Инвалид съм и се казвам се Елисавета, на 32 г.

Инвалид съм и се споделям се Елисавета, на 32 година Когато бях на 21, паднах от един кон и от този момент съм неподвижна от кръста надолу. Приятелят ми, който твърдеше, че ме обича повече от живота си, скъса с мен месец откакто се разбра, че в никакъв случай повече няма да мога да вървя.
Много ме заболя, само че го разбирах. Защо му беше саката жена, с която нямаше да може повече да прави с*кс и която нямаше да му роди деца. Макар, признавам си, една дребна парченце от мен скрито се надяваше, че тъкмо Жоро е благородният принц, който ще се жертва в името на любовта ни. Уви, той беше просто един мъж, който искаше да взима от живота с цялостни шепи, и имаше право на това. Когато пристигна да ми каже, че ще продължи напред без мен, ме целуна по челото и ме увери, че иска ми се обажда всеки ден, и в случай че имам нуж­да от нещо, постоянно мога да разгадавам на него.

Повече не го видях, само че и не му се обадих. Забраних си да мисля за този мъж и с цел да не полудея, взех решение, че не би трябвало да оставям мозъка си да бездейства.
Тогава бях студентка втори курс, само че се трансферирах да изучавам задочно, тъй като университетът не беше приспособен за инвалидната ми колибка, а не можех да карам майка ми и татко ми да ме разнасят на тил всеки ден по стълбите нагоре-надолу. Понеже не можех да работя, взех решение да се запиша на езикови курсове. Така редом със следването с изключение на британски научих испански и немски. Взимах равнищата с оптимален брой точки едно след друго, като че ли от това зависеше животът ми. Скоро откакто приключих университета, западнах в една преводаческа компания, за която можех да работя от компютъра си у дома. Нямате визия какъв брой бях щастлива, когато получих първия си хонорар.
Доказах на себе си, а и на всички, че не съм безполезна и сама мога да изкарвам парите си. Справях се добре с работата и започнаха да ми дават от ден на ден преводи. Понякога не спях с дни, с цел да завър­ша някоя незабавна поръчка, само че това не ме изморяваше, а сякаш ми даваше от ден на ден сили.

Погълната от работата си, не ми оставаше време да мисля за нелепости и да се самосъжалявам. Освен това приятелите ми не ме забравяха и непрекъснато ме канеха, когато се събираха. Някой от компанията идваше да ме вземе с колата си и ме водеше до кръчмата, където беше купонът. Те бяха привикнали с мен и инвалидната количка не им правеше усещане, само че погледите на страдание, които ми хвърляха от прилежащите маси, се забиваха в мен като стрели. Правех се, че не ги виждам, но те ме нараняваха надълбоко. Защото не желаех да ме съжаляват. С нищо не бях по-различна от останалите девойки в компанията. Дори бях доста по-красива и интелигентна от тях. Единственото, което ме различаваше, бяха проклетите ми крайници, които не желаеха да помръднат макар непрекъснатите лечения, на които ме подлагаха лекарите. Висяха безпомощно като някакъв непотребен придатък към тялото ми и от време на време се усещах като парцалена кукла.

Гледах по какъв начин родителите ми се изтезават и се пробвах да им вдъхвам кураж.

Уверявах ги, че съм добре и не трябва да се тормозят за мен. Та аз получавах повече от тях с работата си като преводач, а също така поех и счетоводството на няколко компании. Пари не ми липсваха, по тази причина взех решение да им благодаря за техните грижи, като ги заведа на екскурзия в Германия. Честно да ви кажа, след тази екскурзия не ми се прибираше вкъщи. Защото там за такива като мен животът беше доста елементарен. Навсякъде се придвижвах умерено с количката си, не ме гледаха като извънземна и се обръщаха към мен с усмивка, без сянка даже на любознание или страдание, което толкоз ненавиждах.

