Иранският възел отново се заплита
Иран още веднъж е в центъра на вниманието. Съединени американски щати и най-близките им съдружници (Израел, страните от Залива, Великобритания) упрекнаха Техеран в диверсии против доставките на нефт на международния пазар. Това е доста съществено обвиняване, след което по принцип може да последват ограничения, включително военни. Впрочем и преди такива закани означаваха огромна възможност за тяхното извършване.
Сега всичко се обезцени и самият Доналд Тръмп бързо стартира да дава заден ход, санким не желаеме война. В актуалната администрация на Белия дом напълно не се виждат откровени фенове на войната. Нито президентът, нито държавният секретар не се числят към категорията на воините, а в Пентагона е неразбория - един и.д. министър си отиде, пристигна различен, само че и двамата са от бизнеса. Най-войнствен е Джон Болтън, само че той по-скоро се специализира по глобите и ограниченията за напън, в сравнение с по въоръжените акции. Що се отнася до експертите в министерството на защитата и разузнаването, те се изрекоха още по времето на Буш-младши: една война с Иран е рискова и изцяло непредсказуема.
Така че евентуално не си коства да се чака война, само че по-нататъшното нагнетяване към иранската тематика е неизбежно. Как Русия се отнася към това?
Руско-иранските връзки са комплициран и сложен феномен. Те се коренят в продължителна историческа традиция, която също е многообразна - от тясно градивно взаимоотношение до открита неприязън и спорове. Интересите на двете страни са преплетени, само че напълно не във всичко съответстват, изключително в районната политика, било за Каспийско море, било за Близкия изток. В последните години обаче все по-нагледно се демонстрира избран вид взаимна взаимозависимост. Нито Русия, нито Иран (а към тях може да прибавим и Турция) не могат да осъществят своите ползи без подпомагане (или като най-малко - липса на противодействие) от другата страна. Това не звучи доста патетично, само че то поставя постоянна и напълно разбираема основа за взаимна работа.
Натискът на Съединени американски щати върху Иран напълно не е ново събитие. Като изключим късия интервал след подписването на същото това нуклеарно съглашение, което в този момент е отречено, Техеран непрекъснато е бил подлаган на все по-твърди наказания. Русия в никакъв случай не е била инициаторка, нито деснофлангова на наказателни ограничения, само че е взела участие в тези от тях, които са били налагани през Организация на обединените нации. Москва е полагала старания за намаляване и уточнение на рестриктивните мерки, само че не е отричала всъщност нуждата от напън върху Иран поради нуклеарното досие. По разбираеми аргументи този метод на Русия постоянно е предизвиквал недоволството и дори гнева на Иран. Москва е изхождала от ситуацията си на страна, която стои в основата на Договора за неразпространение на нуклеарно оръжие (ДНЯО), и по тази причина бе допустимо да бъде обяснена нейната позиция. И точно тази позиция разреши на Русия да изиграе доста потребна роля за сключването на Съвместния изчерпателен проект за деяние, който през 2015 година отвори пътя за излизане от рецесията.
Сега Съединени американски щати евентуално ще се опитат внезапно да засилят санкционния напън върху Иран, т.е. да се върнат към ситуацията отпреди няколко години. Вашингтон естествено има интерес Русия да взе участие по някакъв метод в този напън. Белият дом при Тръмп не е изключително угрижен за интернационалното легитимиране на своите ходове и е подготвен да работи напълно едностраннно. Но въпреки всичко ще бъде подхванат опит да се добави интернационален воал на акцията срещу Иран и тя да се прокара през Организация на обединените нации. Има ли късмет - както е ставало преди - Русия да отиде на взаимоотношение със Съединени американски щати по този въпрос?
Със сигурност може да се каже не. По две аргументи. Едната е кардинална, а другата - доста прагматична.
Принципният претекст се свежда до следното. След като администрацията на Съединени американски щати демонстративно погреба контракта, върху който дълго и доста деликатно работеха най-хубавите дипломати и който не бе нарушен от участниците, отпада основната причина за предходното съветско съдействие. Да се приказва за отговорност в запазването на ДНЯО, когато най-голямата нуклеарна страна е зачеркнала по тясно свои аргументи цялата предварителна работа по иранското направление, е просто безсмислено. А и за Техеран (както и за множеството други страни) е доста мъчно да намерят рационални причини.
Приложният претекст е обвързван с гореописаната районна обстановка. След 2015 година ангажираността на Русия в събитията на Близкия изток бе лимитирана, а иранската тематика значително бе част от общия дневен ред в връзките със Съединените щати. Сега Русия е най-активният и най-солидният външен състезател на близкоизточното поле, което е значима част от нейната външнополитическа активност, освен това на единствено в районен, а и в световен мащаб. Иран е незаместим сътрудник и повишаването на напрежението с него вещае съществени затруднения в Сирия и в близост. Това не значи, че Москва е изцяло подвластна от Техеран; всички в Близкия изток сполучливо маневрират по съответни въпроси. Ще кажем, че Русия е успявала на два пъти да съчетае ползите на Иран и Израел, което единствено по себе си е знамение. Но без подозрение Русия няма да се кара с Техеран единствено тъй като по този начин е комфортно за Вашингтон.
