „ Тебеширен кръг “ на Утопията, неподбираща своите средства в името на поставената си цел.
Интересното е, че в същите тези години един от огромните драматурзи на ХХ в. – Бертолт Брехт, също зависим на Утопията, написа пиесата си „ Кавказкият тебеширен кръг “ (транспозиция на новелата му „ Аугсбурският тебеширен кръг “), където действието се развива в Грузия през Втората международна война, а не в Германия в интервала на Трийсетгодишната война. Ала в тази ситуация историческата рамка не е от голяма важност. Става дума за фамозната алегория за Соломоновия съд (3 Царств. 3:16–28). С тази разлика, че до момента в който цар Соломон желае да реши проблема с двете майки, спорещи за един младенец, разсичайки го със своя меч, Брехт ловко вкарва в притчата облика на „ тебеширения кръг “ (дали не е чул за него от злощастния опит на свои руски приятели?). Във версията на Брехт всичко се взема решение таман в пространството на „ тебеширения кръг “ като пространство на „ безмилостния съд “. Писарят Аздак слага двугодишния младенец, за който спорят двете майки, в центъра на въпросния „ тебеширен кръг “, обявявайки, че той ще е на тази, която първа го издърпа от вътрешната страна. На едната ѝ дожалява за детето, до момента в който другата с все сили го измъква от вътрешната страна. И губи, показвайки, че не е същинската майка.
Връщайки се към „ тебеширения кръг на Топенчаров “, не можем да не признаем, че зад тази метафора се крие сериозен витален урок. Да спасиш себе си от „ тебеширения кръг “, може би също не е означавало да се издърпаш от него непременно.
Ето по какъв начин в записките си Николай Генчев предава развръзката на този „ кръг “:
Може би няма различен облик всред известните български комунисти, който по този начин изцяло да е обединил чертите на безхарактерността, както Владимир Топенчаров. До Девети септември той е млад и мощен журналист. После става руски сътрудник в Париж. По време на войната се спотаява. След Девети септември свири първа цигулка в оркестъра на комунистическата публицистика. След гибелта на Тр. Костов Топенчаров прекарва известно време в пандиза. После е освободен, само че оставен в недружелюбност. Тогава постъпва в Университета. И тук прави необикновен гаф. Написва и пази дисертация, в която има глава за „ Предателската тайфа на Тр. Костов пред съда на историята “. Това съгласно мен е краят на този човек, който и по-късно продължи да се перчи като основен редактор, като дипломат в Париж и като „ патриарх “ на българската журналистика, само че беше към този момент един изхабен парцал.
Той остана в „ историята “ освен посредством измяната към своя жанр, което беше високо оценено от Тодор Живков, само че и заради непоносимо нахалните си публикации, посредством които откровено възхваляваше най-черните хрумвания на руската политика. Тогава, когато русите направеха нещо, от което се срамиха даже влъхвите от в. „ Правда “, Топенчаров впрягаше своя високомерен жанр на пророк, с цел да ги оправдава и разхвалва.
Явно цялостен живот този човек продължава да бяга от „ тебеширения кръг “ на същия този 9 септември, който самичък пропагандно е предначертал. Продължавайки да има вяра, че „ насилието е независимост “, „ освобождението е нужда “, а „ персоналното мнение – иго “.
И както виждаме, не е единственият. Огромен брой хора като че ли не престават да обитават в илюзиите за „ съдбовната дата “. И с цел да продължим метафората – ето по какъв начин поетът Иван Пейчев на млади години разказва същия този „ Септември “ освен това във вестника на Владимир Топенчаров:
И в мрака „ Септемврий “ изплакват селата,
„ Септемврий “ – повтаря стаената степ,
„ Септемврий “ – подвзема студеният вятър,
Септемврий, Септемврий! Ти знаме и креп.
(в. „ Отечествен фронт “, 19 ноември 1944 г.)
Няма нищо инцидентно в метафората. А връзката сред аленото знаме и траурния креп се постанова някак от единствено себе си.
