Руското "огорчение" и българското "снишаване"
Историческото " наставление ", което съветският патриарх Кирил насочи посредством президента на България към всички българи, реализира дори не една, а три цели по едно и също време. От позиция на рекламния маркетинг достижението " три в едно " може и да е необикновен триумф: патриархът на Москва и на цяла Русия произнесе в София думи, които дълго ще се помнят. Ако това е била задачата му, тя е реализирана.
От политическа позиция нещата обаче са проблематични и прискърбни: с троснатия звук на назиданието си и демонстративното си " оскърбление " съветският патриарх помрачи националния празник на България и една историческа годишнина; хвърли сянка върху паметта на воини (и християни!), героичен починали за българската свобода; и – не на последно място – отвори рана в връзките сред двата народа. След което разумно последваха тежки думи в София и истерични реакции в Москва, към които ще се върна по-късно.
И въпреки всичко, кому бе нужно всичко това? Защо трябваше " назиданието " да се повтори още един път на летище " София " – за урок на " неблагодарните българи " – този път пред медиите? Та да се развихри вълна от " българомразие " в Русия и ответна вълна в България, и то в дните на Великия пост, плодородно време за смирение и примирение. Малцина ще повярват, че зад сходни думи не се крият съответни цели, защото подтекстът на казаното от патриарх Кирил бе чисто политически, бяха намесени и редица други страни. Но даже да приемем противоположното, даже да повярваме, че съветският патриарх просто си е изпуснал нервите, не станахме ли тогава очевидци на пагубна надменност, неприемлива за свещеник от подобен сан? Нека единствено напомня едни слова от молитвата на св. Ефрем Сирин, която съветският патриарх би трябвало да познава добре, става дума за една от най-важните великопостни молебствия:
Даруй ми зрети моя провинения,
И не осуждати брата моего.
Да съзра прегрешенията си и да не съдя брата си. Не станахме ли обаче очевидци на таман противоположното?
Президентът Румен Радев мълчи и продължава да мълчи по случилото се, въпреки " назиданието " на патриарха да пристигна в отговор на откъс от неговото слово, произнесено на връх Шипка. Както и можеше да се чака, реагира вицепремиерът Валери Симеонов, който в никакъв случай не си е мерил приказките. Той без съмнения съобщи по Българска национална телевизия, че " патриарх Кирил е прочут като цигарения митрополит на Русия. Освен това е второразрядно ченге от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ". Можем да пропуснем останалото от цитата на устатия " родолюбец ", но не можем да пропуснем обстоятелството, че след тези му думи стартира да трещи по шевовете обединението сред " патриотите ", а оттова и цялата ръководеща коалиция.
Което не трябва да учудва никого – нито в политически, нито в исторически проект. Русия постоянно е била разграничителната линия в българската политика.
И още веднъж – инцидентно ли бяха произнесени и преповторени пред медиите тези думи на съветския патриарх и то тъкмо по време на националния ни празник?
Нека уточним: реакцията на Валери Симеонов е от 7 март сутринта в София. На 6 март вечерта в Москва едно от най-популярните съветски политически ток-шоута – " Вечер ", на близкия до Кремъл публицист Владимир Соловьов бе отдадено на тематиката: " Защо България не помни " съветската кръв "? Предаването се излъчва по телевизионния канал " Россия 1 " (държавна съветска телевизия, изпреварваща по гледаемост Първи канал – ОРТ).
В ток-шоуто нямаше поканен българин (което не е изненада). Участниците бяха съветски политици и публицисти, анализатори, близки до Кремъл, и един народен представител от опозиционната партия " Яблоко ".
Спирам се на това предаване, тъй като даже човек, претърпял руската агитация, след него остава без мозъка и дума. Изобщо не пресилвам и по тази причина вмъквам видеото в края на публикацията си. С вярата някоя българска телевизия да дръзне да излъчи със надписи най-малко първите 3-4 минути, изразяващи съветската визия за България след думите на патриарх Кирил. Ако не за друго, поради достолепието на България.
В началото водещият Владимир Соловьов (известен с интервютата си с Владимир Путин от кино лентата " Президентът ", 2015) декларира, че българите са " не запомнили кой ги е избавил от турско робство. Защото президентът Радев благодари не на единната съветска войска, а на всякакви нации, влизащи в нея – на румънци, украинци, беларуси, поляци, финландци и така нататък ".