Следва въпросът: по какъв начин да градят връзките в неизбежно влошаващата се конюнктура? Това би трябвало да се разисква и таман по тази причина е руско-иранският разговор във Валдайския клуб, който ще се състои след седмица.
Фьодор Лукянов, " Росийская газета " / Българска телеграфна агенция
Сега всичко се обезцени и самият Доналд Тръмп бързо стартира да дава заден ход, санким не желаеме война. В актуалната администрация на Белия дом напълно не се виждат откровени фенове на войната. Нито президентът, нито държавният секретар не се числят към категорията на воините, а в Пентагона е неразбория - един и.д. министър си отиде, пристигна различен, само че и двамата са от бизнеса. Най-войнствен е Джон Болтън, само че той по-скоро се специализира по глобите и ограниченията за напън, в сравнение с по въоръжените акции. Що се отнася до експертите в министерството на защитата и разузнаването, те се изрекоха още по времето на Буш-младши: една война с Иран е рискова и изцяло непредсказуема.
Така че евентуално не си коства да се чака война, само че по-нататъшното нагнетяване към иранската тематика е неизбежно. Как Русия се отнася към това?
Руско-иранските връзки са комплициран и сложен феномен. Те се коренят в продължителна историческа традиция, която също е многообразна - от тясно градивно взаимоотношение до открита неприязън и спорове. Интересите на двете страни са преплетени, само че напълно не във всичко съответстват, изключително в районната политика, било за Каспийско море, било за Близкия изток. В последните години обаче все по-нагледно се демонстрира избран вид взаимна взаимозависимост. Нито Русия, нито Иран (а към тях може да прибавим и Турция) не могат да осъществят своите ползи без подпомагане (или като най-малко - липса на противодействие) от другата страна. Това не звучи доста патетично, само че то поставя постоянна и напълно разбираема основа за взаимна работа.
Натискът на Съединени американски щати върху Иран напълно не е ново събитие. Като изключим късия интервал след подписването на същото това нуклеарно съглашение, което в този момент е отречено, Техеран непрекъснато е бил подлаган на все по-твърди наказания. Русия в никакъв случай не е била инициаторка, нито деснофлангова на наказателни ограничения, само че е взела участие в тези от тях, които са били налагани през Организация на обединените нации. Москва е полагала старания за намаляване и уточнение на рестриктивните мерки, само че не е отричала всъщност нуждата от напън върху Иран поради нуклеарното досие. По разбираеми аргументи този метод на Русия постоянно е предизвиквал недоволството и дори гнева на Иран. Москва е изхождала от ситуацията си на страна, която стои в основата на Договора за неразпространение на нуклеарно оръжие (ДНЯО), и по тази причина бе допустимо да бъде обяснена нейната позиция. И точно тази позиция разреши на Русия да изиграе доста потребна роля за сключването на Съвместния изчерпателен проект за деяние, който през 2015 година отвори пътя за излизане от рецесията.
Сега Съединени американски щати евентуално ще се опитат внезапно да засилят санкционния напън върху Иран, т.е. да се върнат към ситуацията отпреди няколко години. Вашингтон естествено има интерес Русия да взе участие по някакъв метод в този напън. Белият дом при Тръмп не е изключително угрижен за интернационалното легитимиране на своите ходове и е подготвен да работи напълно едностраннно. Но въпреки всичко ще бъде подхванат опит да се добави интернационален воал на акцията срещу Иран и тя да се прокара през Организация на обединените нации. Има ли късмет - както е ставало преди - Русия да отиде на взаимоотношение със Съединени американски щати по този въпрос?
Със сигурност може да се каже не. По две аргументи. Едната е кардинална, а другата - доста прагматична.
Принципният претекст се свежда до следното. След като администрацията на Съединени американски щати демонстративно погреба контракта, върху който дълго и доста деликатно работеха най-хубавите дипломати и който не бе нарушен от участниците, отпада основната причина за предходното съветско съдействие. Да се приказва за отговорност в запазването на ДНЯО, когато най-голямата нуклеарна страна е зачеркнала по тясно свои аргументи цялата предварителна работа по иранското направление, е просто безсмислено. А и за Техеран (както и за множеството други страни) е доста мъчно да намерят рационални причини.
Приложният претекст е обвързван с гореописаната районна обстановка. След 2015 година ангажираността на Русия в събитията на Близкия изток бе лимитирана, а иранската тематика значително бе част от общия дневен ред в връзките със Съединените щати. Сега Русия е най-активният и най-солидният външен състезател на близкоизточното поле, което е значима част от нейната външнополитическа активност, освен това на единствено в районен, а и в световен мащаб. Иран е незаместим сътрудник и повишаването на напрежението с него вещае съществени затруднения в Сирия и в близост. Това не значи, че Москва е изцяло подвластна от Техеран; всички в Близкия изток сполучливо маневрират по съответни въпроси. Ще кажем, че Русия е успявала на два пъти да съчетае ползите на Иран и Израел, което единствено по себе си е знамение. Но без подозрение Русия няма да се кара с Техеран единствено тъй като по този начин е комфортно за Вашингтон.
Следва въпросът: по какъв начин да градят връзките в неизбежно влошаващата се конюнктура? Това би трябвало да се разисква и таман по тази причина е руско-иранският разговор във Валдайския клуб, който ще се състои след седмица.
Фьодор Лукянов, " Росийская газета " / Българска телеграфна агенция
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