Мирела Костадинова: Райко Жинзифов е роден под името Ксенофонт, защитава всичко българско до края си
Името Райко Жинзифов можете да видите изписано върху табела на някоя улица - в София или в провинцията. Почти забравено е. Той е български стихотворец, преводач и журналист. Творчеството му се среща в нашите списания и вестници през 60-те и 70-те години на XIX век. То има историческо значение за литературната ни история, въпреки че актуалния човек не се допира до текстовете написани от ръката му. Само малко на брой експерти познават изписаното от него.
В стихотворенията му постоянно се прокрадват сенки от българското минало. В „ Песня “ се явява обликът на Крали Марко. В „ Сон “ цар Симеон в „ накитена със левски флагове “ столица Преслав, коятото зове за победа и популярност. В „ Охрид “ Свети Климент „ с душа чиста, безгрешна “, „ сос облекло Кирилово “ поучава хората. Някакъв исторически романтизъм участва в стихотворенията на Жинзифов. Те са забавен документ за личността на един възрожденец, същински документ на епохата.
В публицистиката му е забавна огромната му историческа публикация „ Отношенията на византийските императори към България при последните ù цареви “. В нея рисува отношението на византийските императори към България и прави съпоставяне с гръцкото духовенство от неговото съвремие. Църковният въпрос и гърцизмът са чести тематики в публикациите му. До края на дните си остава твърдоглав бранител на всичко родно и българско.
„ Българе! Каква е тая клета орис на блага наша България! Какви са тия тежки български страдания, по какъв начин напрежни, по този начин и настоящи! Кини ся сърцето на индивида, душата му не ще да се държи в тялото, когато човек си намерения, каква гъста и мрачна мъгла покрива и още покрива небето на сирота ни блага България и какви трудности би трябвало да се надвият, с цел да блесне слънце по замръзналата българска земя, да озеленеят необятни кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцъфтят плодовите дървета… да замлъкнат движимостите кукувици, които кукуваха и до в този момент кукуват над България! Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия мощ те доварди от явната ти гибел? Или твоите национални начала, твоите национални сили са толку твърди, щото не можаха да те надвият толку и толку вражи противни сили? “
Жинзифов прекарва креативните си години надалеч от България. Живее в Русия и е обвързван с културен хайлайф, интересува се от славянската литература. От там сътрудничи на български издания.
Той е роден във Велес с древногръцкото име Ксенофонт. По-късно го трансформира на Райко. На 15 февруари 1839 година Баща му Иоан Дзинзиф е поддръжник на гръцката просвета, приключил е медицина в Атина. Не могъл да се прехранва с това и станал преподавател. Райко получава първичното си обучение вкъщи. Научава доста добре гръцки език. Баща му го научил да уважава всичко гръцко. Във Велес имало българско учебно заведение, само че в него се преподавало на черковно-славянски и по тази причина не го посещавал.
Научил български по-късно от известния за времето преподавател от Самоков Николай Тонджаров. Вероятно Жинзифов, като доста българи в Македония е желал да замине за Атина, с цел да получи по-високо обучение. Гръцката столица е привличала доста българи по това време, тъй като гръцкото въздействие е било мощно в македонските градове. Но се отхвърля по фамилни аргументи.
Става асистент – преподавател в учебното заведение в Прилеп, където работи по взаимоучителната метода. По това време там учителства Димитър Миладинов и под негово влияние стартира да събира национални песни. Някои от тях са оповестени в Миладиновия алманах, а други в нашия щемпел. Димитър Миладинов му оказва помощ през идната година да стане преподавател в Кукуш. Там вкарва в учебното заведение и в черквата български език, с цел да отстрани гръцкото въздействие. Тогава при него стартират да идват хора от разнообразни краища, с цел да изучат освен децата си, само че и себе си, ходели даже свещеници.
Скоро в Кукуш идва и Димитър Миладинов и двамата стават положителни другари. Фолклористът го трансформира в буен патриот. Жинзифов е пристрастен и по светлото дело на Раковски. Двамата се срещат и кореспондират. В едно от писмата си до създателя на „ Горски пасажер “ Жинзифов написа:
„ Помните ли за какво, когато пристигнах в Одеса, одеве чухте гръцкото ми име, първий ваш отговор беше: „ Да се мениш името, в случай че си българин! “ Истинно, господне мой, колку непристойно ми се видеше името ми, не можем да ви потвърдим, щото веруити ми, дури позор ми беше да го кажам другему… Проклети! Прочее вместо Ксенофон зедох име, с което преди две години ме викаше муж добрий и милосърден и най-голем патриот в Македония, Димитър Миладинов. Това име ке го държам до последното ми издихание. О, да знайте колку се веселя, дори и се гордам “.