Теза, преповтаряща патриаршеската.
След което пристигна най-скандалното. Още с първите си думи Семьон Багдасаров (политик от " Справедлива Русия ", някогашен народен представител от Думата и анализатор, непосредствен до Кремъл, главно по Близкия Изток и Сирия, негова е доктрината за запазването на Башар Асад) се нахвърли против българите с остри думи: неблагодарници, съветската войска ги е освободила от шестотингодишно (!) робство! Никой не се е интересувал от българите в Европа, клани от башибозуците, които са албанци, по тази причина и сърбите още люто ненавиждат албанците. А Русия е дала жертви във войната на балканския фронт – 25 000 души. Кой да каже в студиото, че българите поменават 60 000 (включително и умрелите след това от раните си).
Оценката на съветския политик Семьон Багдасаров бе безапелационна: " В България на власт в този момент се намират предатели и негодници " .
На което дори водещият Владимир Соловьов възкликва, че от дълго време не са получавали нота от българското посолство.
Интересно – ще има ли такава? Или посланикът Бойко Коцев ще се прави, че нищо не е чул и нищо не е схванал.
Интересно е дали е осведомено и българското Външно министерство?
Защото последва поразителен речитатив за българския държавен глава. Той, видите ли, не е задоволително проруски надъхан, на вятъра са се радвали в Русия при избора му, а той да произнесе " такива думи " в памет на румънци, финландци, украинци, поляци и молдовци.
Българският президент бе наименуван още " човек в кавички, продал своята религия и своя народ ", който се молел към този момент на американското " провидение на содомитите ". А също и на Турция, с която българите към този момент са другари, без значение от историческото си минало.
Всичко това, дублирам, изречено от съветски политик в ефира на съветската държавна телевизия и приветствано от публиката в залата.
В умозаключение Семьон Багдасаров даде за образец на българите Тодор Живков, който въпреки и да е болшевик, въпреки всичко бил " родолюбец " – обичал Съюз на съветските социалистически републики и бил другар единствено с Гърция. А в този момент българите са другари със " содомитите американци и клалите ги турци ". Накрая Багдасаров реторично попита: " Какво желаете от това дегенеративно управление на България? (нови овации от публиката).
За да се стигне до поантата: " И на украинския, и на българския народ би трябвало " да се помогне да си смени управлението ".
Ни повече, ни по-малко.
В допълнение на което известният съветски публицист Виталий Третяков, в този момент декан на Висшето учебно заведение по телевизионна публицистика на МГУ, приветства дейностите на патриарх Кирил с думите, че " Руската православна черква е второто Външно министерство на Русия, даже по-ефикасно от първото, тъй като съветските политици не биха реагирали по този начин ".
А по какъв начин по-точно? И какви са всички тези апели " да се смени българското управление "?
Извинете, само че това си е наша, българска работа? И от кое място накъде някой ще се бърка във вътрешната българска политика?
Спирам дотук с анализа на съветските медийни реакции. Предлагам единствено на поназнайващите съветски език българи да изгледат видеото в края на текста, колкото и то да накърнява достолепието ни на нация. Има уроци по самообладание, които могат да са ни единствено от изгода. Колкото и отвратителни да са някои от прозвучалите изявления: по какъв начин българите се обръщали с телесната си долница (казано по-възпитано) към онази страна, която щяла да ги храни и по тази причина били прислужници на " содомити ".
Толкоз по " съветското оскърбление ". Може би обаче е редно да поговорим и за " българската двоякост ", за " българската неблагодарност " и българското " снишаване " пред Москва (практикувано от " патриота Живков " ).
Защото какво толкоз се случи на честванията на 3 март в България? Покрай историческите разминавания и около преподнесения ни имперски урок по надменност, стана ясно едно: ние сме (и постоянно сме били) две разнообразни култури. Затова и гледната ни точка към историята е по-различна.
Извинете, само че кой спори по ролята на Русия в освобождението на България? Никой. Но вижте разликата в отношението към този факт, в това по какъв начин той се осъзнава от българите и от руснаците.
Всеки българин – повече или по-малко – осъзнава, че освобождението на България, с изключение на всичко друго, е и дело на съответни хора – с съответни имена и съответни заслуги. Че за тези воини, жертвали живота си, би трябвало да има памет, която да се съхранява от поколенията, че тя е ориентирана и към техните потомци.