Тони Николов,
Нима Аристотел е бил прав, когато в един популярен откъс на своята „ Поетика “ (1451b) релативизира историята с аргумента, че поезията е надалеч по-философска и по-сериозна от нея? Защото поезията постоянно съумява там, където историята се проваля. Чрез силата на метафората, поезията придава облик на „ общото “, до момента в който историята търпи неуспех таман в опитите си да изрази „ единичното и истинното “, същинския наш живот.
Добре, да заложим тогава на силата на метафората. Наскоро в спомените на проф. Николай Генчев попаднах на подобен разтърсващ облик. И негов създател е не различен, а Владимир Топенчаров (1905–1997), един от „ рупорите “ на 9 септември. Няколко думи за него. Ярко комунистическо перо и пръв основен редактор на официоза на преврата – в. „ Отечествен фронт “, който още в уводната си публикация от брой първи дневно първи (9 септември 1944 г.) посреща Червената войска с думите:
Вчера Великата Червена Армия пристигна в рамките на България, с цел да освободи страната от изменнически правителства… Червената Армия иде да помогне на българския народ да възвърне своята историческа дружба със руския народ – народ избавител. Вестта за влизането на руските войски в рамките на България се посреща с възприятие на велико облекчение и на велика наслада от целия български народ. Съветските колони маршируват по пътищата, градовете и селата на България под звъна на камбани и радостното тържествуване на целия български народ. Техният път към вътрешността на страната и към столицата е застлан с цветя.
Впоследствие всички тези фрази-клишета ще се възпроизвеждат неведнъж из пресата, ще звучат по радиото и от кинохрониката. Със същата неотслабваща патетика. Ала първомайсторът им е таман Владимир Топенчаров, непосредствен родственик на Трайчо Костов, след това репресиран затова, сетне оправдан, предстоящ ръководител на Съюз на българските журналисти, учен, дипломат в Париж, притежател на безчет партийни оценки и създател на многотомна история на българската публицистика.
И в този момент към „ метафората на Топенчаров “. Николай Генчев споделя в записките си по какъв начин двамата с Илчо Димитров били негови студенти някъде в средата на 50-те години, когато Топенчаров е към момента в недружелюбност. Пред тях „ първият журналист на партията “ споделял случки от „ борческия си път “. Включително по какъв начин през 1938 година, когато бил руски сътрудник в Париж, се борел против тогавашните бегълци от Съюз на съветските социалистически републики, клеветящи „ комунистическия парадайс “. На открити срещи в парижкия „ Дворец на спорта “ тези първи дисиденти споделяли пред аудиторията истината за руските концлагери, за ужасите на „ Лубянка “ и „ Лефортово “. Веднъж един от тях посочил образно по какъв начин при следствието го карали да рисува с тебешир кръг на черната стена, в който трябвало да се подпира на показалците си, до момента в който не признае каквото би трябвало или загуби схващане. Тогава Топенчаров скочил от залата и закрещял с цяло гърло на френски: „ Това е неистина, това е долна небивалица! “.
Ала минало време. На 21 юни 1949 година Трайчо Костов, брачен партньор на сестра му Люба, до неотдавна считан за сигурен правоприемник на Георги Димитров отпред на Българска комунистическа партия, е задържан по персонално предписание на Сталин. Начева безмилостната кавга с „ врага с партиен билет “ в лицето на „ трайчокостовците “. Цял ден Топенчаров чака да го одобри Васил Коларов, който му е директен шеф, само че скоро вместо това се озовава в пандиза. И там – по описа на самия Топенчаров – той примрял за първи път. Не до момента в който го изтезавали (което не му се разминава по-късно), а когато следователят Христо Боев (съветски чекист, добре школуван от НКВД) извадил тебешир от бюрото си и му споделил: „ Нарисувай в този момент един кръг на стената “. „ Аз се надигнах – спомня си Владимир Топенчаров – пред очите ми изплува залата на „ Пале де Спорт “, всичко се завъртя пред мен и се строполих до бюрото. “
Не знаем по кое време е изрисувал своя „ тебеширен кръг “, нито какъв брой време го е крепил с показалците си. Сигурно значително, до момента в който даде нужните на следствието показания. Парадоксът е, че неговият „ тебеширен кръг “ в действителност бил зримо продължение на оня „ тебеширен кръг “ от парижкия „ Дворец на спорта “, непризнат от самия него десетилетие по-рано. „ Тебеширен кръг “ на Утопията, неподбираща своите средства в името на поставената си цел.
