Партийният крясък замъглява обществения разум
Имаше един остарял анекдот, който се разказваше под сурдинка из панелните коплекси на социализма. В глухия коловоз на гарата стои леко ръждясал пътнически вагон. Вътре Брежнев и виновните приятели от руското политбюро безмълвно седят и се поклащат ритмично, с цел да имитират, че влакът се движи. „ Ех, приятели, въздъхнал Брежнев, нямате възприятие за отговорност. Да беше извикал някой „ пуф-паф “, пък различен да свирне с уста като локомотив, че да ни повярват хората… “
С тази анекдотична метафора тогава се описваше ерата на „ брежневия застой ”. На пръв взор по този начин наподобява и ръководството на България през последните две десетилетия. Едни и същи проблеми се разтягат във времето, „ гноясват ”, управниците се менят, само че проблемите си остават. Здравеопазване, обучение, приходи, корупция… Така е, само че не тъй като няма воля и потенциал у другите управнически конфигурации да работят в публичния интерес. Тъкмо противоположното – всяко ново държавно управление поема кормилото на властта с най-хубави планове.
Премиерът Борисов да вземем за пример, печели доверието на болшинството българи към този момент години наред, тъй като въплъщава ясна и осезаема за хората политическа линия. И тя е най-малкото: патерналистично отношение към държавното ръководство, т.е. персонална интервенция на водача, „ ръчно “ ръководство при спешни обстановки и обществени спорове. И този метод е комбиниран с ясна проевропейска ориентировка и тънки салда по отношение на Русия. Преди него Симеон Сакскобургготски пристигна на власт като знак на помиряването и отрицаването на пагубната политическа борба. А след това Станишев привнесе нужния обществен щрих в управническата мозайка на тройната коалиция. Каквито и визии и планове обаче да имат водачите, токсичната социална среда сковава всичко. Егоистични партийни апарати, незадоволително свободни медии, оплетени в зависимости местни върхушки, прикрито паразитират върху обществените запаси. Това са единствено част от тежките признаци на публичната разруха в България. И, несъмнено, всичко това потопено в морето на едно разширяващо се гражданско и политическо безкултурие.
Привържениците на двуполюсния модел възхваляват двупартийния конфликт в политиката. Според тях, това е най-ефективната форма на политическа полемика в обществото и най-полезният формат на конструиране на парламентарното пространство. И това в действителност е по този начин. Но не тук и не в този момент, както се споделя. Двуполюсният конфликт в българския политически модел се изражда в тотално опълчване, партийна вендета, политическа нервност. Спомнете си възцаряването на двуполюсния модел през 1991 година, когато СДС-то на Филип Димитров завоюва изборите с „ малко, само че вечно “, както радостно-утешително възкликна тогава техният партиен вестник. Докато други им дадоха отговор „ с малко и за малко “. Партийното ръководство се мени нееднократно от 1991 до 2001 година След „ синия “ кабинет пристигна „ безвремието “ на Беров, след това аленият полюс (Виденов), след това отново синият (Иван Костов). Но безплодната борба сред „ комунисти “ и „ антикомунисти “ ескалира до крайности. Власт на крясъка и партийната нетърпимост, а не на причините. Успокоението на публичните пристрастености, снемането на партийната преса от бизнеса, нормализацията на публичните диспути настъпиха с разбиването на двуполюсния модел. С всичките си недостатъци, ръководството в интервала 2001-2005 година даде успокоение и конструктивизъм на обществото. След като политическият развой беше пъхнат още веднъж в двуполюсния модел (по-малките партии във властта са брошка, която не дефинира образа на управническия контур!), партийният вик още веднъж взе връх над публичния разсъдък. Но през днешния ден такава атмосфера се възцарява в доста по „ хранителната “ среда на тотално профанизирана социална полемика, неналичието на каквото и да е почитание към съперника, готовността да унизиш, вместо да убедиш – все обноски на публичо другарство и политически дискурс, които поливат със „ сярна киселина “ другия и другия. И всичко това се мултиплицира от манталитета на всеобщата публика в обществените мрежи и, несъмнено, от медийните глашатаи.
Вижте институциите! Парламентът вместо да е националният политически конгрес на нацията, където под светлините на прожекторите се разискват огромните тематики, на миг наподобява на пиянска кавга. Законодателството се цялостни с правна конфекция и липсва задоволително разговор с обществото и експертните общности. Правителството от своя страна е поствено под „ чехъла “ на конюнктурното мислене и страст на една или друга мрежа от хора във фейсбук. И от време на време наподобява като рефлексия на някой от родните утринни блокове в трите огромни малките екрани. Което освен не е комплимент, а е укор за неналичието на методичност и резистентност при осъществяване на държавната политика.
Казвам всичко това не с цел да нагнетявам така и така черните краски на родния държавно-политически пейзаж, а с цел да очертая по-релефно някои позитивни трендове.
