Писателката Теодора Димова: Има хора, които се държат така, сякаш току що са получили лично от ген. Мутафчийски есемес, че са смъртни
Има нещо призрачно в празните улици и изключително в празните площади. Най-мрачно е отсъствието на децата. Беше ни пристигнало до гуша от изнурителните кавги в страната. Обществото е разпокъсано на части и борбата е на всички места. Усещането, че светът е неуютен, необщителен и злобен, че не е било добре да си попаднал в този свят, а това значеше несъзнато отказване на Божията воля и промисъл
По хората бяха полепнали петната на омерзението и внезапно това обречено общество, се оказа, че има запаси - човечност, емпатия, воля...Изпитанията и компликациите ни оказват помощ да се приближим до Бога. По един абсурден метод човек открива, че е вечен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. Именно в този момент е време да демонстрираме самодисциплина, хладнокръвие, самонаблюдателност, да щадим хората към себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Описаното в „ Осъдени Души “ е сходно с това, което претърпяваме през днешния ден. Това споделя за Фрог нюз писателката Теодора Димова.
- Г-жо Димова, призрачна ли е България след оповестяване на изключителното състояние. Улиците пустеят. Училищата мълчат. Усещате ли някакви репресии против нормалността?
- Удивлява ме какъв брой бързо свикнахме с тази недействителност. В началото не можехме да повярваме, наблюдавахме с някакъв шок, смятахме, че незабелязано полудяваме. Повечето хора не са привикнали да живеят сами измежду четири стени, сами по през целия ден в една стая, а за един публицист това е само вероятното време за разсъждение, писане, четене, не можеш да бъдеш публицист и да не си привикнал да живееш самичък в стаята си, самичък пред компютъра си. В първите дни от тази недействителност наблюдавахме това, което се случва с безверен шок, по какъв начин е допустимо, по какъв начин стигнахме дотук, струваше ни се, че това не се случва онлайн, не се случва с тях, че сме попаднали във филм, който скоро ще свърши, в сън, от който всеки момент ще се събудим и животът ще продължи в познатото си русло. А в този момент към този момент имаме напълно ново всекидневие. Няма го оживлението, шума, настроението, на първо място възрастни хора, сами, умислени, забързани, най-мрачно е отсъствието на децата. Наистина има нещо призрачно в празните улици и изключително в празните площади, само че репресии против нормалността мисля, че е неудобен израз, в противен случай, естественото, рационалното е да се съблюдават рестриктивните мерки, противоположното е безконтролно, рисково и безсрамно.
- Поставят ли пандемията и коронавирусът на тестване моралните устои на нашето общество? С кои полезности би трябвало да се противопоставим, с цел да оцелеем?
На нас ни беше пристигнало до гуша от изнурителните кавги в страната, неуредиците, арогантната лакомия на политиците, жилищата, терасите и къщите им за посетители, заядливите викове на опозицията в лицето на партията на някогашните комунисти, на нас не ни се занимаваше повече с безсрамните наследници на тогавашната партия-държава, с обременената им визия за народна власт, имахме потребност да се освободим от хватката на злободневието, от зловонието му, заливащо страната, от непрестанното надвикване кой за кого е и срещу какво е, тъй като обществото беше разпокъсано на части и борбата беше на всички места, и омразата шестваше сред хората, и оставаше в устата горчив и стипчив усет, и печално възприятие за липса на почитание, угриженост и топлина към другия, а това оставаше чувството, че светът е неуютен, необщителен и злобен, че не е било добре да си попаднал в този свят, а това значеше несъзнато отказване на Божията воля и промисъл, значеше ням протест против Него, а както знаем всеки подобен протест беше завършвал с провал и тъга. Да, хората не го осъзнаваха, само че по тях бяха полепнали петната на омерзението, които те не желаеха да виждат, тъй като не знаеха по какъв начин да се очистят от тях. В това положение, коства ми се, ни завари рецесията. И внезапно от това съвсем обречено общество, което се пробвах да опиша, се оказа, че има запаси, човечност, емпатия, воля, сила да се отбрани, да вземе всички вероятни защитни ограничения. За мен това е безусловно изумително. Никога не бих предположила, че може да се окаже по този начин. Подвигът на лекарите, полицията, подвигът на учителите, подвигът на децата пред компютрите. Излизането на предна линия на човек като военачалник Мутафчийски.
