Имате ли от онези дни, в които си мислите, че

Имате ли от тези дни, в които си мислите, че полудявате или че към този момент сте полудели? В които времето не стига. Всички ви изнервят. Уморени сте до болежка. И не ви се прави безусловно нищо. Всъщност, единственото, което вършиме, е да си задавате въпроси от сорта на „ защо го върша? “, „ има ли смисъл? “, „ нали най-после и аз ще умра? “ Този пролог може да наподобява прекомерно необикновен, само че е извънредно, в случай че в никакъв случай не сте си задавали тези въпроси или ги отбягвате. А човек би трябвало да се изправи пред тях.

Oмръзна ми от всичко
Толкова познато. Нима не ви се е случвало до толкоз да се уморите от еднообразието, че да си кажете „ в действителност ми писна от всичко “? И в това няма нищо неправилно. По-голямата част от нас всеки ден минават по еднакъв маршрут, правят едни и същи неща, всекидневието им е безусловно еднообразно и предсказуемо. И до момента в който в даден миг сме се пуснали по течението и по този начин ни е удобно, идва и този момент, в който нещо светва в главата ни като предупредителна лампа- „ постоянно ли ще е по този начин, едно и също, докога? “ Само от вас зависи да го измененията или просто да започнете да приемате с наслада и признателност всеки нов ден, тъй като най-важното в тази ситуация е, че сте здрави и че имате цялото това „ монотонно “ всекидневие, за което мнозина мечтаят. На вас може да ви е омръзнало от мрънкането на шефа, от ежедневните дивотии на децата и от мисълта „ какво да сготвя през днешния ден “, само че се замислете, че има хора, които нямат работа и деца и даже нямат задоволително средства, с цел да си купят храна.

Какъв е смисълът?
Нормално е от време на време да се питаме за какво вършим всичко това, когато един ден всички ще си отидем от този свят. Дали ще оставим нещо след себе си? Дали ще ни запомнят? Дали е задоволително значимо това, което вършим? Или пък е изцяло безсмислено? Като се замислите действително, животът не ви дава доста разновидности за оцеляване. Няма по какъв начин да бъдете там, където желаете да сте и да се забавлявате по през целия ден, в случай че преди този момент не сте работили доста интензивно. А даже да сте, надали ще имате опцията да прекарате живота си в благоденствие и без нормалните отговорности и отговорности. Смисълът в действителност е един и той се споделя радост- да се чувствате радостни от всичко, което вършиме, даже от отговорностите си. Да вършиме по този начин, че да извличате най-хубавото от „ тук и в този момент “. Смисълът не постоянно е в това да оставите нещо след себе си. По-скоро е в това да бъдете Някой чрез положителните каузи, които вършите. Дори да бъдат забравени, тук и в този момент те ще ви носят само задоволство и наслада. Какво ще се случи по-късно, когато към този момент ви няма, не е нещо, което би трябвало да ви вълнува. Живейте в този момент. Обичайте! Може би това е смисълът, а може би в него е вложено постоянно да ни убягва.

Искам да избягам от всички
Нима не ви минава през главата мисълта за деня, в който ще си вземете малко багаж и ще потеглите в незнайна посока? Може да е единствено за ден-два или за седмица, само че да си е единствено ваше това време. Без телефони, без пояснения, просто да отидете на някое умерено местенце, да лежите и четете хубава книга или са съзерцавате с часове морето. Вероятно всяка от нас го е желала, само че доста дребна част могат да си го разрешат. Наскоро се замислих, че откогато имам дете, в никакъв случай не съм мислила единствено и само за личното си наслаждение и потребности, пък било то даже в моментите, в които то е с татко си или баба си. В главата ми непрекъснато са мислите за нея, за всичко, обвързвано с нея, а това в даден миг безпределно уморява. Всеки има потребност от презареждане на батериите. И това в изцяло в реда на нещата. Да бъдеш уединено със себе си, надалеч от околните си, най-малко за два дни в годината.

Дали в действителност обичам, какъв брой е същинско това?
Няма да не помни една другарка, която един път ми показа „ не знам дали ги обичам- мъжа си, щерка си, в последно време единствено проблеми ми основават и не ми обръщат никакво внимание “. Първоначално се засмях и споделих „ не се чуваш какво приказваш, я стига “, само че след това си дадох сметка, че тя има цялостното право да приказва по този начин, тъй като я познавам чудесно и знам, че е съвършена майка и жена. Явно обаче този перфекционизъм и беше пристигнал допълнително и просто към този момент откачаше. Всъщност, беше си напълно естествена, макар обстоятелството, че изричаше това. И не, че не знаеше дали ги обича. Грижите, преумората и монотонността започваха да я смазват. Което е нещо напълно друго. Нима на вас не ви се е случвало до толкоз да ви ядоса някой от най-близките ви хора, че за миг да си помислите, че в действителност го ненавиждате? Или да сте до толкоз изтощени, че даже да не желаете да прегърнете обичания човек? Тези ни положения са изцяло в реда на нещата и не би трябвало да ни карат да се усещаме отговорни за това, че минаваме през тях.

Животът не постоянно е елементарен. Всъщност, в по-голямата си част е комплициран и комплициран. Мисли, усеща, страсти, отговорности и задължения- всичко това в даден миг ни подлудява малко или доста. Понякога се усещаме като хамстери, въртящи колелото в клетката. А точно клетката е животът, тъй като самичък по себе си той ни слага своите ограничения- обществото, нормите, разпоредбите и Ние, които като че ли нямаме право да спрем. Понякога това непрекъснато „ въртене “ ни донася десетки неприятни мисли и страсти, даже ни вкарва в депресивни положения, от които е доста мъчно да излезем. Важното е да помним, че е по-добре да имаме странни и даже луди мисли в главите си, тъй като единствено по този начин съумяваме да се освободим от тях. Ако се стараем въобще да не ги позволяваме в живота си, в случай че желаеме постоянно да сме на равнище, да сме съвършени, да удовлетворяваме всяко предпочитание, няма метод да не рухнем в даден миг. Затова, по-добре си позволявайте да мислите, че не обичате, че няма смисъл, че нещата не са по никакъв начин розови. Защото душата също се уморява. И тъй като това е самата реалност. Не постоянно всичко е прелестно и не постоянно можем ние да бъдем такива. Важното е бързо да излизаме от тези мисли и усеща, а не да ги влачим във времето. Защото и да няма смисъл от цялото това нещо, наречено живот, избор нямаме. Тук сме, с цел да го живеем. Докато ни е писано. И по-добре с усмивка, обич и малко полуда.