Проваляме се в интегрирането на завръщащите се от чужбина емигранти
Имиграцията на завръщащи се жители е стратегически избрана като едно от най-ефикасните решения на казуса с обезлюдяването, пред който е изправена България. Но е належащо да се направи доста повече, с цел да се трансфорат тези стратегически задължения в съответни политики, чието използване би спомогнало за привличането на предпочитание за завръщане и за сполучлива интеграция. Това се показва в късия политически преглед „ Завръщащи се мигранти в България: Политически подтекст на пропуснатите благоприятни условия “, оповестен в границите на виенската мрежа „ WB2EU “.
Според обзора дискурсът за миграцията в България нормално се концентрира върху нейните отрицателни аспекти, като да вземем за пример „ приключването на мозъци “, без да се обръща изключително внимание на позитивните ѝ аспекти. Нарастващата угриженост към миграцията се дължи на демографската рецесия, в която се намират съвсем всички страни от Балканите и която се подхранва от намаляването на популацията.
„ Много малко се приказва за възможните позитивни аспекти на обстановката и какви са вероятните изгоди за България, произлизащи от общностите, живеещи отвън националната територия. Акцентът в действителност е подложен извънредно върху връзката сред демографската рецесия в страната и емиграцията “, акцентира отчетът, представен от „ European Western Balkans “.
Статистическите данни демонстрират, че броят на имигрантите в България се усилва, само че броят на хората, които идват да живеят в България, към момента е надалеч по-малък от броя на емигрантите. Единственото изключение е през 2020 година, когато завръщането на български жители е подхранено от рецесията с Коронавирус. Но както проучването акцентира, тези завръщания не биха могли да се преглеждат като резултат от ефикасни държавни политики, а по-скоро като последица от огромна рецесия, засегнала страните на заселване, като се базира на сходни резултати, които предходни рецесии като икономическата рецесия от 2008 година или Brexit от 2015 година са имали върху миграцията.
Друг проблем е несъответстващата рамка за улеснение на връщането, което значи, че политиките за връщане нормално са „ включени като детайл в други политики “. В българския случай това е политиката по миграция, чиято „ съществена цел е възстановяване на демографското равновесие, увеличение на предлагането на работна мощ и на националния човешки капитал “.
От основаването на Агенцията за българите в чужбина през 1992 година до момента са признати четири национални тактики за миграцията. Както се показва в „ Policy Brief “, те по-скоро могат да се преглеждат като „ предопределени да отговорят най-вече на национални и етнически идеали, а не на идентифицируеми потребности на пазара на труда “.
Настоящата Национална тактика по миграция на Република България (2021-2025 г.) дава приоритет на завръщането на българските мигранти и дефинира две политически насоки за поощряване на завръщането: стратегии, ориентирани към подкрепяне на българските жители, които са се завърнали или имат намерение да се завърнат, ориентирани към оползотворяване на техния потенциал; и „ целенасочени акции и интензивни полемики, в това число на политическо ниво, посредством ангажиране на напъните на необятната общност за поощряване на завръщането на българските жители и установяването им в Република България “.
Този стратегически ангажимент не е довел до доста осезаеми резултати, защото съответните политики, ориентирани към постигането на тези стратегически цели, остават несъответстващи за адаптиране към актуалната миграция. Връщането не може да се преглежда като „ финален акт “ по метода, по който се възприема в този момент.
„ Тази наклонност не подхожда нито на световната миграционна динамичност, нито на емпиричните наблюдения, които демонстрират, че динамичният модел на миграция господства доста по-често “, както се показва в документа.
Документът разделя политиките за връщане в три категории: „ политики, ориентирани към привличане на завръщащи се; политики, ориентирани към улеснение на завръщането посредством ориентиране към евентуални репатрации; и политики, целящи да обезпечат интеграция “.
Политиките, които биха могли да привлекат български жител да се завърне, могат да изиграят и основна роля за неговата реинтеграция. Що се отнася до осведомителните политики, те са нужни на всеки стадий от процеса.
От „ Policy Brief “ се предлага „ по-добро използване на националните политики и тактики в региона на миграцията “, като се стига до заключението, че актуалните политики остават „ в областта на тактиката и се лимитират до равнището на акциите за привличане на завръщащи се лица “. Освен това е належащо да се направи повече в региона на „ идентифицирането и ръководството на главните спънки пред завръщането “, с цел да се преодолеят провокациите, които могат да попречат на българските жители да се завърнат. Заселването на български жители, идващи от чужбина, не може да протече безпрепятствено без подобаващи интеграционни политики.
Хипотезата, че „ новите “ български жители от български генезис ще се впишат по-лесно в обществото и няма да имат потребност от характерна помощ, не постоянно дава отговор на действителността. Оказва се, че тези жители, сходно на останалите имигранти, също се нуждаят от поддръжка за сполучливата си интеграция, а също така излиза наяве, че доста дребна част от тях в реалност остават в страната. В множеството случаи българското поданство се употребява за задачите на по-нататъшна миграция към други страни, най-често в Европейски Съюз “, както е обяснено от „ Policy Brief “.
Ето за какво се предлага „ да се обезпечи по-добра взаимовръзка сред „ диаспората “ и политиките за противоположна миграция, с цел да се улесни завръщането и реинтеграцията “.
И най-после, миграцията би трябвало да се преглежда освен от позиция на демографската рецесия, само че и през призмата на опциите, които тя може да даде на българските жители, които вероятно могат да се завърнат от чужбина и да употребяват своите познания, опит и контакти за поощряване на развиването на страната. Както показват създателите, „ както противоположната, по този начин и останалата имиграция в България са доста по-свързани с трендовете на „ кръговата миграция “, заради което се предлага България да създаде „ повсеместен пакет от ограничения, отнасящи се както до решенията за емиграция, по този начин и до решенията за завръщане.
