Има нещо абсурдно в това да живеем в най-развития технологично

Има нещо неуместно в това да живеем в най-развития софтуерно миг в историята и все пак да се усещаме по-уморени, по-напрегнати и по-малко сигурни от всеки път.

Някой ще рече, че обективно видяно днешният човек е по-здрав, многогодишен, просветен, сит, добре облечен и с минимум мръсно под ноктите, тъй като не на полето или в завода, а в офис на ергономичен стол. Но обективната истина не пречи същият този човек да не се усеща по този начин.

Машините стават по-умни, а хората — по-изморени в опитите да не изостанат, да проследят всичко, да не изтърван значима информация, вести или опция да се приспособяват към най-новите порядки.

Вместо облекчение, успокоение, предвидимост и сигурност, софтуерният взрив донесе повече безпорядък, повишаване на неща и по-изгодни круизни ракети под формата на дронове с AI ориентиране, тъй че пълномащабната война да е по-изгодна от всеки път.

Цените на паметите и изчислителната мощност скачат, тъй като изкуственият разсъдък има вкус, който наподобява повече на втора индустриална гражданска война, в сравнение с комфортна нова функционалност. Горивата потеглят нагоре при всяко геополитическо напрежение, а думата „ непоклатимост “ е единствено в главите на оядени политици, служещи на олигарси.

Излязохме от пандемията с инфлация, тревога и чувството, че в никакъв случай повече няма да има нормалност. Новото обикновено създава ежедневни кавги, паники и очакване от идната рецесия.

Истинският проблем обаче не е, че светът се трансформира. Той постоянно се е променял. Проблемът е, че към този момент се трансформира с движение, което човешката душeвност мъчно понася. Информацията идва на талази, решенията би трябвало да се вземат на секундата, а възприятието, че „ изоставаш “, се е трансформирало в непрекъснато фоново жужене в съзнанието.

Технологичният прогрес не съумява да облекчи тегобите ни, а по-скоро ускорява оня ужасяващ човешки боязън, преследвал ни от антични времена и тласкал ни точно към този напредък: Нямането на надзор.

Откак нашите предшественици овладяха огъня и яхнаха стихиите, всяко последващо изобретение носеше повече уют, сигурност, задоволеност, време творчество, забавление, здраве и по-голямо и задълбочено схващане на света в близост.

И през днешния ден, когато сме в поредна върхова точка на този прогрес, наподобява че изпускаме юздите. И нямам поради в това, че роботите ни превземат и компютрите вземат решение вместо нас. А че с тяхна помощ сътворяваме толкоз хаос и неустановеност, че не може да успокоим децата си, че разбираме какво става.

Не може да им кажем по какъв начин да се приготвят за бъдещето и по какъв начин да бъдат по-адекватни от нас. Защото не знаем.

И тук идва странният, съвсем абсурден избавител — носталгията.

Хората постоянно я подценяват, тъй като знаят, че тя лъже. Че изглажда ръбовете на предишното, че пропуща неуместното, че трансформира елементарното в златно. Но в това има една значима детайлност — носталгията може да бърка за обстоятелствата, само че рядко бърка за чувството.

За моето потомство, израснало през 90-те, това чувство има доста съответна форма. Свят, в който не знаеш всичко незабавно. В който не си задължен да реагираш незабавно. В който денят има паузи, а скуката не е недостатък, а пространство да създаваш забавното.

Не тъй като времената са били по-леки — не са били. А тъй като ритъмът им е бил по-човешки. И приспособен за нашите мозъци.

И тук идва огромното разминаване с метода, по който си представяме бъдещето.

В класическата фантастика хората на утрешния ден не са по-заети. Те са по-спокойни. Не тъй като имат повече задания, а тъй като имат решени проблеми. Енергията е евтина, базовите потребности са подсигурени, а технологиите са декор, а не център на вниманието.

Прогресът там не крещи. Той просто работи в изгода на мира, сигурност и естетика.

Днешният напредък обаче е друг. Може би е единствено фаза, преди да му хванем цаката, само че той не взема решение проблеми дотам, с каквато основава нови.

И може би по тази причина носталгията се връща толкоз настойчивo, само че не като бягство от действителността, а като коректив и посока за това, което в действителност би трябвало да реализираме.

Тя ни припомня, че към този момент сме живели с по-бавен темп. Че сме имали пространство сред тласък и реакция. Че сме можели да не сме на линия непрекъснато и това да не значи нищо. И че проблемите на това време са решими с актуалните технологии.

И това може да се случи от единствено себе си. Ако технологиите нарастнат дотолкоз, че да би трябвало да се де-дигитализираме и да се откъснем от логаритмите, които през днешния ден управляват деня ни, потребителските ни настройки, усетите ни и това, което виждаме.

И в случай че, както беше потребно когато бяхме деца — да излезем и да си играем на открито с пръчки. Да загубим визия за времето и светът ни да е толкоз дребен, че да не се опасяваме, че до момента в който сме били офлайн, сме изпуснали нещо кой знае какво.

Носталгията не е предпочитание да се върнем обратно, а увещание, че към този момент сме живели по метод, който не ни е изтощавал толкоз. Че е имало паузи, тишина и свят, който не изисква непрекъсната реакция, мнение и първична страст.

Светът няма да спре да става по-бърз или по-умен. Но би трябвало да помислим по какъв начин да го създадем по-поносим. А подобен той към този момент беше.