Интересното е, че в същите тези години един от огромните драматурзи на ХХ в. – Бертолт Брехт, също зависим на Утопията, написа пиесата си „ Кавказкият тебеширен кръг “ (транспозиция на новелата му „ Аугсбурският тебеширен кръг “), където действието се развива в Грузия през Втората международна война, а не в Германия в интервала на Трийсетгодишната война. Ала в тази ситуация историческата рамка не е от голяма важност. Става дума за фамозната алегория за Соломоновия съд (3 Царств. 3:16–28). С тази разлика, че до момента в който цар Соломон желае да реши проблема с двете майки, спорещи за един младенец, разсичайки го със своя меч, Брехт ловко вкарва в притчата облика на „ тебеширения кръг “ (дали не е чул за него от злощастния опит на свои руски приятели?). Във версията на Брехт всичко се взема решение таман в пространството на „ тебеширения кръг “ като пространство на „ безмилостния съд “. Писарят Аздак слага двугодишния младенец, за който спорят двете майки, в центъра на въпросния „ тебеширен кръг “, обявявайки, че той ще е на тази, която първа го издърпа от вътрешната страна. На едната ѝ дожалява за детето, до момента в който другата с все сили го измъква от вътрешната страна. И губи, показвайки, че не е същинската майка.
Връщайки се към „ тебеширения кръг на Топенчаров “, не можем да не признаем, че зад тази метафора се крие сериозен витален урок. Да спасиш себе си от „ тебеширения кръг “, може би също не е означавало да се издърпаш от него непременно.
Ето по какъв начин в записките си Николай Генчев предава развръзката на този „ кръг “:
Може би няма различен облик всред известните български комунисти, който по този начин изцяло да е обединил чертите на безхарактерността, както Владимир Топенчаров. До Девети септември той е млад и мощен журналист. После става руски сътрудник в Париж. По време на войната се спотаява. След Девети септември свири първа цигулка в оркестъра на комунистическата публицистика. След гибелта на Тр. Костов Топенчаров прекарва известно време в пандиза. После е освободен, само че оставен в недружелюбност. Тогава постъпва в Университета. И тук прави необикновен гаф. Написва и пази дисертация, в която има глава за „ Предателската тайфа на Тр. Костов пред съда на историята “. Това съгласно мен е краят на този човек, който и по-късно продължи да се перчи като основен редактор, като дипломат в Париж и като „ патриарх “ на българската журналистика, само че беше към този момент един изхабен парцал.
Той остана в „ историята “ освен посредством измяната към своя жанр, което беше високо оценено от Тодор Живков, само че и заради непоносимо нахалните си публикации, посредством които откровено възхваляваше най-черните хрумвания на руската политика. Тогава, когато русите направеха нещо, от което се срамиха даже влъхвите от в. „ Правда “, Топенчаров впрягаше своя високомерен жанр на пророк, с цел да ги оправдава и разхвалва.
Явно цялостен живот този човек продължава да бяга от „ тебеширения кръг “ на същия този 9 септември, който самичък пропагандно е предначертал. Продължавайки да има вяра, че „ насилието е независимост “, „ освобождението е нужда “, а „ персоналното мнение – иго “.
И както виждаме, не е единственият. Огромен брой хора като че ли не престават да обитават в илюзиите за „ съдбовната дата “. И с цел да продължим метафората – ето по какъв начин поетът Иван Пейчев на млади години разказва същия този „ Септември “ освен това във вестника на Владимир Топенчаров:
И в мрака „ Септемврий “ изплакват селата,
„ Септемврий “ – повтаря стаената степ,
„ Септемврий “ – подвзема студеният вятър,
Септемврий, Септемврий! Ти знаме и креп.
(в. „ Отечествен фронт “, 19 ноември 1944 г.)
Няма нищо инцидентно в метафората. А връзката сред аленото знаме и траурния креп се постанова някак от единствено себе си.
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