Според обзора дискурсът за миграцията в България нормално се концентрира върху нейните отрицателни аспекти, като да вземем за пример „ приключването на мозъци “, без да се обръща изключително внимание на позитивните ѝ аспекти. Нарастващата угриженост към миграцията се дължи на демографската рецесия, в която се намират съвсем всички страни от Балканите и която се подхранва от намаляването на популацията.
„ Много малко се приказва за възможните позитивни аспекти на обстановката и какви са вероятните изгоди за България, произлизащи от общностите, живеещи отвън националната територия. Акцентът в действителност е подложен извънредно върху връзката сред демографската рецесия в страната и емиграцията “, акцентира отчетът, представен от „ European Western Balkans “.
Статистическите данни демонстрират, че броят на имигрантите в България се усилва, само че броят на хората, които идват да живеят в България, към момента е надалеч по-малък от броя на емигрантите. Единственото изключение е през 2020 година, когато завръщането на български жители е подхранено от рецесията с Коронавирус. Но както проучването акцентира, тези завръщания не биха могли да се преглеждат като резултат от ефикасни държавни политики, а по-скоро като последица от огромна рецесия, засегнала страните на заселване, като се базира на сходни резултати, които предходни рецесии като икономическата рецесия от 2008 година или Brexit от 2015 година са имали върху миграцията.
Друг проблем е несъответстващата рамка за улеснение на връщането, което значи, че политиките за връщане нормално са „ включени като детайл в други политики “. В българския случай това е политиката по миграция, чиято „ съществена цел е възстановяване на демографското равновесие, увеличение на предлагането на работна мощ и на националния човешки капитал “.
От основаването на Агенцията за българите в чужбина през 1992 година до момента са признати четири национални тактики за миграцията. Както се показва в „ Policy Brief “, те по-скоро могат да се преглеждат като „ предопределени да отговорят най-вече на национални и етнически идеали, а не на идентифицируеми потребности на пазара на труда “.
Настоящата Национална тактика по миграция на Република България (2021-2025 г.) дава приоритет на завръщането на българските мигранти и дефинира две политически насоки за поощряване на завръщането: стратегии, ориентирани към подкрепяне на българските жители, които са се завърнали или имат намерение да се завърнат, ориентирани към оползотворяване на техния потенциал; и „ целенасочени акции и интензивни полемики, в това число на политическо ниво, посредством ангажиране на напъните на необятната общност за поощряване на завръщането на българските жители и установяването им в Република България “.
Този стратегически ангажимент не е довел до доста осезаеми резултати, защото съответните политики, ориентирани към постигането на тези стратегически цели, остават несъответстващи за адаптиране към актуалната миграция. Връщането не може да се преглежда като „ финален акт “ по метода, по който се възприема в този момент.
„ Тази наклонност не подхожда нито на световната миграционна динамичност, нито на емпиричните наблюдения, които демонстрират, че динамичният модел на миграция господства доста по-често “, както се показва в документа.
Документът разделя политиките за връщане в три категории: „ политики, ориентирани към привличане на завръщащи се; политики, ориентирани към улеснение на завръщането посредством ориентиране към евентуални репатрации; и политики, целящи да обезпечат интеграция “.
Политиките, които биха могли да привлекат български жител да се завърне, могат да изиграят и основна роля за неговата реинтеграция. Що се отнася до осведомителните политики, те са нужни на всеки стадий от процеса.
От „ Policy Brief “ се предлага „ по-добро използване на националните политики и тактики в региона на миграцията “, като се стига до заключението, че актуалните политики остават „ в областта на тактиката и се лимитират до равнището на акциите за привличане на завръщащи се лица “. Освен това е належащо да се направи повече в региона на „ идентифицирането и ръководството на главните спънки пред завръщането “, с цел да се преодолеят провокациите, които могат да попречат на българските жители да се завърнат. Заселването на български жители, идващи от чужбина, не може да протече безпрепятствено без подобаващи интеграционни политики.
Хипотезата, че „ новите “ български жители от български генезис ще се впишат по-лесно в обществото и няма да имат потребност от характерна помощ, не постоянно дава отговор на действителността. Оказва се, че тези жители, сходно на останалите имигранти, също се нуждаят от поддръжка за сполучливата си интеграция, а също така излиза наяве, че доста дребна част от тях в реалност остават в страната. В множеството случаи българското поданство се употребява за задачите на по-нататъшна миграция към други страни, най-често в Европейски Съюз “, както е обяснено от „ Policy Brief “.
Ето за какво се предлага „ да се обезпечи по-добра взаимовръзка сред „ диаспората “ и политиките за противоположна миграция, с цел да се улесни завръщането и реинтеграцията “.
И най-после, миграцията би трябвало да се преглежда освен от позиция на демографската рецесия, само че и през призмата на опциите, които тя може да даде на българските жители, които вероятно могат да се завърнат от чужбина и да употребяват своите познания, опит и контакти за поощряване на развиването на страната. Както показват създателите, „ както противоположната, по този начин и останалата имиграция в България са доста по-свързани с трендовете на „ кръговата миграция “, заради което се предлага България да създаде „ повсеместен пакет от ограничения, отнасящи се както до решенията за емиграция, по този начин и до решенията за завръщане.
Източник: newsbg.eu
КОМЕНТАРИ