Затова всяка Света литургия във всяка българска черква включва поменаването на " Царя Освободител Александър II и всички воини, паднали за свободата на отечеството ни ". Кратко и изрично. Винаги. Дори по времето на комунизма. Впрочем, даже в честванията по това време – помня от дете – се произнасяше почти същото, което сподели президентът Радев в словото си на Шипка: безконечна популярност (или памет) на всички руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, сърби, черногорци.
Традицията е такава – осветена от десетилетията.
За руснака страната (империята) може и да е всичко. А хората – нищо. Така разсъждават руснаците, тяхна си работа. Така разсъждава и съветският патриарх Кирил, който чувайки за поменаването и на румънци, украинци, белоруси, сърби, поляци, финландци, очевидно изпада в яд, да не употребявам друга дума, тъй като очевидно чува Румъния, Украйна, Беларус, Сърбия, Полша, Финландия
Държавите, а не хората.
Ала това си е негов проблем.
И в случай че му е било мъчно " да чуе " всичко това на Шипка, може би щеше да му е по-лесно, в случай че го беше прочел към дверите на катедралния храм " Св. Александър Невски " в София. Там, на шест езика, в това число на съветски, попада следното обръщение:
Патриаршеската катедрала " Св. Александър Невски " е храм-паметник, повдигнат от целия български народ в памет на хилядите съветски, български, украински, молдовски, финландски и румънски воини, паднали през 1877-1878 година за освобождението на България от османско робство.
Ето наличието на българската памет. А който желае да ни клейми като каквито си ще " неблагодарници ".
Историята, Ваше Светейшество, добродушно можем да прибавим ние, се прави въпреки всичко от хора. Император Александър II е поел риск и е оповестил войната от името на Русия (имало е обаче и руснаци срещу, имало е). И не всички са слушали манифеста и са се кръстели, както написа Достоевски. Прочетете спомените на Евгения Тур, тъщата на ген. Гурко, издадени наскоро на български, и ще разберете за какво. " Бих схванала, че татко на семейство (тоест Гурко) оставя жена и деца за отбрана на Отечеството, само че за отбрана на българите това е към този момент прекомерно ". Днес под тези думи, както виждаме, заради напълно други аргументи, се подписват други хора, възневидяли българите, тези презрени " прислужници содомски ".
А пък за чест на Царя Освободител би трябвало да уточним, че той очевидно не е разбирал нещата по метода, както ги схваща патриарх Кирил. Доказателството е едно извънредно удостоверение – това на Леонид Чичагов – " Дневник за пребиваването на Царя Освободителя в Дунавската войска 1877 година (София, 1901 г.). Настоявам, че свидетелството е от извънредно значение, тъй като Леонид Чичагов (1856-1937) е освен доближен на Александър II, само че си и води обстоен дневник за сраженията, участник е в боевете в Горни Дъбник и Телиш, награден е със сабя след завладяването на Плевен. После оказва помощ в построяването на румелийската милиция, а през 1895 година се отдръпва от мирската суетност и се замонашва под името Серафим (в памет на св. Серафим Саровски). През 1918 година той става митрополит Варшавски (но по този начин и не застъпва на поста си), бори се с болшевиките, а също и с изменниците в Църквата – както с " обновленците ", по този начин и с " примиренците " към Сергий Страгородски. От 1928 година е Ленинградски митрополит (така се е казвало навремето). През 1937 година, въпреки и тежко болен, е задържан, изнесен на носилка и малтретиран. През 1997 година е канонизиран като новомъченик от архиерейския събор в Москва. Можем ли да не имаме вяра на удостоверение за Руско-турската война, дело на новомъченик и светец?
И така, по какъв начин Царят Освободител се отнася към воините в армията си, значими ли са за него другите националности?
В записа от 29 юни 1877 година в книгата четем: " Негово Величество се разхождаше с инфанта (наследникът на румънския трон), когато повика един солдатин от литовския полк, сподели го като воин от прекосяването на Дунава: тоя литовец беше отлично ранен от патрон, който като задянал страната му и носа до окото, пробил фуражката "
За Царя Освободител този литовец е воин и той го награждава. Не знаем името му, само че знаем, че литовци са се сражавали за свободата на България. И им отдаваме дължимото, както е сторил това и Александър II.
По същия метод прочее той награждава и храбрите румънци след рухването на Плевен. Близо 3000 жертви дават те единствено при третата офанзива на обсадения град.