Райко Жинзифов отпътува да учи в Одеса през 1858 година със свои лични спестини пари. Затова му оказва помощ и самият Димитър Миладинов. Записва се в Херсонската духовна семинария, само че се реалокира скоро в Москва. Там Константин Миладинов, тогава студент в Университета, му издейства помощ от Славянския благотворителен комитет. Средствата не са задоволителни и още при започване на 1860 година написа писмо до татко си да му изпрати някой лев. В съветската столица стартира неговата книжовна активност.
Жинзифов прекарва същинските си креативен години надалеч от България, само че живее измежду забавни персони, които уголемяват познанията му. Сред тях са и българи – Любен Каравелов, Константин Миладинов, Нешо Бончев, Петко Каравелов. През 1860 година сполучливо устоя гимназиален изпит и се записва в Историко-филологическия факултет на Университета. Завършва го през 1864 година Литературните му опити стартират, когато е студент, отпечатва първото си стихотворение „ Гулаб “ в списание „ Български книжици “. Участва в уреждането на списание „ Братски труд “, което се издава от студенти. Помества публикации, стихотворения, роман, национални песни.
През 1863 година издава книгата „ Новобългарска колекция “, която съдържа истински стихотворения и преводи от съветски, чешки и украински език.
В Русия стартира да се интересува от славянската литература. Жинзифов става непосредствен с хората от Славянския благотворителен комитет. Любен Каравелов не може да одобри славянофилството на Жинзифов и сред тях избухва спор. Каравелов написа: „ Ето, братя българи, каква изгода може да ни донесе глупавият национализъм и заръждавялото славянофилство “. Казва още, че Жинзифов е стихотворец на славянското московско общество.
Българинът от Велес отстоява позициите си и до края на живота си сътрудничи на славянофилските списания и вестници. Част е от славянския събор в Москва през 1867 година Има близки връзки с Ив. С. Аксаков.
След като приключва университета става преподавател по старогръцки език в московските гимназии. В Браила издава поемата си „ Кървава кошуля “. Съдейства за основаването на Браилското книжовно сдружение. Помага на доста българи, които идват, с цел да се учат в Москва. Печата публикации, свои стихотворения и преводи в българските вестници и списания.
Сътрудничи на вестниците „ Българска пчела “, „ Време “, „ Дунавска зора “, „ Македония “, „ Свобода “, както и в списанията „ Български книжици “, „ Читалище “, „ Градинка “ и други В съветския щемпел пази българските ползи – излага тежките проблеми на поробеното си родно място, турските жестокости по време на Априлското въстание, осветлява ги по църковния въпрос и битките против гърцизма и фанариотското духовенство. Мисълта за България не го изоставя от самото начало до момента в който е в непознатата земя.
През 1866 година пътува из България. Мечтае след университета да се завърне в родината си, да живее сред българи. Прави опити да стане преподавател в Букурещ и Болград, с цел да е по-близо до България, само че ориста преплита пътищата му по различен метод. Не инцидентно в неговите стихотворения участва носталгията по родното място. Особено присъщи са стихотворенията му „ Жалба “, „ На чуждина “, „ Безсоница “, „ Сам себе си “, „ На Великден “.
Той рисува бедността, безнадеждността и отчаянието, в които са живеели доста българи в чужбина, отишли с цел да се образоват. В стихотворението „ Близ реката Вардар “ си спомня природата, всичко което му е благо. Под високия клонест явор кани своята обичана, с цел да пристигна и спре сълзите му и изгони тъгата му. Родното място назовава „ благословена земя “. С родното място са свързани картини на премеждия и теглила. Подчертава и това, че българинът е в иго на турци и гърци.
Към стихотворенията и преводите му принадлежи разказът му „ Прошетба “, една от първите истински повествователни произведения на българската литература. Това са усещания от разходка до българско село. Интересно е описанието на живота на хората и националните традиции през XIX век, отношението към гръцкото духовенство и непознатите европейски въздействия.
Вероятно през студентските си години, когато постоянно няма средства, заболява от гръдна болест. Нищетата, в която живее разказва в стихотворението си „ На чужбина “. Той лежи на дървено легло в студената стая - самичък, гладен, премръзнал. Бедността го изтезава до последния му ден. Умира на 15 февруари 1877 година в Москва.
Нешо Бончев оповестява на 1 март 1877 година на Марин Дринов, неговият остарял другар за гибелта на Жинзифов: „ Трагична и неутешима гибел! Тежко е да умире човек на чужбина, а още по-мъчно е това прибързано нравствено умиране “.