- Този вирус май ни затвори в къщите и в себе си. Светът е затворен, страната ни е затворена. Как се живее единствено с онлайн другарство? Книгите избавление ли са в тази ситуация?
- Аз не съм напълно точния човек, на който да зададете подобен въпрос, тъй като един публицист живее затворен в себе си. Не би трябвало да забравяме мисълта на Паскал, че цялото злощастие на хората се дължи само на неспособността им да останат умерено в стаята си. В този смисъл новата обстановка ни дава опция да преоткрием себе си, да погледнем себе си с нови очи.
- Като че ли днешните състрадание и щедрост са повече показни и даже някакъв тип бизнес? Някои даже в страданието и болестта видяха вземане-даване...
- Сигурно има и такива хора, да. Но те са малцинство. Тринайсет годишното момче, което отвори касичката си, с цел да подари събраните пари на болница, не е демонстративен жест, а жест, който разплаква. Събраните за един ден пари за пет респиратора в Александровска също. Емпатията и солидарността ни заливат отвред. Повече хора откриват фалша на показното състрадание. Повече хора стават непримирими към грозния вземане-даване на гърба на страдащото общество.
- Може би пък тази драма е преход към същинската независимост? Националното ни семе може да покълне същински? Казвате, че може да си в състояние на плебей и отново да си свободен. Как е допустимо това?
- Да, непрестанно се натъквам на такива парадокси. Както може да си доста богат, а да си доста безпаричен. По индивида са полепнали – в себе си аз ги назовавам – петна на омерзението. И нормално човек се прави, че не ги вижда, тъй като не знае по какъв начин да се оправи с тях, по какъв начин да се очисти. Те са не по-малко заразни и прилепчиви от ковид. И автоматизирано и някак неосъзнато ги приема като част от естественото и заживява с тези петна, до момента в който рано или късно не получи духовна пневмония, както я назовавам, едно срамно и грозно разгръщане на егото, едно самовъзгордяване, което е отблъскващо и комично по едно и също време. И няма лек, и няма излекуване за този тип пневмонии, нито антибиотиците оказват помощ, нито психическите лечения, до които такива хора непроменяемо стигат или пък практикуват. Но това нямаше по какъв начин да им се опише. Исках да посоча и различен подобен абсурд. Да, тестванията и компликациите ни оказват помощ да се приближим до Бога. По един абсурден метод човек открива, че е вечен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. А свободата е вътрешно положение.
- Има ли българинът сили да надрасне страха. Повечето българи като че ли са привикнали да облизват праха на обувките на тези горе, над нас? Малодушието накъде води?
- Няма метод да не сме напрегнат в този насилствен пост, в това душевно утеснение. Няма по какъв начин да не сме изнервени, на моменти унили, изплашени. Това е напълно човешко и разбираемо. Но точно в този момент е време да демонстрираме самодисциплина, хладнокръвие, самонаблюдателност, да щадим хората към себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Има хора, които се държат по този начин, като че ли одеве са получили персонално от военачалник Мутафчийски есемес, че са смъртни, че подлежат на тление, че пръст са и в пръст ще се трансфорат. Като че ли въпросът за гибелта едвам в този момент е достигнал до съзнанието им, не могат да овладеят нервността си, подлагат на унищожителна рецензия всичко и всички.
- А може би ни липсват водачи на духа? Не удря ли часът на писателите да разсънят хората, да ги поведат?
- Писателите, несъмнено, способстват. Но човек самичък се разсънва. Човек самичък се обръща към самия себе си. Сам открива промисъла, пътя, истината. Особеното на духовното водачество е в това, че то е ненатрапчиво, то не се самоизтъква, самичък би трябвало да го забележиш, да го оцениш и да го последваш.
- Г-жо Димова, каква е вашата оценка за съвестта на словото в България?
- Един публицист живее „ умерено в стаята си”. Духовните разтърсвания са неговия дом, неговите улици и площади, неговата храна. Писателите са разнообразни от другите хора, да. И що за нормалност може да има в един човек, който живее в кръвта на разтърсванията? Що за улегналост може да се чака от него? Обективно видяно на писателите изобщо не трябва да се има вяра, тъй като те нямат възприятие за действителност. Но ето още един абсурд - точно към писателите има най-голямо доверие и тяхното мнение се търси, с цел да се артикулира новата действителност.
- Какво би споделил великият Димитър Димов, в случай че можеше за момент да надзърне в нашия свят. Ще види ли " Осъдени Души "?