" Императорът беседва с румънските началници и участва на стрелбата на батареите. Княз Карол, с разрешението на Императора, сервира на Негово Величество румънския орден " За военно достолепие ", преди малко отсечен.
Императорът го тури на гърдите си, при възторжените крясъци на румънските войски, и раздаде Георгиевски кръстове на солдатите, които се бяха изключително отличили ".
Румънският княз Карол сетне държи тирада, в която декларира, че това е благодарност за храбростта на румънската войска, храбра съюзница в борбите. Без да знае, че в края на войната " за премия " Руската империя ще отнеме от румънците Бесарабия, тласкайки ги по този метод към Добруджа и в спор с новоосвободена България.
Ала това е към този момент друга история.
Що се отнася до финландците, така презрени от съветския патриарх, който счита, че те са някакъв съветски лейбгвардейски полк, разквартируван във Финландия, явно той в никакъв случай не се е интересувал от паметника на Цар Освободител пред българския парламент. Инак щеше да знае, че фигурата на напред във времето на фриза – на кон и с вдигната сабя – е на финландския военачалник Казимир Ернорт, след това боен министър на Княжество България и даже за малко негов министър-председател (при режима на пълномощията).
А истината е, че става дума за близо хиляда финландци, отличили се с храбростта си във войната. И че те, поданиците на княжество в границите на Руската империя, са тръгнали за освобождението на България с възторг, даже са имали личен марш:
Тръгват момците, потеглят на поход,
Хелзинки довиждане, край роден мой,
Битки ни чакат, барутен тътнеж,
Константинопол ще стигнем с пердах.
Именно тяхно е решаващото присъединяване в борбата за Горни Дъбник, където и през днешния ден има монумент на починалите финландски воини. И това не е въпрос на историческа интерпретация.
Както е правилно също, че военачалник Енрот освобождава Търговище. А в един финландски боен дневник се споделя за тяхното влизане първи в София:
Преди да сме влезнали в град (София), пред нас се появи дълго шествие от софийски жители, водени от един духовник. Те ни посрещат с самун и сол. Лицата им бяха огряни, разчувствани, а по-възрастните дами и мъже се кръстеха и плачеха от наслада. Трудно може да се изрази това с думи! Явно бе, че тия хора добре схващат какво значи за тях прогонването на турците. И всеки се стараеше да ни подаде ръка, да ни поздрави, което още повече ни развълнува и затрогна.
Вечна памет на финландците от признателните българи!
А какво да кажем тогава за украинците, беларусите, поляците?
Това също е страница от Освободителната война, която следва да прочетем деликатно. След неуспеха на Цариградската конференция, Русия има " мандат " от Великите сили да води война с Османската империя (при избрани условия). Те са споразумени в обособени договорености с Австроунгария (Райхщатското споразумение) и Англия (протокола Дерби-Шувалов).
Русия влиза във войната с убеждението, че тя ще трае единствено три-четири седмици.
За задачата на балканския спектакъл на бойните дейности са изпратени към 260 000 души – против надалеч по-голямата турска войска. Става дума за войскови елементи от южните губернии – Одеска и Херсонска, където служат голям брой украинци. А това е времето на украинското национално събуждане. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени са със остаряло оръжие. Отрядът на ген. Гурко бързо минава Балкана и стига Стара Загора. На императорската войска към този момент се привижда Одрин, в случай че не и стените на Цариград. Тогава идва първата злополука с обсадата на Плевен, недомислените офанзиви на Скобелев костват хиляди жертви. Отрядът на Гурко е изтласкан назад към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви). Оттук и смисъла на Шипка – в случай че елитните елементи на Сюлейман Паша през август 1877 година са стигнели Плевен, краят на войната е щял да бъде в действителност непосредствен, само че с противоположен знак. И не е ясно каква би била ориста на България.
Един ден в учебниците може би някой ще изясни под " Опълченците на Пипка ", че тази велика поема на Вазов въобще не е пресилване, а носи в себе си цялата историческа истина. Защото на българските опълченци съветският цар е бил заставен да повери " войната, прохода и себе даже ". Без пресилване. На карта е заложен освен изходът на цялата война, само че и животът на Александър II, който рискува да попадне в плен.
Все неща, които сякаш знаем, а все някак забравяме.
А историята се изпразва от смисъл, престане ли да бъде жива памет, да има допир с истината.
Колкото и това да е " огорчително " за някого.
