Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от

„ Искам да се издигна, желая да бъда освен това от другите хора, желая да ги предвождам, желая да имам привилегии и власт, желая прекрасен и разточителен живот, желая, като ходя по улиците, всички да ме виждат и да ми се кланят! “

(Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от ДС)

Изкуството на партийната кариера

Преди няколко години, за да си възстановя изчезналата ми писателска документи, както и да задържа изчезващи във времето мемоари, започнах да протоколирам всичко по-съществено, което по разнообразни мотиви си спомнях за всички хора, с които животът малко или доста ме е свързвал. Тези мемоари слагам в папка-азбучник със заглавие „ Хората, които познавах “. Трябва да кажа, че последователно тази директория набъбна внушително и се трансформира в един от основните ми помощници при писането на тези репортажи. Никъде не се пробвах да сътворявам цялостни документални портрети на един или различен човек, а се ограничавах единствено до обособени детайли или условия, с които те бяха свързани.

Но когато прочетох по този начин записаните откъслечни мемоари за една избрана група хора – тази на преуспели в партийна или държавна кариера български жители, – бях сюрпризиран от огромното подобие освен на техните кариери и на използуваните способи, само че и на техните характери, гражданско държание и нравствен живот. За мен те всички, събрани дружно, съставляват груповия облик на партийния службогонец, който пък е едно от основните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се желае да се опитам да описвам, въпреки и най-общо, този групов облик по този начин, както той е показан от тази амбициозна, устремена войска от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и чиновници, чиято единствена цел в живота е да се повдигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може единствено да се учуди, когато види по какъв начин магията на властта трансформира хора с най-различни душевности, с най-различни ползи, с най-различни характери в полууниформени същества, тривиално сходни едно на друго.

Неведнъж съм оставал слисан от съвсем фантастичното видоизменение на мой прочут или другар, откакто той поеме пътя на най-бързата социална кариера. Колко пъти ние си казвахме:

„ Какво стана с този човек? Той не беше подобен! “

Трябваше ни време, с цел да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отвод да приемем действителността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че индивидът (за който ставаше дума) постоянно си е бил „ подобен “, само че ние не бяхме го забелязали.

В пийнало положение един мой бивш съученик, съзерцавайки нощна София от ресторанта на Копитото, изповяда:

„ Искам да се издигна, желая да бъда освен това от другите хора, желая да ги предвождам, желая да имам привилегии и власт, желая прекрасен и разточителен живот, желая, като ходя по улиците, всички да ме виждат и да ми се кланят! “

„ Струва ми се, че си сбъркал времето! – му споделих. – Трябвало е да се родиш със синя кръв преди няколко века! “

Впоследствие доста пъти си мислех, че не той, а аз бях сбъркал времето, тъй като, както Джордж Оруел бе писал: „ Някоя кръв е по-червена от друга кръв. “ Моят съученик направи забележителна кариера, получи в действителност привилегии и власт и в действителност доста хора му се кланяха.

Друг мой прочут, който на млади години не блестеше с никакви особени качества и имаше в актива си подозрително ремсово минало, се хвърли в дейна младежка работа, влезе в Централния комитет на комсомола, стана по едно време шеф на моето издателство („ Народна юноша “) и по-късно хвръкна съвсем до върха. Той беше това, което хората в България парадоксално назоваха „ сръчен негодник “. Трябва да му се признае, че той нямаше никакъв различен гений на този свят с изключение на този на партиен службогонец.

Изглежда, упоритостта за обществено-партийна кариера има нещо доста общо с неспособността на човек да се реализира посредством дадена специалност или компетентност. Може би тази упоритост се подхранва от съзнанието, че човек не може да бъде добър инженер, лекар, публицист, зидар, обущар или каквото и да е. Може би тази упоритост се разпалва от ненавист към ония, другите, по-способните, зове за възмездие за понесеното оскърбление от личната несръчност. Като споделям това, имам поради, че омразата при българските политически условия през днешния ден има доста тясна връзка с пътищата към властта. Колко пъти съм чувал сходни амбициозни жители да споделят:

„ Ах, по какъв начин ще си го върна един ден! “

Но в акумулирането на омразата и превръщането й във воля и сила за битка мога да посоча и други случаи. Хора, които не са били лишени напълно от креативен благоприятни условия и които не са имали никакъв директен мотив да ненавиждат никого, са решавали, че са извънредно нещастни и че за това злощастие са им отговорни другите. Познавах един, в този момент починал, основен редактор на вестник, който от много време се смяташе за най-нещастния човек и прояви титанска активност, с цел да тероризира всичко живо под него, един тип за отмъщение.