- Не зная. Не обичам да приказвам от негово име. Днес, 1 април, е годишнина от неговата гибел. Хора като него са голяма необичайност освен за нашата страна, а и въобще. Неговата преждевременна загуба е нанесла непоправими вреди на българската литература. Описаното в „ Осъдени Души “ е сходно с това, което претърпяваме през днешния ден. Разликата е, че през днешния ден мащабът е световен и визира всеки. В Библията има израз „ който чете, дано схваща “. Това важи и за литературата.
- Казват, че отвън църквата сме отвън Христос. Но изключителното състояние май постанова друго. Няма ли тъкмо Бог да ни помогне да запазим или открием мярката за човещина?
- Да, не може дълго време да се има вяра в Христос и да се остане отвън църквата, това съм го схванала от личен опит. Защото вярата тогава не се развива, остава в зародиш, не пораства, няма естествена своя среда, тъй като църквата е тяло Христово. Но съм срещу това да намесваме Бога в този миг и да приказваме от Негово име. По-добре би било да обърнем взор към себе си. Да осъзнаем в какви излишества сме живели, да разберем какъв брой малко ни е задоволително. Царството Божие е вътре в нас.
- След " Поразените " какво ново да чакаме от Тедора Димова?
- Работя над нов текст. Но той непрестанно се трансформира, драматургичната му структура пропада поради новите действителности, които по този начин смайващо ненадейно се появиха. Така че въобще не зная дали ще съумея да слея в едно обособените части. Опитвам се.
- Подарете една ваша мисъл от романите ви на Фрог нюз?
- Колко надменно сме живели! Тя е от последните ми ежеседмични колонки.
Теодора Димова е измежду най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, измежду които са " Без кожа ", " Змийско мляко ", " Кучката ", " Любовници ", " Невинните " и други, играни в разнообразни театри в страната и чужбина. През последните години бяха оповестени романите ѝ " Емине ", " Майките ", " Адриана " и " Марма, Мариам ", както и повестта " Последният рожден ден ". През 2006 година " Майките " завоюва Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е оповестена на 9 езика, сред които немски, френски, съветски, полски, маджарски, словенски и други " Адриана " е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 година " Марма, Мариам " завоюва Националната премия Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният разказ " Влакът за Емаус " (2013) завоюва премията за прозаичност на портал Култура за 2014 година Най-новият ѝ разказ - " Поразените " - излезе през август 2019 година, оповестен от издателство " Сиела ".
Въпросите зададе: Красен Бучков
По хората бяха полепнали петната на омерзението и внезапно това обречено общество, се оказа, че има запаси - човечност, емпатия, воля...Изпитанията и компликациите ни оказват помощ да се приближим до Бога. По един абсурден метод човек открива, че е вечен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. Именно в този момент е време да демонстрираме самодисциплина, хладнокръвие, самонаблюдателност, да щадим хората към себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Описаното в „ Осъдени Души “ е сходно с това, което претърпяваме през днешния ден. Това споделя за Фрог нюз писателката Теодора Димова.
- Г-жо Димова, призрачна ли е България след оповестяване на изключителното състояние. Улиците пустеят. Училищата мълчат. Усещате ли някакви репресии против нормалността?
- Удивлява ме какъв брой бързо свикнахме с тази недействителност. В началото не можехме да повярваме, наблюдавахме с някакъв шок, смятахме, че незабелязано полудяваме. Повечето хора не са привикнали да живеят сами измежду четири стени, сами по през целия ден в една стая, а за един публицист това е само вероятното време за разсъждение, писане, четене, не можеш да бъдеш публицист и да не си привикнал да живееш самичък в стаята си, самичък пред компютъра си. В първите дни от тази недействителност наблюдавахме това, което се случва с безверен шок, по какъв начин е допустимо, по какъв начин стигнахме дотук, струваше ни се, че това не се случва онлайн, не се случва с тях, че сме попаднали във филм, който скоро ще свърши, в сън, от който всеки момент ще се събудим и животът ще продължи в познатото си русло. А в този момент към този момент имаме напълно ново всекидневие. Няма го оживлението, шума, настроението, на първо място възрастни хора, сами, умислени, забързани, най-мрачно е отсъствието на децата. Наистина има нещо призрачно в празните улици и изключително в празните площади, само че репресии против нормалността мисля, че е неудобен израз, в противен случай, естественото, рационалното е да се съблюдават рестриктивните мерки, противоположното е безконтролно, рисково и безсрамно.