Защото националното " снишаване " е еднакво на изменничество към предците ни и към всички, в действителност оставили костите си поради днешната българска независимост.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
От политическа позиция нещата обаче са проблематични и прискърбни: с троснатия звук на назиданието си и демонстративното си " оскърбление " съветският патриарх помрачи националния празник на България и една историческа годишнина; хвърли сянка върху паметта на воини (и християни!), героичен починали за българската свобода; и – не на последно място – отвори рана в връзките сред двата народа. След което разумно последваха тежки думи в София и истерични реакции в Москва, към които ще се върна по-късно.
И въпреки всичко, кому бе нужно всичко това? Защо трябваше " назиданието " да се повтори още един път на летище " София " – за урок на " неблагодарните българи " – този път пред медиите? Та да се развихри вълна от " българомразие " в Русия и ответна вълна в България, и то в дните на Великия пост, плодородно време за смирение и примирение. Малцина ще повярват, че зад сходни думи не се крият съответни цели, защото подтекстът на казаното от патриарх Кирил бе чисто политически, бяха намесени и редица други страни. Но даже да приемем противоположното, даже да повярваме, че съветският патриарх просто си е изпуснал нервите, не станахме ли тогава очевидци на пагубна надменност, неприемлива за свещеник от подобен сан? Нека единствено напомня едни слова от молитвата на св. Ефрем Сирин, която съветският патриарх би трябвало да познава добре, става дума за една от най-важните великопостни молебствия:
Даруй ми зрети моя провинения,
И не осуждати брата моего.
Да съзра прегрешенията си и да не съдя брата си. Не станахме ли обаче очевидци на таман противоположното?
Президентът Румен Радев мълчи и продължава да мълчи по случилото се, въпреки " назиданието " на патриарха да пристигна в отговор на откъс от неговото слово, произнесено на връх Шипка. Както и можеше да се чака, реагира вицепремиерът Валери Симеонов, който в никакъв случай не си е мерил приказките. Той без съмнения съобщи по Българска национална телевизия, че " патриарх Кирил е прочут като цигарения митрополит на Русия. Освен това е второразрядно ченге от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) ". Можем да пропуснем останалото от цитата на устатия " родолюбец ", но не можем да пропуснем обстоятелството, че след тези му думи стартира да трещи по шевовете обединението сред " патриотите ", а оттова и цялата ръководеща коалиция.
Което не трябва да учудва никого – нито в политически, нито в исторически проект. Русия постоянно е била разграничителната линия в българската политика.
И още веднъж – инцидентно ли бяха произнесени и преповторени пред медиите тези думи на съветския патриарх и то тъкмо по време на националния ни празник?
Нека уточним: реакцията на Валери Симеонов е от 7 март сутринта в София. На 6 март вечерта в Москва едно от най-популярните съветски политически ток-шоута – " Вечер ", на близкия до Кремъл публицист Владимир Соловьов бе отдадено на тематиката: " Защо България не помни " съветската кръв "? Предаването се излъчва по телевизионния канал " Россия 1 " (държавна съветска телевизия, изпреварваща по гледаемост Първи канал – ОРТ).
В ток-шоуто нямаше поканен българин (което не е изненада). Участниците бяха съветски политици и публицисти, анализатори, близки до Кремъл, и един народен представител от опозиционната партия " Яблоко ".
Спирам се на това предаване, тъй като даже човек, претърпял руската агитация, след него остава без мозъка и дума. Изобщо не пресилвам и по тази причина вмъквам видеото в края на публикацията си. С вярата някоя българска телевизия да дръзне да излъчи със надписи най-малко първите 3-4 минути, изразяващи съветската визия за България след думите на патриарх Кирил. Ако не за друго, поради достолепието на България.
В началото водещият Владимир Соловьов (известен с интервютата си с Владимир Путин от кино лентата " Президентът ", 2015) декларира, че българите са " не запомнили кой ги е избавил от турско робство. Защото президентът Радев благодари не на единната съветска войска, а на всякакви нации, влизащи в нея – на румънци, украинци, беларуси, поляци, финландци и така нататък ".
Теза, преповтаряща патриаршеската.