„ Всички са отговорни пред мене, целият свят е крив! “ – викаше той, с цел да излее цялата мъка и злоба, които природата бе натрупала у него.

Забележете, че виновността на другите постоянно ни доставя с опрощение за някои не доста красиви наши лични действия.

Най-голямата и най-силната рожба на възприятието за лична несръчност е завистта. Не желая да се спирам на това извънредно известно възприятие в социалистическото или комунистическото общество.

„ Ако можем да превърнем завистта у нас в сила, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка! “ – казваше един от старите служащи в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която линия изпъква при моите наблюдения, е тяхната първична и поредна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

„ Трябва да си поочистиш малко личността! “

„ Поочистването “ на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на претендента за социална кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на родственици. Ако нищо не може да се направи с предишното, хората го вършат с сегашното. Мога да посоча цяла серия от такива очевидно користни сродявания сред бедния упорит социалистически Растиняк и богатата и властна партийна маркиза или баронеса. Същото като при Балзак и Мопасан.

Излишно е да се споделя, че всички съществени претенденти за обществено-партийна кариера навреме са станали членове на партията. Само лунатик може да остане безпартиен и да си мисли за кариера. Колкото и талантлив да е някой в личното си поле, в България той няма никакви шансове да се издигне административно, в случай че не е член на партията. Тази дискриминация на безпартийните в България надминава всевъзможен тип познати през днешния ден по света расистки, религиозни или националистически дискриминации.

И ето тук, в партийната организация, ние се натъкваме на втора обща линия. Поведението. Ако от претендента за триумф във всяка област на човешкото творчество се желае да изяви своята характерност или своята съзидателна неповторимост, от партийния член се желае цялостен отвод от всичко характерно или, с други думи, цялостно униформено нищожество. По принцип претендентът за партийна кариера би трябвало да бъде по-безличен от другите, най-малко що се отнася до външното партийно възпитание. На мнозина бъдещи откриватели ще се види необичайно, че в социалистическия свят безличието е било одобрявано като същинска партийна добродетел и голям брой хора са създали кариери точно посредством умеенето си да бъдат безлични.

…И в този момент стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата – идеологическата част. Както множеството престъпни нарушители авансово оправдават закононарушението, което имат намерение да извършат, посредством своя честен аршин, по този начин и индивидът на публичната кариера се пробва да откри свои критерии, посредством които да оправдае бъдещите си дейности. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото опрощение на публичните кариеристи в България е, че са действували поради щастието на другите или в полза на народа. Твърде постоянно под „ народа “ те схващат само себе си и своите другари. Няма по-удобно опрощение за всички провинения, подлости, низости, нелепости от това да се твърди, че сте ги направили в името на народа, който по този начин доста обичате. Народът в тази ситуация е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен приятели са твърдели в всякакви времена и по разнообразни мотиви, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те вършат, го вършат поради партията. Те знаят, че не е по никакъв начин значимо дали някой има вяра на сходни пояснения. Важното е да се споделят. И по тази причина една от най-честите изречения, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен приятел, е:

„ Аз не съм не запомнил, че партията и народът ме издигнаха, приятели! “ Истината в тази ситуация е, че индивидът се е издигнал самичък, неведнъж с лакти, нокти и зъби, с натиск и взлом, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово лично име.
…

Всяка среща с обществено-партиен службогонец ви изпълва с мъчителното възприятие, че сте се видели с някого, който не съставлява себе си, който няма собствен разум и свое сърце, с който не можете нито да разговаряте, нито да се разбирате, като че ли принадлежите на два отвратително разнообразни свята.

От: „ Изкуството на партийната кариера “ („ Задочни репортажи за България “), Георги Марков, изд. Профиздат, София, 1990
* Последната фотография на Георги Марков, направена дни преди гибелта му в дома на неговия сътрудник и другар Димитър Бочев от различен техен „ сътрудник “ - Николай Калчев, сътрудник „ Мартини ” от Държавна сигурност