Ирина и Микола Кулишченко посещават всеки ден гроба на двамата

Ирина и Микола Кулишченко посещават всеки ден гроба на двамата си братя. Носят цветя, целуват фотосите им, молят се за тях. Искат да са покрай хората, които са обичали. Два месеца откакто Йевхен и Дмитро са били убити от съветските военни, Ирина и Микола към момента не могат да повярват на случилото се. " Чувствам дълбока рана в душата си, не мога да я изразя с думи. Те ми липсват. Толкова ми липсват ", споделя мъжът.

Сестра му би желала да показа скръбта и гнева си с целия свят - всички да узнаят за несправедливостта и за нейното страдалчество: " Искам да разтърся цялото човечество, в това число украинците, които считат, че това са измислици ", промълвява тя през сълзи. За нея това са най-тежките военни закононарушения, осъществени от съветските окупатори.

" Беше ужасяващо "

На 28-и февруари агресорите навлизат в селцето Довшик в Северна Украйна. Неговите 300 поданици претърпяват ужасни седмици, както описват. През селото на път за Киев минават безчет военни коли. Войниците построяват и контролни пунктове.

Ученичката Маша си спомня: " В началото стреляха по хората и те се изпокриха. После, когато руснаците блокираха пътищата, всички трябваше да носят червени ленти на ръцете ". Пенсионерката Таня прибавя: " Беше ужасяващо. През цялото време край нас минаваха колони. Изключвахме осветлението и покривахме прозорците с одеяла ".

Акт на възмездие

Микола Кулишченко живеел дружно с двамата си братя Йевхен и Дмитро. Седмици наред те не били притеснявани от съветските военни и се надявали да бъдат пощадени.

След като обаче един съветски надзорен пункт бил обстрелян от украинските сили, руснаците пристигнали с боен автомобил до къщата на фамилията, разрушили оградата и нахлули вътре. Вероятно е било акт на възмездие, допуска Микола. Те претърсили шкафовете и чекмеджетата в дома и разкрили военната униформа на Йевхен, който бил сержант в украинската войска. Открили и военните медали на техния дядо. Това било задоволително, с цел да ги задържат и вкарат в багажника на един камион. Отвели ги на незнайно място, където ги пребили грубо, твърди Микола.

Божия интервенция, шанс или случайност?

Тримата братя трябвало да бъдат екзекутирани след три дни. Завели ги със завързани очи и ръце в една гора, където те се озовали пред изкопана яма. Всичко ставаше доста бързо, връща се обратно в спомените Микола. " Трябваше да падна на колене. Женя, най-малкият брат, беше прострелян пръв. Те даже се смееха на това, че най-младият е умрял пръв. "

След Йевхен пристигнал редът на Микола. Но като по знамение патронът единствено одраскал бузата му. Той споделя, че вдлъбнат в ямата, преструвайки се на мъртъв. Вторият му брат паднал върху него, откакто го простреляли в главата. После бойците засипали тримата с пръст.

Разказът продължава с това по какъв начин Микола с последни сили съумял да се измъкне от ямата и да избяга. Не счита, че става дума за Божия интервенция. " Не знам за какво оцелях. Не може да се каже, че това е шанс. Може би е чиста случайност. "

Къде са нарушителите?

Микола стигнал до прилежащото село, където локалните поданици се погрижили за него. Впоследствие се върнал у дома, а след отдръпването на съветските елементи се обадил в полицията и прокуратурата почнала следствие. Той съумял да възвърне маршрута и завел следователите до мястото на престъплението.

Телата на двамата му братя били ексхумирани, а обувките на единия и превръзката, която била поставена на очите му, са там и до през днешния ден. Микола споделя, че единствено едно нещо му дава сили след тези травматични прекарвания - безусловната решителност да изправи отговорните за закононарушението пред съда. Дължи това на братята си.