След което пристигна най-скандалното. Още с първите си думи Семьон Багдасаров (политик от " Справедлива Русия ", някогашен народен представител от Думата и анализатор, непосредствен до Кремъл, главно по Близкия Изток и Сирия, негова е доктрината за запазването на Башар Асад) се нахвърли против българите с остри думи: неблагодарници, съветската войска ги е освободила от шестотингодишно (!) робство! Никой не се е интересувал от българите в Европа, клани от башибозуците, които са албанци, по тази причина и сърбите още люто ненавиждат албанците. А Русия е дала жертви във войната на балканския фронт – 25 000 души. Кой да каже в студиото, че българите поменават 60 000 (включително и умрелите след това от раните си).
Оценката на съветския политик Семьон Багдасаров бе безапелационна: " В България на власт в този момент се намират предатели и негодници " .
На което дори водещият Владимир Соловьов възкликва, че от дълго време не са получавали нота от българското посолство.
Интересно – ще има ли такава? Или посланикът Бойко Коцев ще се прави, че нищо не е чул и нищо не е схванал.
Интересно е дали е осведомено и българското Външно министерство?
Защото последва поразителен речитатив за българския държавен глава. Той, видите ли, не е задоволително проруски надъхан, на вятъра са се радвали в Русия при избора му, а той да произнесе " такива думи " в памет на румънци, финландци, украинци, поляци и молдовци.
Българският президент бе наименуван още " човек в кавички, продал своята религия и своя народ ", който се молел към този момент на американското " провидение на содомитите ". А също и на Турция, с която българите към този момент са другари, без значение от историческото си минало.
Всичко това, дублирам, изречено от съветски политик в ефира на съветската държавна телевизия и приветствано от публиката в залата.
В умозаключение Семьон Багдасаров даде за образец на българите Тодор Живков, който въпреки и да е болшевик, въпреки всичко бил " родолюбец " – обичал Съюз на съветските социалистически републики и бил другар единствено с Гърция. А в този момент българите са другари със " содомитите американци и клалите ги турци ". Накрая Багдасаров реторично попита: " Какво желаете от това дегенеративно управление на България? (нови овации от публиката).
За да се стигне до поантата: " И на украинския, и на българския народ би трябвало " да се помогне да си смени управлението ".
Ни повече, ни по-малко.
В допълнение на което известният съветски публицист Виталий Третяков, в този момент декан на Висшето учебно заведение по телевизионна публицистика на МГУ, приветства дейностите на патриарх Кирил с думите, че " Руската православна черква е второто Външно министерство на Русия, даже по-ефикасно от първото, тъй като съветските политици не биха реагирали по този начин ".
А по какъв начин по-точно? И какви са всички тези апели " да се смени българското управление "?
Извинете, само че това си е наша, българска работа? И от кое място накъде някой ще се бърка във вътрешната българска политика?
Спирам дотук с анализа на съветските медийни реакции. Предлагам единствено на поназнайващите съветски език българи да изгледат видеото в края на текста, колкото и то да накърнява достолепието ни на нация. Има уроци по самообладание, които могат да са ни единствено от изгода. Колкото и отвратителни да са някои от прозвучалите изявления: по какъв начин българите се обръщали с телесната си долница (казано по-възпитано) към онази страна, която щяла да ги храни и по тази причина били прислужници на " содомити ".
Толкоз по " съветското оскърбление ". Може би обаче е редно да поговорим и за " българската двоякост ", за " българската неблагодарност " и българското " снишаване " пред Москва (практикувано от " патриота Живков " ).
Защото какво толкоз се случи на честванията на 3 март в България? Покрай историческите разминавания и около преподнесения ни имперски урок по надменност, стана ясно едно: ние сме (и постоянно сме били) две разнообразни култури. Затова и гледната ни точка към историята е по-различна.
Извинете, само че кой спори по ролята на Русия в освобождението на България? Никой. Но вижте разликата в отношението към този факт, в това по какъв начин той се осъзнава от българите и от руснаците.
Всеки българин – повече или по-малко – осъзнава, че освобождението на България, с изключение на всичко друго, е и дело на съответни хора – с съответни имена и съответни заслуги. Че за тези воини, жертвали живота си, би трябвало да има памет, която да се съхранява от поколенията, че тя е ориентирана и към техните потомци.
Затова всяка Света литургия във всяка българска черква включва поменаването на " Царя Освободител Александър II и всички воини, паднали за свободата на отечеството ни ". Кратко и изрично. Винаги. Дори по времето на комунизма. Впрочем, даже в честванията по това време – помня от дете – се произнасяше почти същото, което сподели президентът Радев в словото си на Шипка: безконечна популярност (или памет) на всички руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, сърби, черногорци.
