Не, вие нямате право да вярвате в това, което искате!
Имаме ли право да имаме вяра в това, което желаеме? Професор Даниел ДеНикола от колежа Гетисбърг в Пенсилвания и създател на книгата “Разбиране на незнанието: Изненадващото въздействие на това, което не знаем ” (2017) има на пръв взор скандално мнение. Но дали? Представям на страниците на КОСМОС БГ превод на неговата публикация, поместена на страниците на Aeon.
“Имаме ли правото да имаме вяра в това, което желаеме? Това хипотетично право се изрича постоянно като последната цитадела на съзнателния неграмотник, на индивида, който бива притиснат в ъгъла под тежестта на доказателствата и осведоменото мнение. “Аз имам вяра, че климатичните промени са машинация, без значение кой какво споделя по тематиката и аз имам право да го имам вяра! ”. Но дали в действителност имаме такова право?
Ние несъмнено одобряваме правото да сме наясно с избрани неща. Аз имам право да знам изискванията на моята месторабота, диагнозата на лекаря за моите болести, оценките, които съм получил в учебно заведение, името на моя обвинител и същността на обвиняванията му и така нататък Но вярата не е знание.
Вярванията са в действителност: да имаме вяра, това значи да приемем, че обещано нещо е правилно. Би било неуместно, както аналитичният мъдрец Г.Е. Муур е следил през 1940-те години, да кажем: “Вали, само че нямам доверие, че вали ”. Вярванията се стремят към истината, само че не водят към нея. Вярванията могат да са неправилни, неподкрепени от доказателства или рационално разискване. Те могат да бъдат и морално неприятни. След най-вероятните претенденти за това са: вярвания, които са сексистки, расистки или хомофобични, вярвания, че вярното образование на дете изисква “пречупване на волята ” и сурово телесно наказване, вярвания, че възрастните хора би трябвало рутинно да се евтаназират, вярата в “етническото пречистване ” като политическо решение и така нататък Ако разбираме тези неща като морално неверни, ние осъждаме освен евентуалните действия, които произлизат от сходни вярвания, само че и наличието на вярването, самия акт на вярването и заради това – вярващия.
Такива осъждания могат да загатнат, че вярването е умишлен акт. Но вярванията са по-скоро положения на мозъка или връзки, в сравнение с решителни дейности. Някои вярвания, като да вземем за пример персоналните полезности, не се избират умишлено: те се “наследяват ” от родители и “придобиват ” от връстници, от време на време се получават по нехайство, под вдъхновението на институции или престижи, или пък се допускат заради съществуването на клюки. Поради тази причина си мисля, че не постоянно решението да се придържаш към избрани вярвания е проблематично. По-скоро упорстовото да продължаваш да се придържаш към такива вярвания, отхвърли да изхвърлиш и да премахнеш тези вярвания е това, което е непринудено и етически погрешно.
Ако наличието на обещано поверие бива окачествено като морално неверно, то също по този начин се счита за погрешно. Вярата, че представителите на дадена раса не са напълно индивиди, е освен морално противна, расистка теория, а също се смята и за неправилно изказване – въпреки и не от страна на вярващия. Фалшивостта на обещано поверие е належащо, само че не и задоволително изискване за това то да е неверно. Нито неприятността на обещано наличие е задоволително, с цел да окачествим вярването като морално неверно. Уви, има в действителност морално противни истини, само че не вярването в тях ги прави противни. Тяхната морална грозотия е просмукана в света, а не във вярването на даден човек за света.
“Кой си ти, че да ми кажеш в какво да имам вяра? ”, отвръща зилотът? Но това е неправилно предизвикателство: то загатва, че потвърждаването на вярванията на даден човек е предмет на нечий престиж. То пренебрегва ролята на действителността. Вярването има една характерност, която философите назовават “посока разум-към-света ”. Нашите вярвания са предопределени да отразяват същинския свят – и тъкмо в този миг те могат да се провалят. Има безотговорни вярвания или по-точно, има вярвания, които се получават и съхраняват по безконтролен метод. Даден човек може да отхвърли доказателствата, да одобри слуховете, клюките, свидетелствата от ненадеждни източници, да пренебрегне непоследователността на други вярвания, да прегърне пожелателното мислене или да прояви податливост към тайни теории.
Нямам желание да се връщам към строгия евидентализъм на 19-ти век. Математическият мъдрец Уилиям Клифорд е твърдял: “Грешно е, постоянно, на всички места, за всеки, да вярваш в каквото и да е въз основата на незадоволителни доказателства ”. Клифорд се е опитал да предотврати безотговорната “свръхвяра ”, при която пожелателното мислене, сляпата религия и сантиментът (а не доказателствата) подтикват и дефинират вярванията. Но това е прекомерно ограничаващо. Във всяко сложно общество даден човек би трябвало да разчита на свидетелствата на надеждни източници, експертна преценка и най-хубавите вероятни доказателства. Нещо повече, както филисофът Уилиям Джеймс е дал отговор през 1896 година, някои от нашите най-важни вярвания за света и човешката вероятност би трябвало да се образуват без опцията да имаме задоволително доказателства. При такива условия (които се дефинират от време на време по-тясно, от време на време по-общо в творбите на Джеймс), “желанието да повярваш ” ни дава опция да изберем алтернативата, която проектира един по-добър живот.
Като е изследвал разнообразието от религиозни опити, Джеймс би ни напомнил, че “правото да имаме вяра ” може да докара до установяването на климат от религиозна приемливост. Тези религии, които се дефинират посредством наложителни вярвания (креда), са довеждали до репресии, гнет и безчет войни против неверниците, и те са могли да спрат единствено в случай че сме признавали взаимното “право да имаме вяра ”. Но даже и в този подтекст тези вярвания, които са рисково нетолерантни, не могат да бъдат толерирани. Правата имат ограничавания и носят отговорности.
За страдание през днешния ден доста хора считат, че са получили лиценз със своето право да имат вяра, който им дава опция да отхвърлят отговорността си. Съзнателното незнание и подправено знание неведнъж се пазят от изказванието “Имам право да имам вяра ”. Тези неща не се вписват в условията на Джеймс. Замислете се за хората, които имат вяра, че лунните кацания или учебните стрелби в Санди Хуук са били измислени драми, основани от държавното управление, че Барак Обама е мохамеданин, че Земята е плоска, че климатичните промени са машинация. В такива случаи правото на религия се прокламира като негативно право: това е желанието да се предреши разговора, да се отклонят всички провокации, да се накарат другите да не се намесват в посветеността на вярата на човек. Разумът е затворен, а не е открит за учене. Тези хора могат да са “истински вярващи ”, само че не са вярващи в истината.
Вярата, също както и желанията, са фундаментални за автономията и основите на човешката независимост. Но, както Клифърд е споделил, “нито една религия на даден човек не е персонален предмет, който визира единствено него ”. Вярванията оформят връзките и претекстовете, те насочват изборите и дейностите. Вярванията и познанията се образуват в една епистемична общественост, която също по този начин носи и техните резултати. Има нравственос на вярванията и на придобиването, на запазването и на изоставянето им. Тази нравственос както генерира, по този начин и лимитира нашите права да имаме вяра. Ако някои вярвания са неправилни, морално противни или безотговорни, такива вярвания са също по този начин рискови. По отношение на тези ние нямаме права ”.
-Даниел ДеНикола
Инфо: Aeon