Първо, Българска социалистическа партия застана по-уверено на политическата сцена. Заслугата без подозрение е на Корнелия Нинова и екипа й. Партията като че ли още веднъж е „ строеви авангард “, казано с мигане към историята. Целият въпрос е, че ариергардът е доста намалял. И в случай че се разчита единствено на родово-апаратния сантимент, ще понижава и отсега нататък. Предизвикателството към партията е освен да се консолидира, само че и да създава хрумвания и политики. „ Стани да седна “ би трябвало да се размени с „ ние ще създадем това “. Убедителна изборна победа на левицата е невъзможна без действително отваряне на партията към политическия център и умерените гласоподаватели, които не са социалисти или най-малкото не са партийно проведени социалисти. В обществото през днешния ден има нови разломи (кливиджи), които преподреждат политико-идеологическата мозайка. Довчерашни идейни съперници по дадени тематики, през днешния ден са близки и даже идентични по схващане по новите огромни тематики – отношението към историята и резултатите от Втората международна война, властта на корпорациите над публичния интерес, многополюсната геополитическа архитектура на света. Българска социалистическа партия би трябвало да откри сили да се отвори отвън апарата и партийните родове, в случай че желае още веднъж за завоюва публично болшинство.
ГЕРБ се трансформира в неповторимо политическо събитие. Мощна партия на властта с жилави локални структури и водач, който с изключение на солидното си въздействие, демонстрира на дело, че може да се учи от грешките си. Това без подозрение е доста сериозен политически капитал. Неизбежните кавги, нарушавания и недоразумения са част от управническото ежедневие, само че най-малко към този момент не ерозират въздействието на партията. Предизвиктелството пред партията на господин Борисов, най-малко съгласно мен, е да излезе от радикалната борба и да се трансформира в катализатор на единодушието. Партийната запалянковщина е значима за апарата и неговите кръгове на въздействие, само че същинската политика за разширение на партийните позиции минава през отваряне към умерените публични среди, за които яростните реплики „ Борисов – Нинова “ не значат нищо. Умерените – тези, които желаят нещо в страната да се промени действително, по предписание не слушат викове, а причини.
И в случай че Българска социалистическа партия има по-голяма традиция след 1989 година да бъде партия на единодушието (главно заради отбранителната позиция, в която беше сложена то ГЕРБ има по-реален късмет да се препозиционира точно като партия на обединяването в името на значими национални цели. Това се дължи на към момента неизтощения политически запас на Бойко Борисов, който го обогатява с нови линии посредством дейната външнополитическа линия.
Въобще, у нас понастоящем има две овластени политически фигури с капацитет да изтръгнат страната от безплодната борба. Единият без подозрение е президентът Радев, заради високото публично доверие, което го поддържа. Другият е господин Борисов – поради мощната политическа машина, с която разполага, и големия опит, който натрупа във властта като министър председател трети мандат. Дали някой от двамата (най-добре и двамата!) ще трансформира този капацитет в каузи, е въпрос с доста незнайни.
С тази анекдотична метафора тогава се описваше ерата на „ брежневия застой ”. На пръв взор по този начин наподобява и ръководството на България през последните две десетилетия. Едни и същи проблеми се разтягат във времето, „ гноясват ”, управниците се менят, само че проблемите си остават. Здравеопазване, обучение, приходи, корупция… Така е, само че не тъй като няма воля и потенциал у другите управнически конфигурации да работят в публичния интерес. Тъкмо противоположното – всяко ново държавно управление поема кормилото на властта с най-хубави планове.
Премиерът Борисов да вземем за пример, печели доверието на болшинството българи към този момент години наред, тъй като въплъщава ясна и осезаема за хората политическа линия. И тя е най-малкото: патерналистично отношение към държавното ръководство, т.е. персонална интервенция на водача, „ ръчно “ ръководство при спешни обстановки и обществени спорове. И този метод е комбиниран с ясна проевропейска ориентировка и тънки салда по отношение на Русия. Преди него Симеон Сакскобургготски пристигна на власт като знак на помиряването и отрицаването на пагубната политическа борба. А след това Станишев привнесе нужния обществен щрих в управническата мозайка на тройната коалиция. Каквито и визии и планове обаче да имат водачите, токсичната социална среда сковава всичко. Егоистични партийни апарати, незадоволително свободни медии, оплетени в зависимости местни върхушки, прикрито паразитират върху обществените запаси. Това са единствено част от тежките признаци на публичната разруха в България. И, несъмнено, всичко това потопено в морето на едно разширяващо се гражданско и политическо безкултурие.