Традицията е такава – осветена от десетилетията.
За руснака страната (империята) може и да е всичко. А хората – нищо. Така разсъждават руснаците, тяхна си работа. Така разсъждава и съветският патриарх Кирил, който чувайки за поменаването и на румънци, украинци, белоруси, сърби, поляци, финландци, очевидно изпада в яд, да не употребявам друга дума, тъй като очевидно чува Румъния, Украйна, Беларус, Сърбия, Полша, Финландия
Държавите, а не хората.
Ала това си е негов проблем.
И в случай че му е било мъчно " да чуе " всичко това на Шипка, може би щеше да му е по-лесно, в случай че го беше прочел към дверите на катедралния храм " Св. Александър Невски " в София. Там, на шест езика, в това число на съветски, попада следното обръщение:
Патриаршеската катедрала " Св. Александър Невски " е храм-паметник, повдигнат от целия български народ в памет на хилядите съветски, български, украински, молдовски, финландски и румънски воини, паднали през 1877-1878 година за освобождението на България от османско робство.
Ето наличието на българската памет. А който желае да ни клейми като каквито си ще " неблагодарници ".
Историята, Ваше Светейшество, добродушно можем да прибавим ние, се прави въпреки всичко от хора. Император Александър II е поел риск и е оповестил войната от името на Русия (имало е обаче и руснаци срещу, имало е). И не всички са слушали манифеста и са се кръстели, както написа Достоевски. Прочетете спомените на Евгения Тур, тъщата на ген. Гурко, издадени наскоро на български, и ще разберете за какво. " Бих схванала, че татко на семейство (тоест Гурко) оставя жена и деца за отбрана на Отечеството, само че за отбрана на българите това е към този момент прекомерно ". Днес под тези думи, както виждаме, заради напълно други аргументи, се подписват други хора, възневидяли българите, тези презрени " прислужници содомски ".
А пък за чест на Царя Освободител би трябвало да уточним, че той очевидно не е разбирал нещата по метода, както ги схваща патриарх Кирил. Доказателството е едно извънредно удостоверение – това на Леонид Чичагов – " Дневник за пребиваването на Царя Освободителя в Дунавската войска 1877 година (София, 1901 г.). Настоявам, че свидетелството е от извънредно значение, тъй като Леонид Чичагов (1856-1937) е освен доближен на Александър II, само че си и води обстоен дневник за сраженията, участник е в боевете в Горни Дъбник и Телиш, награден е със сабя след завладяването на Плевен. После оказва помощ в построяването на румелийската милиция, а през 1895 година се отдръпва от мирската суетност и се замонашва под името Серафим (в памет на св. Серафим Саровски). През 1918 година той става митрополит Варшавски (но по този начин и не застъпва на поста си), бори се с болшевиките, а също и с изменниците в Църквата – както с " обновленците ", по този начин и с " примиренците " към Сергий Страгородски. От 1928 година е Ленинградски митрополит (така се е казвало навремето). През 1937 година, въпреки и тежко болен, е задържан, изнесен на носилка и малтретиран. През 1997 година е канонизиран като новомъченик от архиерейския събор в Москва. Можем ли да не имаме вяра на удостоверение за Руско-турската война, дело на новомъченик и светец?
И така, по какъв начин Царят Освободител се отнася към воините в армията си, значими ли са за него другите националности?
В записа от 29 юни 1877 година в книгата четем: " Негово Величество се разхождаше с инфанта (наследникът на румънския трон), когато повика един солдатин от литовския полк, сподели го като воин от прекосяването на Дунава: тоя литовец беше отлично ранен от патрон, който като задянал страната му и носа до окото, пробил фуражката "
За Царя Освободител този литовец е воин и той го награждава. Не знаем името му, само че знаем, че литовци са се сражавали за свободата на България. И им отдаваме дължимото, както е сторил това и Александър II.
По същия метод прочее той награждава и храбрите румънци след рухването на Плевен. Близо 3000 жертви дават те единствено при третата офанзива на обсадения град.
" Императорът беседва с румънските началници и участва на стрелбата на батареите. Княз Карол, с разрешението на Императора, сервира на Негово Величество румънския орден " За военно достолепие ", преди малко отсечен.