- Поставят ли пандемията и коронавирусът на тестване моралните устои на нашето общество? С кои полезности би трябвало да се противопоставим, с цел да оцелеем?
На нас ни беше пристигнало до гуша от изнурителните кавги в страната, неуредиците, арогантната лакомия на политиците, жилищата, терасите и къщите им за посетители, заядливите викове на опозицията в лицето на партията на някогашните комунисти, на нас не ни се занимаваше повече с безсрамните наследници на тогавашната партия-държава, с обременената им визия за народна власт, имахме потребност да се освободим от хватката на злободневието, от зловонието му, заливащо страната, от непрестанното надвикване кой за кого е и срещу какво е, тъй като обществото беше разпокъсано на части и борбата беше на всички места, и омразата шестваше сред хората, и оставаше в устата горчив и стипчив усет, и печално възприятие за липса на почитание, угриженост и топлина към другия, а това оставаше чувството, че светът е неуютен, необщителен и злобен, че не е било добре да си попаднал в този свят, а това значеше несъзнато отказване на Божията воля и промисъл, значеше ням протест против Него, а както знаем всеки подобен протест беше завършвал с провал и тъга. Да, хората не го осъзнаваха, само че по тях бяха полепнали петната на омерзението, които те не желаеха да виждат, тъй като не знаеха по какъв начин да се очистят от тях. В това положение, коства ми се, ни завари рецесията. И внезапно от това съвсем обречено общество, което се пробвах да опиша, се оказа, че има запаси, човечност, емпатия, воля, сила да се отбрани, да вземе всички вероятни защитни ограничения. За мен това е безусловно изумително. Никога не бих предположила, че може да се окаже по този начин. Подвигът на лекарите, полицията, подвигът на учителите, подвигът на децата пред компютрите. Излизането на предна линия на човек като военачалник Мутафчийски.
- Този вирус май ни затвори в къщите и в себе си. Светът е затворен, страната ни е затворена. Как се живее единствено с онлайн другарство? Книгите избавление ли са в тази ситуация?
- Аз не съм напълно точния човек, на който да зададете подобен въпрос, тъй като един публицист живее затворен в себе си. Не би трябвало да забравяме мисълта на Паскал, че цялото злощастие на хората се дължи само на неспособността им да останат умерено в стаята си. В този смисъл новата обстановка ни дава опция да преоткрием себе си, да погледнем себе си с нови очи.
- Като че ли днешните състрадание и щедрост са повече показни и даже някакъв тип бизнес? Някои даже в страданието и болестта видяха вземане-даване...
- Сигурно има и такива хора, да. Но те са малцинство. Тринайсет годишното момче, което отвори касичката си, с цел да подари събраните пари на болница, не е демонстративен жест, а жест, който разплаква. Събраните за един ден пари за пет респиратора в Александровска също. Емпатията и солидарността ни заливат отвред. Повече хора откриват фалша на показното състрадание. Повече хора стават непримирими към грозния вземане-даване на гърба на страдащото общество.
- Може би пък тази драма е преход към същинската независимост? Националното ни семе може да покълне същински? Казвате, че може да си в състояние на плебей и отново да си свободен. Как е допустимо това?
- Да, непрестанно се натъквам на такива парадокси. Както може да си доста богат, а да си доста безпаричен. По индивида са полепнали – в себе си аз ги назовавам – петна на омерзението. И нормално човек се прави, че не ги вижда, тъй като не знае по какъв начин да се оправи с тях, по какъв начин да се очисти. Те са не по-малко заразни и прилепчиви от ковид. И автоматизирано и някак неосъзнато ги приема като част от естественото и заживява с тези петна, до момента в който рано или късно не получи духовна пневмония, както я назовавам, едно срамно и грозно разгръщане на егото, едно самовъзгордяване, което е отблъскващо и комично по едно и също време. И няма лек, и няма излекуване за този тип пневмонии, нито антибиотиците оказват помощ, нито психическите лечения, до които такива хора непроменяемо стигат или пък практикуват. Но това нямаше по какъв начин да им се опише. Исках да посоча и различен подобен абсурд. Да, тестванията и компликациите ни оказват помощ да се приближим до Бога. По един абсурден метод човек открива, че е вечен тогава, когато осъзнае, че е смъртен. А свободата е вътрешно положение.
- Има ли българинът сили да надрасне страха. Повечето българи като че ли са привикнали да облизват праха на обувките на тези горе, над нас? Малодушието накъде води?
