Има неща, които са по-големи от нас, пред тях ние

Има неща, които са по-големи от нас, пред тях ние изглеждаме дребни и безсилни. Не можем да ги избегнем, приближаваме или се отдалечава съгласно личното си схващане, опознаваме ги и се оправяме с тях сами, тъй като те са част от самостоятелния път на всеки човек. Има и неща, които можем единствено да осъзнаваме, без да променяме. Фактът, че не е по силите ни да ги променим обаче, не измества въпроса настрана от нас, в противен случай, сочи тъкмо към нас и в посока на способността ни да влияем върху усещането си, да умеем да управляваме метода, по който реагираме на действителността. Всеки носи своята персонална отговорност и колкото по-близо са следствията от наши или непознати дейности до нас, толкоз по-голяма е тя. А когато избран краен резултат не е зависел от нас, то това, което е било и постоянно остава в ръцете ни е нашия отговор на случилото се. Това е като да реагираме съответно и да спасим каквото можем от горяща къща, вместо да губим време и да се вайкаме и упрекваме злосторника.

Когато нещо по една или друга причина е към този момент факт, наша остава ролята да дадем всичко от себе си, с цел да променим това, което не ни харесва, доколкото можем. В противоположен случай като че ли се отхвърляме по средата и чакаме някой различен да свърши това, което ни самите би трябвало да създадем. Понякога ние знаем или най-малко усещаме, че не е редно да постъпваме по избран метод, само че го вършим. Мислим, че това деяние няма да се забележи и ще се разтвори някъде в “общата отговорност ” (слагам това разбиране в кавички, тъй като имам вяра, че човек може да дава отговор самичък за и пред себе си). После се чудим на следствията от дейностите си, като че ли се опитваме да се разграничим от тях. Така персоналната отговорност оставяме върху дейностите си, само че не и върху следствията от тях. Ако те на са ни приятни, приписваме ги на нещо външно - другите, ориста, случайността. Но почтени ли сме към себе си, когато да вземем за пример чакаме от другите нещо, което сами не бихме създали? Или когато трескаво чертаем правила, а самите ние не ги съблюдаваме.

Отговорността е персонална, тя не е нито групова, нито оттатък човешка категория. Това, че от време на време не е по силите й да промени обстоятелствата, не я прави нещо външно на нас. Тя е тежка за носене самичък и лека като перце, когато желаеме да я духне към различен. Много е елементарно да упрекваме другите за личните си неволи. Например непрекъснато да повтаряме какъв брой ни нервира отношението на шефа ни към нас, вместо да създадем нещо по въпроса, даже и това да е единствено да понесем следствията от бездействието си такива каквито са. Във всички случаи, вместо да екстернализираме виновност и да приписваме отговорности на други, по-добре да погледнем това, с което разполагаме във себе си. Защото е непочтено да се дистанцираме от отговорността за нещо, щом един път сме я поели. Това вреди на бистрото ни разбиране на протичащото се. Кара ни да се усещаме откъснати от личната си орис и в нечии ръце.Реципрочното отношение и гледането в личната паничка са една добра допустима рецепта за изпълнен дълг към нас самите. Обратното е търсенето на виновност у другия, която води мислите в необятната и обрасла със подозрения и боязън гора на несигурността. Там още веднъж сме дребни, само че този път сами сме се смалили.

Личната отговорност в всекидневието

Освен във безконечни понятия като блян към благополучие, независимост, морал и доста други, персоналната отговорност много постоянно е доста по-близо до нас, в сравнение с си мислим. Можем да я открием във напълно тривиални неща като това да не си хвърляме фаса от колата на улицата да вземем за пример.

Личната отговорност е като чиста и спретната дреха, която ни прави по-полезни за нас самите и за хората към нас. Никакви регулации, закони и забрани не могат да изчистят градинката пред блока, нито да вдигнат разхвърляните хартии в някой вход. Никой не може да ни даде гаранция, че няма да ни облъчва с отрицателни мисли, би трябвало ние сами да можем да се предпазим от сходни въздействия. Няма да сме почтени по отношение на себе си в случай че се крием зад по-лесни групови схващания и не поемем своята част във възприемането и обмислянето на нещо.

Личната отговорност напълно се побира в златното предписание на етиката - не прави това, което не искаш да ти вършат на теб. Или обърнато наобратно, с лице към последствията - когато правиш нещо, в случай че всички го вършат, до какво ще докара това?

Грижа към околната среда
Темата по отношение на безпринципното и като цяло безконтролно отношение на множеството хора към планетата е доста дълга и не може да се побере в един абзац. Но пък си коства да бъде упомената, тъй като е директно обвързвана с персоналната отговорност на всеки от нас. Земята е нашият дом, а не кутийката, в която сме се затворили и която грижливо поддържаме, от време на време нехаейки за извън. Ако всички решат да си хвърлят фасовете от колите или да украсяват дърветата с торбички отпадък, ще заживеем в един “чуден ” свят. Същото важи и за отношението към старите акумулатори, към пестенето на водата и електричеството и изобщо към безразборното потребление на всевъзможни запаси, без концепция, че това вреди на околната среда и замърсява личния ни хабитат.

Грижа за себе си
Замърсяването извън доста наподобява на замърсяването от вътрешната страна. Ние самите сме виновни за това да се грижим както за тялото си, по този начин и за духа си, за своите мислите си, дейности и фантазии. Идеята, че някой различен би трябвало да ни обезпечи това, което желаеме е повече от нездравословна и може да ни донесе единствено отрицателни чувства.
Никой не е задължен да подрежда и разчиства личното ни схващане. Това важи и с противоположен знак. Да бъдеш виновен към себе си и другите значи и да не се въвличаш излишно в непознати отговорности и отговорности. Ако всеки се заеме първо да се оправи със личните си “скелети в дрешника ”, несъмнено няма да има време и запаси да се занимава с каузи, които не му принадлежат.
Колкото повече се пробвам да сложа персоналната отговорност в някакви осезаеми граници, толкоз повече тя ми наподобява на нашия персонален отпечатък. Онзи, който оставяме до момента в който сме на тази земя. Грижата и вниманието, с което се отнасяме към себе си и към другите са равни на грижата и вниманието, което получаваме. Нещо като тези фрагменти с космонавти, които биват отблъснати със същата мощ от предмета, който блъскат. Само дето противодействието при бягането от отговорност не е толкоз директно и по тази причина наподобява на пръв взор податливо на занемаряване.