Добри поличби от султан Хайтам
Има страни, които са част от казуса. Има обаче и такива, които са част от решението. Класически образец за второто е султанат Оман. Външната политика на въпросната арабската страна от Персийския залив е насочена към построяването на механизми за деескалация и перманентна подготвеност за ходатайство сред разнообразни и постоянно конфликтни ползи.
Подобна материализация на дипломацията на Оман се дефинира от няколко фактора от друго естество.
Географски, султанатът се намира в стратегически основния Ормузки пролив, откъдето не престават да се изнасят забележителна част от превозените по вода въглеводороди на страните от района. Поради зависимостта на този пролив от Иран страни като ОАЕ и КСА са в перманентни опити да изградят негова сухопътна опция, било през Оман, било през Йемен (войната в последната през последните години прави тези планове по-скоро хипотетични). Мускат обаче е наясно, че при първата комфортна опция неговите по-богати арабски съседи с подготвеност ще минимализират геостратегическото смисъла на султаната.
Като щит против културно-религиозното въздействие на властови центрове като Риад и Техеран обаче в Оман стои мюсюлманския клон на ибадизмът, възпрепятстващ милитаризма както на уахабитите в Саудитска Арабия, по този начин и този на имамизма на шиитите в Иран.
В същото време обаче султанатът е с най-бедни находища на въглеводороди по отношение на съседите си от района, което допуска по-скромния размер на стопанската система на страната по отношение на този на другите арабски страни от ССПЗ. Поради това Оман има по-малко време, с цел да осъществя диверсификация на стопанската система си (което бе една от главните цели в последните години от ръководството на умрелия султан Кабус бен Саид и продължава да бъде такава на сегашния началник на страната Хайтам бин Тарик ал Саид). Недостатъчното количество финансов запас разполагаем на Мускат прави по този начин, че неговата дипломация е насочена не толкоз към внезапните придвижвания и основаването на благоприятни условия (по образеца на Саудитска Арабия и ОАЕ), колкото в минимализирането на рисковете. Ако хвърля зарове, Оман няма да търси шестиците, а ще гледа да избегне двойките.
И в случай че зависимостта на оманската стопанска система от финансови инжекции и етническият пиедестал на султаната допускат съдействие с арабските страни от ССПЗ, то опитът на историята на Мускат предопределя близки връзки и с Иран (през 70-те години на предишния век Мохамед Реза Пахлави оказва помощ на султан Кабус да се оправи с метежите в Дофар, подпомагани от Китай и СССР; несъмнено, не би трябвало да се подценява и ролята на белучите в султаната, които също са фактор при образуването на връзките с Иран).
Този непокътнат опит на Оман, включващ рефлексия върху личните стратегически активи и пасиви, е формирал външната политика на страната като противовес на политическия авантюризъм, по този начин присъщ за други страни от района през последните години. Оттук дипломацията на Мускат е възпитала в себе си синдром на съпротивителността. Така да вземем за пример, султанатът отхвърли да компрометира връзките си с Иран по време на рецесията сред Риад и Техеран през 2016-та година. Оман не последва и страните от ССПЗ, когато те, този път по самодейност на ОАЕ, започнаха своя протест на Катар през 2017-та. Даже таман в противен случай, в апогея на тези рецесии Мускат послужи като логистичен и стопански кулоар и на Техеран, и на Доха (пристанищата на султаната обслужваха внос и износ на двете упоменати столици).
От десетилетия насам Мускат се усеща по-комфортно като медиатор за договаряния, в сравнение с като страна в спор. Оман постоянно е масата, към която се събират враждуващите субекти. Това е правилно както в исторически аспект (от Иракско-иранската война до договарянията сред американците и иранците за сключването на Ядрената договорка през 2015-та година), по този начин и в по-скорошен проект: договарянията сред Саудитска Арабия и Иран, както и тези сред Саудитска Арабия и хутите в Йемен също се осъществиха с присъединяване на султаната. Разбира се, това не значи, че Мускат има тежестта да постанова избран резултат от договаряния. Но сигурно Оман се е утвърдил като потвърден пратеник. Дори при започване на тази година в медиите съумя, пък въпреки и страхливо, да си пробие път информацията, че в подтекста на войната на Русия по отношение на Украйна делегации на Киев и Техеран са се срещнали и разисквали прехвърлянето на боен хардуер от персите към руснаците. В Оман.