Привържениците на двуполюсния модел възхваляват двупартийния конфликт в политиката. Според тях, това е най-ефективната форма на политическа полемика в обществото и най-полезният формат на конструиране на парламентарното пространство. И това в действителност е по този начин. Но не тук и не в този момент, както се споделя. Двуполюсният конфликт в българския политически модел се изражда в тотално опълчване, партийна вендета, политическа нервност. Спомнете си възцаряването на двуполюсния модел през 1991 година, когато СДС-то на Филип Димитров завоюва изборите с „ малко, само че вечно “, както радостно-утешително възкликна тогава техният партиен вестник. Докато други им дадоха отговор „ с малко и за малко “. Партийното ръководство се мени нееднократно от 1991 до 2001 година След „ синия “ кабинет пристигна „ безвремието “ на Беров, след това аленият полюс (Виденов), след това отново синият (Иван Костов). Но безплодната борба сред „ комунисти “ и „ антикомунисти “ ескалира до крайности. Власт на крясъка и партийната нетърпимост, а не на причините. Успокоението на публичните пристрастености, снемането на партийната преса от бизнеса, нормализацията на публичните диспути настъпиха с разбиването на двуполюсния модел. С всичките си недостатъци, ръководството в интервала 2001-2005 година даде успокоение и конструктивизъм на обществото. След като политическият развой беше пъхнат още веднъж в двуполюсния модел (по-малките партии във властта са брошка, която не дефинира образа на управническия контур!), партийният вик още веднъж взе връх над публичния разсъдък. Но през днешния ден такава атмосфера се възцарява в доста по „ хранителната “ среда на тотално профанизирана социална полемика, неналичието на каквото и да е почитание към съперника, готовността да унизиш, вместо да убедиш – все обноски на публичо другарство и политически дискурс, които поливат със „ сярна киселина “ другия и другия. И всичко това се мултиплицира от манталитета на всеобщата публика в обществените мрежи и, несъмнено, от медийните глашатаи.
Вижте институциите! Парламентът вместо да е националният политически конгрес на нацията, където под светлините на прожекторите се разискват огромните тематики, на миг наподобява на пиянска кавга. Законодателството се цялостни с правна конфекция и липсва задоволително разговор с обществото и експертните общности. Правителството от своя страна е поствено под „ чехъла “ на конюнктурното мислене и страст на една или друга мрежа от хора във фейсбук. И от време на време наподобява като рефлексия на някой от родните утринни блокове в трите огромни малките екрани. Което освен не е комплимент, а е укор за неналичието на методичност и резистентност при осъществяване на държавната политика.
Казвам всичко това не с цел да нагнетявам така и така черните краски на родния държавно-политически пейзаж, а с цел да очертая по-релефно някои позитивни трендове.
Първо, Българска социалистическа партия застана по-уверено на политическата сцена. Заслугата без подозрение е на Корнелия Нинова и екипа й. Партията като че ли още веднъж е „ строеви авангард “, казано с мигане към историята. Целият въпрос е, че ариергардът е доста намалял. И в случай че се разчита единствено на родово-апаратния сантимент, ще понижава и отсега нататък. Предизвикателството към партията е освен да се консолидира, само че и да създава хрумвания и политики. „ Стани да седна “ би трябвало да се размени с „ ние ще създадем това “. Убедителна изборна победа на левицата е невъзможна без действително отваряне на партията към политическия център и умерените гласоподаватели, които не са социалисти или най-малкото не са партийно проведени социалисти. В обществото през днешния ден има нови разломи (кливиджи), които преподреждат политико-идеологическата мозайка. Довчерашни идейни съперници по дадени тематики, през днешния ден са близки и даже идентични по схващане по новите огромни тематики – отношението към историята и резултатите от Втората международна война, властта на корпорациите над публичния интерес, многополюсната геополитическа архитектура на света. Българска социалистическа партия би трябвало да откри сили да се отвори отвън апарата и партийните родове, в случай че желае още веднъж за завоюва публично болшинство.
ГЕРБ се трансформира в неповторимо политическо събитие. Мощна партия на властта с жилави локални структури и водач, който с изключение на солидното си въздействие, демонстрира на дело, че може да се учи от грешките си. Това без подозрение е доста сериозен политически капитал. Неизбежните кавги, нарушавания и недоразумения са част от управническото ежедневие, само че най-малко към този момент не ерозират въздействието на партията. Предизвиктелството пред партията на господин Борисов, най-малко съгласно мен, е да излезе от радикалната борба и да се трансформира в катализатор на единодушието. Партийната запалянковщина е значима за апарата и неговите кръгове на въздействие, само че същинската политика за разширение на партийните позиции минава през отваряне към умерените публични среди, за които яростните реплики „ Борисов – Нинова “ не значат нищо. Умерените – тези, които желаят нещо в страната да се промени действително, по предписание не слушат викове, а причини.
И в случай че Българска социалистическа партия има по-голяма традиция след 1989 година да бъде партия на единодушието (главно заради отбранителната позиция, в която беше сложена то ГЕРБ има по-реален късмет да се препозиционира точно като партия на обединяването в името на значими национални цели. Това се дължи на към момента неизтощения политически запас на Бойко Борисов, който го обогатява с нови линии посредством дейната външнополитическа линия.
Въобще, у нас понастоящем има две овластени политически фигури с капацитет да изтръгнат страната от безплодната борба. Единият без подозрение е президентът Радев, заради високото публично доверие, което го поддържа. Другият е господин Борисов – поради мощната политическа машина, с която разполага, и големия опит, който натрупа във властта като министър председател трети мандат. Дали някой от двамата (най-добре и двамата!) ще трансформира този капацитет в каузи, е въпрос с доста незнайни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