- Няма метод да не сме напрегнат в този насилствен пост, в това душевно утеснение. Няма по какъв начин да не сме изнервени, на моменти унили, изплашени. Това е напълно човешко и разбираемо. Но точно в този момент е време да демонстрираме самодисциплина, хладнокръвие, самонаблюдателност, да щадим хората към себе си, да им даваме сили и кураж, да ги разсмиваме. Има хора, които се държат по този начин, като че ли одеве са получили персонално от военачалник Мутафчийски есемес, че са смъртни, че подлежат на тление, че пръст са и в пръст ще се трансфорат. Като че ли въпросът за гибелта едвам в този момент е достигнал до съзнанието им, не могат да овладеят нервността си, подлагат на унищожителна рецензия всичко и всички.
- А може би ни липсват водачи на духа? Не удря ли часът на писателите да разсънят хората, да ги поведат?
- Писателите, несъмнено, способстват. Но човек самичък се разсънва. Човек самичък се обръща към самия себе си. Сам открива промисъла, пътя, истината. Особеното на духовното водачество е в това, че то е ненатрапчиво, то не се самоизтъква, самичък би трябвало да го забележиш, да го оцениш и да го последваш.
- Г-жо Димова, каква е вашата оценка за съвестта на словото в България?
- Един публицист живее „ умерено в стаята си”. Духовните разтърсвания са неговия дом, неговите улици и площади, неговата храна. Писателите са разнообразни от другите хора, да. И що за нормалност може да има в един човек, който живее в кръвта на разтърсванията? Що за улегналост може да се чака от него? Обективно видяно на писателите изобщо не трябва да се има вяра, тъй като те нямат възприятие за действителност. Но ето още един абсурд - точно към писателите има най-голямо доверие и тяхното мнение се търси, с цел да се артикулира новата действителност.
- Какво би споделил великият Димитър Димов, в случай че можеше за момент да надзърне в нашия свят. Ще види ли " Осъдени Души "?
- Не зная. Не обичам да приказвам от негово име. Днес, 1 април, е годишнина от неговата гибел. Хора като него са голяма необичайност освен за нашата страна, а и въобще. Неговата преждевременна загуба е нанесла непоправими вреди на българската литература. Описаното в „ Осъдени Души “ е сходно с това, което претърпяваме през днешния ден. Разликата е, че през днешния ден мащабът е световен и визира всеки. В Библията има израз „ който чете, дано схваща “. Това важи и за литературата.
- Казват, че отвън църквата сме отвън Христос. Но изключителното състояние май постанова друго. Няма ли тъкмо Бог да ни помогне да запазим или открием мярката за човещина?
- Да, не може дълго време да се има вяра в Христос и да се остане отвън църквата, това съм го схванала от личен опит. Защото вярата тогава не се развива, остава в зародиш, не пораства, няма естествена своя среда, тъй като църквата е тяло Христово. Но съм срещу това да намесваме Бога в този миг и да приказваме от Негово име. По-добре би било да обърнем взор към себе си. Да осъзнаем в какви излишества сме живели, да разберем какъв брой малко ни е задоволително. Царството Божие е вътре в нас.
- След " Поразените " какво ново да чакаме от Тедора Димова?
- Работя над нов текст. Но той непрестанно се трансформира, драматургичната му структура пропада поради новите действителности, които по този начин смайващо ненадейно се появиха. Така че въобще не зная дали ще съумея да слея в едно обособените части. Опитвам се.
- Подарете една ваша мисъл от романите ви на Фрог нюз?
- Колко надменно сме живели! Тя е от последните ми ежеседмични колонки.
Теодора Димова е измежду най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, измежду които са " Без кожа ", " Змийско мляко ", " Кучката ", " Любовници ", " Невинните " и други, играни в разнообразни театри в страната и чужбина. През последните години бяха оповестени романите ѝ " Емине ", " Майките ", " Адриана " и " Марма, Мариам ", както и повестта " Последният рожден ден ". През 2006 година " Майките " завоюва Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е оповестена на 9 езика, сред които немски, френски, съветски, полски, маджарски, словенски и други " Адриана " е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 година " Марма, Мариам " завоюва Националната премия Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният разказ " Влакът за Емаус " (2013) завоюва премията за прозаичност на портал Култура за 2014 година Най-новият ѝ разказ - " Поразените " - излезе през август 2019 година, оповестен от издателство " Сиела ".
Въпросите зададе: Красен Бучков
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