На връщане в самолета се срещнах с млад мъж, който – оказа се – от дълги години живееше във Франкфурт. Заговорихме се и последователно разбрахме, че четем едни и същи книги, харесваме една и съща музика. Освен това той беше доста във вътрешността в астрологията, нумерологията и психоанализата. Беше изчел ужасно доста по въпроса и беше уверен, че всички проблеми на индивида се намират в главата му. Когато се разделяхме на летището в София, разменихме координати и си обещахме да се чуваме по телефона и по скайп. Изненадах се, тъй като у него имаше нещо, което ме привличаше неустоимо. Виктор, по този начин се споделяше мъжът, ми позвъни още на другия ден. Дойде ми на посетители и ме изведе на разходка. На него сякаш въобще не му правеше усещане това, че съм неработоспособен. Разговаряхме с часове и когато минаха трите седмици от престоя му в България, аз разбрах, че съм влюбена. Нещо повече – разреших си да допускам, че той също не е апатичен към мен. Сърцето ми биеше бясно, а по тялото ми се разливаше толкоз доста обич, че не знам по какъв начин не се удавих в нея. Плаках, когато го изпращах на летището, а той галеше косата ми и ме уверяваше, че иска ми се обади незабавно, щом кацне.

Така стартира нашата денонощна скайп връзка. Хлътвах по Виктор с всеки минал ден. В началото криех възприятията си, само че последователно започнах да му адресирам любовни стихове и нежни балади.

Той ги приемаше с усмивка, а след това дълго разговаряхме за това съще­ствува ли любовта, или е просто небивалица на някоя сантиментална душа, която е заблудила останалия свят, че това е най-великото нещо в живота.

Веднъж, когато му писах в скайпа, Виктор не беше на линия. Не вдигаше и телефона си. Не ми отговори и в идващите няколко дни. Мислех, че стартирам да се шашардисвам и че и той като Жоро си е дал сметка, че е неефикасно да продължаваме една такава връзка, която няма никакво бъдеще. Изпохапах устните си до кръв, с цел да не разреша на сълзите и тъгата да ме убият. Когато заран станех, поглеждах се в огледалото и си споделях: Глупачке, набий си в главата, че обич няма, а и даже някъде да съществува, тя не е за такива сакати нещастници като теб!

Повтарях си това ден след ден и сякаш се успокоих. Дори се укорих, че въобще съм си по­зволила да се влюбя.

Две седмици по-късно Виктор внезапно се появи на вратата ми… Носеше голям букет и още от вратата ме попита желая ли да се омъжа за него. Това ми замязя на някаква неприятна смешка и се чух да споделям: „ Не! “ Той обаче се засмя и сподели: „ Искаш, не искаш, ще станеш моя жена, тъй като те обичам и ще направя всичко допустимо да проходиш още веднъж! “ После ми описа, че във времето, в което изчезна, е прекарал в израелска клиника, където е разговарял с двама професори. С помощта на родителите ми им дал епикризата ми и историята на болестта ми. След като проучили всичко, те поискали да отида да ме видят и го уверили, че ще се възстановя. Нашите не ми споделили нищо, с цел да ме изненадат. Едва се сдържали да не ми признаят, че знаят къде е Виктор, като ме гледали по какъв начин пострадвам, само че удържали.

Слушах ги, плачех и не знаех дали е истина, или е сън, от който ще се събудя всеки миг. Преди два месеца с Виктор се оженихме. Този път въобще не обърнах внимание на съжалението в очите на служителката от обредния дом, която водеше сватбената гала. Тя сигурно не разбираше по какъв начин по този начин един толкоз хубав мъж като Виктор се дами за нещастница като мен. Не ми пукаше обаче какво мисли тя, тъй като бях доста щастлива.

В началото на август със брачна половинка ми отпътуваме за Израел, където ми предстоят проучвания и няколко интервенции. Стискайте ми палци, тъй като нуждая се от всяка добра мисъл, от всяка позитивна сила, ориентирана към мен. Благодаря на Бога, че ми даваше сили през всичките тези години да не се предам, а да извоювам мястото си измежду естествените хора. И знайте, че каквото и да ви се случи, в случай че сте положителни, в случай че сте отворени към света с цялото си сърце, безусловно ще ви се случи нещо доста хубаво!

Елисавета

Инфо: по-красиви