Текущата седмица също служи като индикативен образец за посредническата роля на дипломацията на султаната. В понеделник султан Хайтам бин Тарик ал Саид бе в Египет; тази неделя той ще бъде в Иран. Всъщност двете визити са свързани: Мускат още веднъж ще влезе в ролята на посредник, този път в разведряването на връзките сред Кайро и Техеран (в интерес на истината, Египет бе ленив, когато Саудитска Арабия инициира дипломатическия протест на Иран през 2016-та година, по този начин както и през днешния ден Кайро изостава от разведряването на връзките сред Риад и Абу Даби, от една страна, и Техеран, от друга). А фараоните отлично помнят, че точно Оман бе една от дребното арабски страни, които не преустановиха връзките си с тях, когато Египет подписа спокойно съглашение с Израел през 1979-та година. В иранската столица обаче, по данни на международните медии, Хайтам бин Тарик ал Саид ще се нагърби и с друга роля. Един път, той ще се опита да съживи договарянията сред американците и персите, касаещи както нуклеарната стратегия на иранците, по този начин и тези, свързани с освобождението на арестувани американци с двойно поданство. Втори път, султан Хайтам ще се ангажира и в посока на подобряването на връзките сред Иран и Бахрейн.
Всъщност Оман отлично схваща, че се намира в гранична зона сред конкурентни цивилизационни и идеологически натоварени съставни елементи. Един път, това е разграничителната линия сред арабско-сунитската и персийско-шиитската зона. Втори път, става дума за оня разлом, който от ден на ден чертае преобладаващите сфери на въздействие на Съединени американски щати и тези на Китай. Именно последното прави тъй че Мускат да има по едно и също време постоянни връзки с Вашингтон - освен това такива, които са лишени от флуктуациите, присъщи за тези сред американците и саудиците да вземем за пример - само че и с Китай, който, съгласно информация на Reuters, e вложил над 10 млрд $ в и към пристанището Дукм. Всъщност необятната гледка, която Оман има към Арабско море, дава директна видимост на султаната към диалектиката на другите ползи в този морски басейн: араби, перси, индийци, китайци и пакистанци, а постоянно американци и даже руснаци, си сътрудничат или се боричкат между тях точно там. Затова Мускат съумява да види задаващите се проблеми още на хоризонта, надалеч преди те да са дебаркирали на нечий бряг.
Оман е изключение и в различен аспект: когато стане дума за външната политика на султаната, нормално това е въведения към позитивна вест. Към положителни поличби ( " Good omens " ). Само дето този път техен създател няма да са Тери Пратчет и Нийл Геймън, а султан Хайтам.
Подобна материализация на дипломацията на Оман се дефинира от няколко фактора от друго естество.
Географски, султанатът се намира в стратегически основния Ормузки пролив, откъдето не престават да се изнасят забележителна част от превозените по вода въглеводороди на страните от района. Поради зависимостта на този пролив от Иран страни като ОАЕ и КСА са в перманентни опити да изградят негова сухопътна опция, било през Оман, било през Йемен (войната в последната през последните години прави тези планове по-скоро хипотетични). Мускат обаче е наясно, че при първата комфортна опция неговите по-богати арабски съседи с подготвеност ще минимализират геостратегическото смисъла на султаната.
Като щит против културно-религиозното въздействие на властови центрове като Риад и Техеран обаче в Оман стои мюсюлманския клон на ибадизмът, възпрепятстващ милитаризма както на уахабитите в Саудитска Арабия, по този начин и този на имамизма на шиитите в Иран.
В същото време обаче султанатът е с най-бедни находища на въглеводороди по отношение на съседите си от района, което допуска по-скромния размер на стопанската система на страната по отношение на този на другите арабски страни от ССПЗ. Поради това Оман има по-малко време, с цел да осъществя диверсификация на стопанската система си (което бе една от главните цели в последните години от ръководството на умрелия султан Кабус бен Саид и продължава да бъде такава на сегашния началник на страната Хайтам бин Тарик ал Саид). Недостатъчното количество финансов запас разполагаем на Мускат прави по този начин, че неговата дипломация е насочена не толкоз към внезапните придвижвания и основаването на благоприятни условия (по образеца на Саудитска Арабия и ОАЕ), колкото в минимализирането на рисковете. Ако хвърля зарове, Оман няма да търси шестиците, а ще гледа да избегне двойките.
И в случай че зависимостта на оманската стопанска система от финансови инжекции и етническият пиедестал на султаната допускат съдействие с арабските страни от ССПЗ, то опитът на историята на Мускат предопределя близки връзки и с Иран (през 70-те години на предишния век Мохамед Реза Пахлави оказва помощ на султан Кабус да се оправи с метежите в Дофар, подпомагани от Китай и СССР; несъмнено, не би трябвало да се подценява и ролята на белучите в султаната, които също са фактор при образуването на връзките с Иран).
