Страховитият самурайски обичай „цудзигири“
Истинският японски самурай трябвало майсторски да владее своя меч „ катана “! Това бил закон, който се спазвал желязно в епохата Сенгоку Дзидай (1467-1603).
Това бил подобен интервал в историята на феодална Япония, траял съвсем 150 години, когато страната се потопила в тъмното Средновековие – в случай че създадем прилика с нашите европейски исторически интервали. Всеки се биел против всеки. Навсякъде се вихрели разнообразни локални грабители и разбойници, които създавали свои дребни владения и в тях не били годни никакви писани закони и правила на централната власт – доколкото такава власт въобще съществувала.
В епохата Сингоку Дзидай същинският самурай трябвало да се бори до гибел за своя стопанин на бойното поле в другите борби, които били непрекъснато всекидневие. Съответно мечът, който бил един тип душата на самурая, било належащо да е безукорен и с един удар не просто да убие врага – само че и в идеалния случай да разсече тялото му на две половини. Именно подобен удар се считал като доказателство за уменията на самурая, както и, че той не ще подведе другарите си в следващото стълкновение.
Но животът на тези бойци бил непрекъснато изложен на риск, защото мнозина от тях бродели из Япония и всеки се считал за занаятчия. Много млади самураи нямали опция да тестват на процедура бойните си умения, преди да влязат в същинско стълкновение. А когато това се случвало, постоянно било за пръв и финален път. Ето за какво се налагало непрекъснато да упражняват коронните си удари – само че не върху свои плебеи или върху животни, а върху инцидентни и непознати минувачи. Този нечовечен бит се наричал „ цудзигири “.
По това време в Япония царувал подобен безпорядък, че никой не виждал нищо необичайно в това, да се посичат минувачи на кръстопътища. Още повече, че не било просто по този начин, а точно на кръстопът! За японците от онази ера кръстопътят бил магическо място, където се правил преходът от живия свят към света на мъртвите. Значи самураите влизали в ролята на пратеници на боговете – те изпращали злощастния минувач на Небето! Нещо повече, минувачът имал теоретичното право да се отбрани, никой не му забранявал да прави това. Освен това, той трябвало да знае, че самурай, който се доближава към него на кръстопът, му носи неволя.
Обичаят „ цудзигири “ се практикувал от доста самураи. Дори най-високопостовените от тях се стараели да не изостават от другите и също посичали минувачи на кръстопътища; само че въпреки всичко гледали да го вършат нощем, с цел да не притеглят прекалено много внимание. Например, в документи, датиращи от ХVІІ век, се съдържат записи, в които се загатва самураят Асикага Еситеру. Той ходел „ на работа “ единствено нощно време и обвивал своя меч „ катана “ в черна хартия, та блясъкът на стоманата да не издава желанията му на минувачите.
Но откакто на власт пристигнал фамозният шогун Токугава Иеясу (1543 – 1613), цялата тази феодална, разпокъсана и безредна Япония била хваната от властта в желязна ръка. Били признати и влезнали в деяние общи японски закони – и жестокият бит цудзигири бил неразрешен.
Ала още дълго време по-късно самураите се промъквали нощем и дебнели в засада по кръстопътищата, чакайки там закъснели пасажери. Така се появили голям брой митове за тъмните демони на нощта…
–