В беднотия и мизерия, надалеч от родината си отиват Нешо Бончев, Сава Филаретов, Иван Шопов, Константин Геров, Никола Катранов. Има нещо трагично в това да си българин, както през Възраждането ни, по този начин и днес…
В стихотворенията му постоянно се прокрадват сенки от българското минало. В „ Песня “ се явява обликът на Крали Марко. В „ Сон “ цар Симеон в „ накитена със левски флагове “ столица Преслав, коятото зове за победа и популярност. В „ Охрид “ Свети Климент „ с душа чиста, безгрешна “, „ сос облекло Кирилово “ поучава хората. Някакъв исторически романтизъм участва в стихотворенията на Жинзифов. Те са забавен документ за личността на един възрожденец, същински документ на епохата.
В публицистиката му е забавна огромната му историческа публикация „ Отношенията на византийските императори към България при последните ù цареви “. В нея рисува отношението на византийските императори към България и прави съпоставяне с гръцкото духовенство от неговото съвремие. Църковният въпрос и гърцизмът са чести тематики в публикациите му. До края на дните си остава твърдоглав бранител на всичко родно и българско.
„ Българе! Каква е тая клета орис на блага наша България! Какви са тия тежки български страдания, по какъв начин напрежни, по този начин и настоящи! Кини ся сърцето на индивида, душата му не ще да се държи в тялото, когато човек си намерения, каква гъста и мрачна мъгла покрива и още покрива небето на сирота ни блага България и какви трудности би трябвало да се надвият, с цел да блесне слънце по замръзналата българска земя, да озеленеят необятни кичести полета, да дадат плод заборавените изсушени ниви, да разцъфтят плодовите дървета… да замлъкнат движимостите кукувици, които кукуваха и до в този момент кукуват над България! Българие! Ядна Българие! Дали вишна божия мощ те доварди от явната ти гибел? Или твоите национални начала, твоите национални сили са толку твърди, щото не можаха да те надвият толку и толку вражи противни сили? “
Жинзифов прекарва креативните си години надалеч от България. Живее в Русия и е обвързван с културен хайлайф, интересува се от славянската литература. От там сътрудничи на български издания.
Той е роден във Велес с древногръцкото име Ксенофонт. По-късно го трансформира на Райко. На 15 февруари 1839 година Баща му Иоан Дзинзиф е поддръжник на гръцката просвета, приключил е медицина в Атина. Не могъл да се прехранва с това и станал преподавател. Райко получава първичното си обучение вкъщи. Научава доста добре гръцки език. Баща му го научил да уважава всичко гръцко. Във Велес имало българско учебно заведение, само че в него се преподавало на черковно-славянски и по тази причина не го посещавал.
Научил български по-късно от известния за времето преподавател от Самоков Николай Тонджаров. Вероятно Жинзифов, като доста българи в Македония е желал да замине за Атина, с цел да получи по-високо обучение. Гръцката столица е привличала доста българи по това време, тъй като гръцкото въздействие е било мощно в македонските градове. Но се отхвърля по фамилни аргументи.
Става асистент – преподавател в учебното заведение в Прилеп, където работи по взаимоучителната метода. По това време там учителства Димитър Миладинов и под негово влияние стартира да събира национални песни. Някои от тях са оповестени в Миладиновия алманах, а други в нашия щемпел. Димитър Миладинов му оказва помощ през идната година да стане преподавател в Кукуш. Там вкарва в учебното заведение и в черквата български език, с цел да отстрани гръцкото въздействие. Тогава при него стартират да идват хора от разнообразни краища, с цел да изучат освен децата си, само че и себе си, ходели даже свещеници.
Скоро в Кукуш идва и Димитър Миладинов и двамата стават положителни другари. Фолклористът го трансформира в буен патриот. Жинзифов е пристрастен и по светлото дело на Раковски. Двамата се срещат и кореспондират. В едно от писмата си до създателя на „ Горски пасажер “ Жинзифов написа:
„ Помните ли за какво, когато пристигнах в Одеса, одеве чухте гръцкото ми име, първий ваш отговор беше: „ Да се мениш името, в случай че си българин! “ Истинно, господне мой, колку непристойно ми се видеше името ми, не можем да ви потвърдим, щото веруити ми, дури позор ми беше да го кажам другему… Проклети! Прочее вместо Ксенофон зедох име, с което преди две години ме викаше муж добрий и милосърден и най-голем патриот в Македония, Димитър Миладинов. Това име ке го държам до последното ми издихание. О, да знайте колку се веселя, дори и се гордам “.