Този непокътнат опит на Оман, включващ рефлексия върху личните стратегически активи и пасиви, е формирал външната политика на страната като противовес на политическия авантюризъм, по този начин присъщ за други страни от района през последните години. Оттук дипломацията на Мускат е възпитала в себе си синдром на съпротивителността. Така да вземем за пример, султанатът отхвърли да компрометира връзките си с Иран по време на рецесията сред Риад и Техеран през 2016-та година. Оман не последва и страните от ССПЗ, когато те, този път по самодейност на ОАЕ, започнаха своя протест на Катар през 2017-та. Даже таман в противен случай, в апогея на тези рецесии Мускат послужи като логистичен и стопански кулоар и на Техеран, и на Доха (пристанищата на султаната обслужваха внос и износ на двете упоменати столици).
От десетилетия насам Мускат се усеща по-комфортно като медиатор за договаряния, в сравнение с като страна в спор. Оман постоянно е масата, към която се събират враждуващите субекти. Това е правилно както в исторически аспект (от Иракско-иранската война до договарянията сред американците и иранците за сключването на Ядрената договорка през 2015-та година), по този начин и в по-скорошен проект: договарянията сред Саудитска Арабия и Иран, както и тези сред Саудитска Арабия и хутите в Йемен също се осъществиха с присъединяване на султаната. Разбира се, това не значи, че Мускат има тежестта да постанова избран резултат от договаряния. Но сигурно Оман се е утвърдил като потвърден пратеник. Дори при започване на тази година в медиите съумя, пък въпреки и страхливо, да си пробие път информацията, че в подтекста на войната на Русия по отношение на Украйна делегации на Киев и Техеран са се срещнали и разисквали прехвърлянето на боен хардуер от персите към руснаците. В Оман.
Текущата седмица също служи като индикативен образец за посредническата роля на дипломацията на султаната. В понеделник султан Хайтам бин Тарик ал Саид бе в Египет; тази неделя той ще бъде в Иран. Всъщност двете визити са свързани: Мускат още веднъж ще влезе в ролята на посредник, този път в разведряването на връзките сред Кайро и Техеран (в интерес на истината, Египет бе ленив, когато Саудитска Арабия инициира дипломатическия протест на Иран през 2016-та година, по този начин както и през днешния ден Кайро изостава от разведряването на връзките сред Риад и Абу Даби, от една страна, и Техеран, от друга). А фараоните отлично помнят, че точно Оман бе една от дребното арабски страни, които не преустановиха връзките си с тях, когато Египет подписа спокойно съглашение с Израел през 1979-та година. В иранската столица обаче, по данни на международните медии, Хайтам бин Тарик ал Саид ще се нагърби и с друга роля. Един път, той ще се опита да съживи договарянията сред американците и персите, касаещи както нуклеарната стратегия на иранците, по този начин и тези, свързани с освобождението на арестувани американци с двойно поданство. Втори път, султан Хайтам ще се ангажира и в посока на подобряването на връзките сред Иран и Бахрейн.
Всъщност Оман отлично схваща, че се намира в гранична зона сред конкурентни цивилизационни и идеологически натоварени съставни елементи. Един път, това е разграничителната линия сред арабско-сунитската и персийско-шиитската зона. Втори път, става дума за оня разлом, който от ден на ден чертае преобладаващите сфери на въздействие на Съединени американски щати и тези на Китай. Именно последното прави тъй че Мускат да има по едно и също време постоянни връзки с Вашингтон - освен това такива, които са лишени от флуктуациите, присъщи за тези сред американците и саудиците да вземем за пример - само че и с Китай, който, съгласно информация на Reuters, e вложил над 10 млрд $ в и към пристанището Дукм. Всъщност необятната гледка, която Оман има към Арабско море, дава директна видимост на султаната към диалектиката на другите ползи в този морски басейн: араби, перси, индийци, китайци и пакистанци, а постоянно американци и даже руснаци, си сътрудничат или се боричкат между тях точно там. Затова Мускат съумява да види задаващите се проблеми още на хоризонта, надалеч преди те да са дебаркирали на нечий бряг.
Оман е изключение и в различен аспект: когато стане дума за външната политика на султаната, нормално това е въведения към позитивна вест. Към положителни поличби ( " Good omens " ). Само дето този път техен създател няма да са Тери Пратчет и Нийл Геймън, а султан Хайтам.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