Императорът го тури на гърдите си, при възторжените крясъци на румънските войски, и раздаде Георгиевски кръстове на солдатите, които се бяха изключително отличили ".
Румънският княз Карол сетне държи тирада, в която декларира, че това е благодарност за храбростта на румънската войска, храбра съюзница в борбите. Без да знае, че в края на войната " за премия " Руската империя ще отнеме от румънците Бесарабия, тласкайки ги по този метод към Добруджа и в спор с новоосвободена България.
Ала това е към този момент друга история.
Що се отнася до финландците, така презрени от съветския патриарх, който счита, че те са някакъв съветски лейбгвардейски полк, разквартируван във Финландия, явно той в никакъв случай не се е интересувал от паметника на Цар Освободител пред българския парламент. Инак щеше да знае, че фигурата на напред във времето на фриза – на кон и с вдигната сабя – е на финландския военачалник Казимир Ернорт, след това боен министър на Княжество България и даже за малко негов министър-председател (при режима на пълномощията).
А истината е, че става дума за близо хиляда финландци, отличили се с храбростта си във войната. И че те, поданиците на княжество в границите на Руската империя, са тръгнали за освобождението на България с възторг, даже са имали личен марш:
Тръгват момците, потеглят на поход,
Хелзинки довиждане, край роден мой,
Битки ни чакат, барутен тътнеж,
Константинопол ще стигнем с пердах.
Именно тяхно е решаващото присъединяване в борбата за Горни Дъбник, където и през днешния ден има монумент на починалите финландски воини. И това не е въпрос на историческа интерпретация.
Както е правилно също, че военачалник Енрот освобождава Търговище. А в един финландски боен дневник се споделя за тяхното влизане първи в София:
Преди да сме влезнали в град (София), пред нас се появи дълго шествие от софийски жители, водени от един духовник. Те ни посрещат с самун и сол. Лицата им бяха огряни, разчувствани, а по-възрастните дами и мъже се кръстеха и плачеха от наслада. Трудно може да се изрази това с думи! Явно бе, че тия хора добре схващат какво значи за тях прогонването на турците. И всеки се стараеше да ни подаде ръка, да ни поздрави, което още повече ни развълнува и затрогна.
Вечна памет на финландците от признателните българи!
А какво да кажем тогава за украинците, беларусите, поляците?
Това също е страница от Освободителната война, която следва да прочетем деликатно. След неуспеха на Цариградската конференция, Русия има " мандат " от Великите сили да води война с Османската империя (при избрани условия). Те са споразумени в обособени договорености с Австроунгария (Райхщатското споразумение) и Англия (протокола Дерби-Шувалов).
Русия влиза във войната с убеждението, че тя ще трае единствено три-четири седмици.
За задачата на балканския спектакъл на бойните дейности са изпратени към 260 000 души – против надалеч по-голямата турска войска. Става дума за войскови елементи от южните губернии – Одеска и Херсонска, където служат голям брой украинци. А това е времето на украинското национално събуждане. Тези полкове са зле оборудвани, въоръжени са със остаряло оръжие. Отрядът на ген. Гурко бързо минава Балкана и стига Стара Загора. На императорската войска към този момент се привижда Одрин, в случай че не и стените на Цариград. Тогава идва първата злополука с обсадата на Плевен, недомислените офанзиви на Скобелев костват хиляди жертви. Отрядът на Гурко е изтласкан назад към Балкана. Стара Загора е в пламъци (30 000 български жертви). Оттук и смисъла на Шипка – в случай че елитните елементи на Сюлейман Паша през август 1877 година са стигнели Плевен, краят на войната е щял да бъде в действителност непосредствен, само че с противоположен знак. И не е ясно каква би била ориста на България.
Един ден в учебниците може би някой ще изясни под " Опълченците на Пипка ", че тази велика поема на Вазов въобще не е пресилване, а носи в себе си цялата историческа истина. Защото на българските опълченци съветският цар е бил заставен да повери " войната, прохода и себе даже ". Без пресилване. На карта е заложен освен изходът на цялата война, само че и животът на Александър II, който рискува да попадне в плен.
Все неща, които сякаш знаем, а все някак забравяме.
А историята се изпразва от смисъл, престане ли да бъде жива памет, да има допир с истината.
Колкото и това да е " огорчително " за някого.
Защото националното " снишаване " е еднакво на изменничество към предците ни и към всички, в действителност оставили костите си поради днешната българска независимост.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