Райко Жинзифов отпътува да учи в Одеса през 1858 година със свои лични спестини пари. Затова му оказва помощ и самият Димитър Миладинов. Записва се в Херсонската духовна семинария, само че се реалокира скоро в Москва. Там Константин Миладинов, тогава студент в Университета, му издейства помощ от Славянския благотворителен комитет. Средствата не са задоволителни и още при започване на 1860 година написа писмо до татко си да му изпрати някой лев. В съветската столица стартира неговата книжовна активност.
Жинзифов прекарва същинските си креативен години надалеч от България, само че живее измежду забавни персони, които уголемяват познанията му. Сред тях са и българи – Любен Каравелов, Константин Миладинов, Нешо Бончев, Петко Каравелов. През 1860 година сполучливо устоя гимназиален изпит и се записва в Историко-филологическия факултет на Университета. Завършва го през 1864 година Литературните му опити стартират, когато е студент, отпечатва първото си стихотворение „ Гулаб “ в списание „ Български книжици “. Участва в уреждането на списание „ Братски труд “, което се издава от студенти. Помества публикации, стихотворения, роман, национални песни.
През 1863 година издава книгата „ Новобългарска колекция “, която съдържа истински стихотворения и преводи от съветски, чешки и украински език.
В Русия стартира да се интересува от славянската литература. Жинзифов става непосредствен с хората от Славянския благотворителен комитет. Любен Каравелов не може да одобри славянофилството на Жинзифов и сред тях избухва спор. Каравелов написа: „ Ето, братя българи, каква изгода може да ни донесе глупавият национализъм и заръждавялото славянофилство “. Казва още, че Жинзифов е стихотворец на славянското московско общество.
Българинът от Велес отстоява позициите си и до края на живота си сътрудничи на славянофилските списания и вестници. Част е от славянския събор в Москва през 1867 година Има близки връзки с Ив. С. Аксаков.
След като приключва университета става преподавател по старогръцки език в московските гимназии. В Браила издава поемата си „ Кървава кошуля “. Съдейства за основаването на Браилското книжовно сдружение. Помага на доста българи, които идват, с цел да се учат в Москва. Печата публикации, свои стихотворения и преводи в българските вестници и списания.
Сътрудничи на вестниците „ Българска пчела “, „ Време “, „ Дунавска зора “, „ Македония “, „ Свобода “, както и в списанията „ Български книжици “, „ Читалище “, „ Градинка “ и други В съветския щемпел пази българските ползи – излага тежките проблеми на поробеното си родно място, турските жестокости по време на Априлското въстание, осветлява ги по църковния въпрос и битките против гърцизма и фанариотското духовенство. Мисълта за България не го изоставя от самото начало до момента в който е в непознатата земя.
През 1866 година пътува из България. Мечтае след университета да се завърне в родината си, да живее сред българи. Прави опити да стане преподавател в Букурещ и Болград, с цел да е по-близо до България, само че ориста преплита пътищата му по различен метод. Не инцидентно в неговите стихотворения участва носталгията по родното място. Особено присъщи са стихотворенията му „ Жалба “, „ На чуждина “, „ Безсоница “, „ Сам себе си “, „ На Великден “.
Той рисува бедността, безнадеждността и отчаянието, в които са живеели доста българи в чужбина, отишли с цел да се образоват. В стихотворението „ Близ реката Вардар “ си спомня природата, всичко което му е благо. Под високия клонест явор кани своята обичана, с цел да пристигна и спре сълзите му и изгони тъгата му. Родното място назовава „ благословена земя “. С родното място са свързани картини на премеждия и теглила. Подчертава и това, че българинът е в иго на турци и гърци.
Към стихотворенията и преводите му принадлежи разказът му „ Прошетба “, една от първите истински повествователни произведения на българската литература. Това са усещания от разходка до българско село. Интересно е описанието на живота на хората и националните традиции през XIX век, отношението към гръцкото духовенство и непознатите европейски въздействия.
Вероятно през студентските си години, когато постоянно няма средства, заболява от гръдна болест. Нищетата, в която живее разказва в стихотворението си „ На чужбина “. Той лежи на дървено легло в студената стая - самичък, гладен, премръзнал. Бедността го изтезава до последния му ден. Умира на 15 февруари 1877 година в Москва.
Нешо Бончев оповестява на 1 март 1877 година на Марин Дринов, неговият остарял другар за гибелта на Жинзифов: „ Трагична и неутешима гибел! Тежко е да умире човек на чужбина, а още по-мъчно е това прибързано нравствено умиране “.
В беднотия и мизерия, надалеч от родината си отиват Нешо Бончев, Сава Филаретов, Иван Шопов, Константин Геров, Никола Катранов. Има нещо трагично в това да си българин, както през Възраждането ни, по този начин и днес…
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