Има едно нещо в този живот, което ни е сигурно

Има едно нещо в този живот, което ни е несъмнено и то се назовава неустановеност. Тя е във всяка секунда с нас и в случай че не се научим да живеем с нея, сме способни да превърнем живота си в едно непрекъснато страхуване- че може някой от проектите ни да се провали или пък да останем без работа, да се разболеем тежко или обичаните ни хора да ни изоставен, а и един ден да си отидат вечно от този свят. И да- това са изцяло вероятни неща. С които се постанова да живеем. Как да създадем тази опция „ за идващото зло “ не толкоз страшна и да извлечем мъдрост от несигурността? Нека научим.

Несигурността провокира боязън, само че тя е и движеща мощ. Кара ни да живеем тук и в този момент, тъй като не знаем дали ще има на следващия ден. Несигурността има способността да ни вкопчва в неща, които не ни трябват. Реално тя може да не ни разреши да се разделим с работа, с която не се усещаме на мястото си, само че сме там от боязън, че няма да може да си намерим друга, от терзание, че другаде няма да ни одобряват по същия метод. А дали си даваме сметка, че тази ни работа също е несигурна и че на следващия ден шефът може да реши, че не му трябваме повече?

Често живеем с подправеното чувство за сигурност. А единственото несъмнено на този свят е, че няма нищо несъмнено. Търсенето на сигурност е безсмислена заблуда. То е обвързвано с известното, с познатото, с нашето минало. А известното е затвор в зоната на комфорта, в старите ни показа. Там няма смяна, няма еволюция. Несигурността в действителност е част от проекта за еволюция. Тя се свързва със създаването- значи смяна, развиване. Там се крие нейната мъдрост.

За да приемем чувството за неустановеност обаче, е належащо да разберем какво в реалност е сигурността, къде се крие тя.
Сигурността не е в притежаването на нещата, а в това по какъв начин се оправяме с тях. Именно измененията, изненадите и неуспехите вършат живота „ нов “, обновяват го, трансформират го в премеждие. Понякога подправеното чувство за сигурност ни кара да стоим във връзки, в които не получаваме нищо, с изключение на отчаяние. Стараем се да задържим познатото, тъй като непознатото може да е по-лошо. Ами, в случай че е по-хубаво? Необходимо е да си дадем сметка, че не е нужно да вършим старания, с цел да задържим познатото- нормално това, което е писано, то остава.

“За да живеем пълноценно, би трябвало да се движим в някаква посока, в която няма нищо несъмнено. Движението е живот и точно то ни разрешава да: ”

Опознаваме себе си и силата на опциите си
Да ставаме изобретателни, когато нещата се трансформират
Да не се вкопчваме в хора или предмети- да помним, че щастието ни не зависи от някой друг- щастието отвън нас не е благополучие
Да приемем, че болката, страданието и разочарованието са част от живота- част, с която би трябвало да се сблъскаме- няма къде да избягаме

Предварителните упования нормално ни лимитират. Правят ни страхливи, внимателни, от време на време изцяло неспособни да подхванем нещо ново, да посетим ново място даже. За да живеем същински обаче, е належащо да вършим дребни промени всеки ден, като тук включваме както промени в кръга от хора, с които се виждаме, по този начин и промени в местата, на които вървим и теориите и философиите, които „ изповядваме “.

Винаги можем да научим нещо ново. Винаги можем да открием нов човек, който идеално да се вмести в живота ни. Винаги имаме късмет някъде там. Стига да притежаваме смелостта да го достигнем. Защото в зоната на комфорта всичко е доста елементарно, само че и не разрастващо се в никаква посока. Ако не разширяваме съзнанието си всекидневно, в случай че не се развиваме във всяко отношение, в случай че живеем в плен на познатото и еднообразното, в никакъв случай няма да заживеем същински. Един ден ще станем на 60 и ще си кажем „ ами аз не видях нищо от този живот, всичко беше толкоз монотонно и носещо се по течението “! Не го допускайте!
Предпазливостта може да ни направи толкоз страхливи, че да не ни разреши да живеем както ни се поставя. Защото светът ни дава хиляди благоприятни условия. Умовете ни могат да се развиват още и още, а ние стоим и не вършим нищо, с цел да им помогнем. И от време на време учим и децата си на същото.

Като бях дребна, бях толкоз страхлива, че до ден-днешен не мога да карам колело. Защо ли? Защото родителите ми постоянно ме пазеха от всичко - не ядях сладолед, с цел да не се разболея, не карах колело, с цел да не падна. Днес щерка ми ми се смее, че не умея да карам колело, само че пък за сметка на това съумява да ме качи съвсем на всяка въртележка или влакче на ужасите, което види. И да, на това я научих аз - да не се опасява, да е смела, да пробва, да се движи непрекъснато в някаква посока. Защото в никакъв случай няма да е несъмнено дали посоката е вярна или неверна. Може да смятате, че е вярно детето ви да върви на курсове по британски, а един ден да се окаже, че то е в действителност надарен художник. Може да сте уверени, че той/тя е любовта на живота ви, до момента в който един ден не срещнете някого и на секундата не усетите, че с този човек сте като едно цяло. Може цялостен живот да пишете публикации и в даден миг да се окаже, че в действителност фантазията ви е да обучавате деца, да им помагате, да се грижите за тях. Всичко това обаче може да се случи единствено там - отвън зоната ви на комфорт. Въпреки, че там е несигурното и страшното.

Несигурно е, че на следващия ден ще бъдем живи, по тази причина се обаждаме на тези, които обичаме през днешния ден. Затова вършим всичко допустимо днешният ден да е страховит, да ни носи нови чувства. Всичко ново е скъпо. Защото то ни разсънва. Независимо дали ни носи наслада или страдалчество, новото ни учи. Отваря очите ни и ни демонстрира накъде да се движим.