Интервюто е реализирано с участието на Мусса Аг Ассарид (един

" Интервюто е осъществено с присъединяване на Мусса Аг Ассарид (един туарег, бродяга от пустинята Сахара)

- Не зная навръх какъв брой години съм. Роден съм в пустинята Сахара, без документи! Мястото, където съм се родил е едно номадско туарегско село сред Тумбукту и Гао, на север от Мали. Бил съм овчар на камилите, козите, кравите и овцете на татко ми. Днес изучавам мениджмънт в университета Монпелие. Не съм фамилен. Произхождам от пастирите туареги и съм мохамеданин, само че не изповядвам крайния ислям.

- Имате хубав тюрбан!

- Направен е от фина памучна тъкан. Позволява да се покрие лицето и да се диша през нея, когато в пустинята се появи вятър и пясъкът се вдигне във въздуха.

- Синият цвят на тюрбана също е прекрасен.
- Наричат туарегите сините хора заради това, че кожата ни придобива синкави оттенъци от тъканта.

- Как постигате този натоварен индигов цвят?

- С помощта на една трева, наречена индиго, която се смесва с други растителни пигменти. За туарегите синият цвят е цветът на света.

- Защо?

- Това е преобладаващият цвят- цветът на небето, покривът на нашият дом.

- Какви хора са туарегите?

-Туарег значи „ зарязан “. Ние сме остарял номадски народ от пустинята, уединен и горделив. Наричат ни „ Господарите на пустинята “. Произходът на етноса ни е от тамазигите (берберите), а нашата азбука- „ тифинаг “.

- Колко наброявате?

- Около три милиона, множеството от които към момента живеят като номади. Но числеността ни намалява… „ Струва ли си един народ да изчезне, с цел да научим, че го е имало! “, беше възкликнал един път един умен човек. Аз се боря за съхранението на тази националност.

- Какво е препитанието ви?

- Отглеждаме и пасем стада камили, кози, овце, крави и магарета в едно царство на тишина и липса на ограничавания.

- Наистина ли е толкоз тиха пустинята?

- Ако си самичък в пустинята, можеш да чуеш биенето на сърцето си. Няма по-добро място от пустинята, с цел да намериш самия себе си.

- Кой спомен от детството Ви е най-ярък?

- Събуждам се по изгрев слънце. Там са козите на татко ми.Те ни дават месо и мляко, а ние ги водим там, където има вода и трева. Така са правели моят прародител, моят дядо, по този начин прави татко ми. Това върша и аз. Не е имало и няма нищо друго повече под слънцето и аз съм благополучен от това!

- Наистина ли? Не наподобява изключително мотивиращо.

- Напротив. На към седем години ти разрешават да се отдалечаваш от селото, с цел да започнеш да се учиш на значимите неща: да усещаш миризмата на въздуха, да чуваш, да обостриш зрението си, да се ориентираш по слънцето и звездите. Тогава ти разрешават да водиш камилите и в случай че се изгубиш- те те водят там, където има вода.

- Да знаете това е потребно, без подозрение.

- Всичко е просто и надълбоко. Има малко неща и всички те са с голямо значение.

- В подобен случай този и оня свят са доста разнообразни, нали?

- Там всяко дребно нещо e съизмеримо с щастието. Всяко другарство е скъпо. Усещаме невероятна наслада просто от наличието си, от това, да бъдем дружно. Там никой не мечтае да бъде, тъй като всеки един към този момент е.

- Какво Ви шокира най-вече при първото Ви пътешестване в Европа?

- Видях на летището бягащи хора. В пустинята се бяга единствено, когато наближава стихия! Това ме ужаси, несъмнено.

- Отивали са да си търсят куфарите, ха –ха!

- Да, това беше. Видях и плакати с разсъблечени дами. Защо е това пренебрежение към дамите, запитах се. После, в хотела, за първи път в живота си видях кран на чешма, а когато водата потече, изпитах предпочитание да заплача.

- Какво обилие, какво разхищаване, нали?

- Всеки ден от живота ми е бил отдаден на търсенето на вода! Като виждам тези източници на вода тук и съпоставям с това, което е там, изпитвам надълбоко в себе си голяма болка…

- Свързано ли е с тях?

- Да. В началото на 90-те години имаше огромна суша, умираха животни, разболявахме се… Бях на към дванадесет години, когато умря майка ми… Тя беше всичко за мен! Разказваше ми истории и ме учеше да ги описвам. Научи ме да бъда самия себе си.

- Какво се случи със фамилията Ви?

- Споразумях се с майка ми да отивам на учебно заведение. Почти всеки ден изминавах петнадесет километра… Докато учителят не ми даде легло за спане, а една жена ми даваше храна, когато минавах пред дома и… Тогава разбрах: майка ми ми помагаше.

- От къде идва тази пристрастеност към учението?

- Преди години трасето на рали Париж – Дакар минаваше през селото ни, случи се по този начин, че от раницата на един публицист падна една книга. Намерих я и му я върнах. Подари ми я и ми описа за нея. Книгата беше „ Малкият принц “. Обещах си един ден да мога да я прочета.

– И го постигнахте!

- Да, това стана допустимо, тъй като получих стипендия за образование във Франция.

- Eдин туарег в университет!

- А! Това, което най-вече ми липсва тук е камилско мляко, огън, разпален от сухи вършини, разходките по хладния пясък и звездите: там звездите се виждат всяка вечер и всяка звезда е различна… Тук, вечер гледате телевизия.

- Кое Ви се коства най-лошо тук?

- Имате всичко, само че не ви стига. Постоянно се оплаквате. Във Франция хората прекарват живота си, оплаквайки се! Оковавате живота си към някоя банка, има един блян за владеене, едно безумство, забързаност… В пустинята всичко това го няма. Знаете ли за какво? Защото никой не се стреми да надмине другия.

- Опишете един миг на благополучие от далечната пустиня.

- Всеки ден, два часа преди залез, тъкмо когато температурите стартират да падат, само че студът още не се e спуснал, хората и камилите постепенно се завръщат в селището и силуетите им се обрисуват на фона на небе, обагрено в розово, синьо, алено, жълто, зелено…

- Заслепяващо е, няма подозрение.

- Това е магичен миг. Всички влизаме в палатката и подготвяме чай. Седейки в тишината, слушаме шума на кипящата вода, обзема ни успокоение и ударите на сърцата ни стават едно със звука на кипенето.

- Колко пасторално!

- Тук имате часовник, там, ние имаме време.

Благодаря, Siyka Stoykova ".

Източник: Шепот на сърцето

Facebook страница: Шепот на сърцето ღ

създател: СЛАВА
...