Гладът, който превръща “имам” в “нямам”
Имате ли всичко належащо, с цел да ви е добре сега?
Някои от нас постоянно живеят с чувството, че нямат, че е нужно още и още, с цел да бъдат щастливи. Често карат близките да се чудят – но тя има толкоз доста, какво повече й би трябвало?
Те не знаят, че има незабележим механизъм, който може да трансформира всяко “имам ” в “нямам ” и да ни остави неудовлетворени, постоянно преследващи изплъзващото се удовлетворение. Тук няма значение за какъв брой умни се мислим – механизмът е подобен, че не го виждаме.
Наскоро бях в апартамент, в който пространството толкоз преливаше от движимости, че човек не можеше да откри нищо – шкафовете бяха толкоз цялостни с чинии и съдове, че домакинът не ги отваряше, а ползваше една паница и една чаша, които държеше на мивката.
Имаше толкоз доста облекла и шапки, че стояха насъбрани на купчини и никоя от тях не можеше да бъде открита елементарно.
Имаше ресурси от какво ли не! Имаше толкоз движимости в близост, че нищо не можеше да бъде открито, извадено и употребено. А щом беше належащо изпитание и ровене, индивидът се отхвърляше и си купуваше ново. Многото “имане ” му създаваше неприятното чувство, че “няма ”. Няма това, което му е нужно, няма свободно пространство, няма уют.
Казах си – този човек не вижда ли какво си предизвиква? Но тъй като постоянно първо виждаме своите проблеми на непознат тил, след това се запитах – а по какъв начин е при мен?
И, несъмнено, незабавно забелязах личната си податливост да депозирам прекалено много неща. Интересно, че до тогава не ми беше правила усещане.
Какво кара мен, а и доста други хора, да купуваме и събираме движимости?
Една от аргументите е възприятието за сигурност, което предметите дават. Те са спасението от неприятна обстановка, която сме претърпели в предишното. В далечното минало, за което към този момент нямаме спомен, тъй като сме били дребни бебета. Когато сме били гладни, само че не сме получавали храна, тъй като часът за хранене още не е пристигнал, а мама съблюдава график. Или сме копнеели да ни гушнат, само че мама не е желала да ни разглезва или е била изтощена. Или сме желали да сме до мама, която ни дава сигурност и обич, само че тя е трябвало да върви на работа.
Разбира се, майките рядко сами си измислят графици или правила по кое време да държат детето, и по кое време – не. Обикновено те следват това, което обществото счита за вярно сега, даже да е в несъгласие със личните им усеща и майчин инстинкт.
Но каквато и да е повода, дребното бебе не може да я разбере. За него остава единствено чувството, че да си гладен е ужасно, да си самичък е ужасно – тогава се чувстваш извънредно безпомощен и тъй като няма визия за време, не знае какъв брой дълго ще трае това. Ще успее ли да издържи или ще почине?
Така гладът става тъмната сянка, която ни плаши и като възрастни. Не разграничаваме детайлности в нея, само че се втурваме да се запасяваме с храна, с цел да не умрем от апетит. Или се стараем да бъдем забавни и в центъра на вниманието, с цел да не умрем без компания. Или се запасяваме със познания, с цел да бъдем значими и скъпи за другите и да не ни изоставят. Или, в противен случай, се опитваме да потвърдим на себе си, че нямаме потребност от нищо, като съблюдаваме прецизни диети или преднамерено се подлагаме на ограничения.
Само че, до момента в който сме заети с трупането на “имане ”, забравяме да му се насладим. За нас става значимо не толкоз приятното чувство от храната или компанията, а това, че тя ни избавя от глада.
Вечногладните не умеят да получават и това е една от аргументите за несекващия им апетит. Позицията на нуждаещия се, който се усеща безпомощен и нежелателен, мощно ги плаши от детството насам. Затова се самоубеждават – “Аз мога да се оправя самичък с всичко! ”.
И избират да са на позицията на даващия. Като, несъмнено, чакат другите въпреки всичко да се погрижат за тях, тъй като, до момента в който дават, личните им подценени потребности не изчезват.
Но когато получат нещо от различен, това им припомня за потребността им от различен човек и от грижа, а това е плашещо и разсънва неприятните остарели усеща. “Не, аз нямам потребност от различен! ”. В суматохата си може да “побягнат ” далеко. Или незабавно се заемат да върнат назад услугата. Или стартират да омаловажават това, което са получили и да наскърбяват индивида, който им е дал нещо. Като си споделят: “Това, което получих, не коства! Значи аз не съм нуждаещ се и всичко е наред. ” Това не им пречи след това да хленчат, че “нямат ”.
Този циничен цикъл се върти през целия живот. Задачата му е да удостовери вътрешната убеденост, че няма същинска обич и грижа, че никой нищо не желае да даде просто ей по този начин, от благосклонност. Как да обичаш тогава близките? От една страна, им раздаваш всичко, което можеш, а те не ти връщат нищо. Или в случай че ти върнат, приемаш това като знак да започнеш да даваш още повече или напряко се обиждаш, че ти дават не каквото би трябвало.
Как да излезем от порочния кръг? Най-трудно е да го видим, макар цялата болежка, която ни носи. Но в случай че към този момент знаем каква игра играем, може да се запитаме: Как разбирам, че желая нещо? Какво се случва с мен в подобен миг? Как демонстрирам, че нуждая се от нещо? Мога ли да опитам да не връщам незабавно всяко положително и всеки жест на внимание, които получавам? Какво е за мен просто да дам благодарността си?
Ако отговорите почтено на тези въпроси, може да се изненадате от това, което ще научите за себе си. Да, евентуално ще ви заболи. Но едвам откакто се изправите пред тази болежка е допустима смяната към по-пълен живот. Това обаче изисква време и храброст. А в случай че срещата с болката ви плаши, можете да извършите още нещо за себе си – да си осигурите съдружник и поддръжка в преодоляването й – професионален психотерапевт.
