"Потребност от рециклиране" е книга за потребността от промяна, от изкачване
Има едни емблематични думи на Фройд в книгата му " 5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на уплахата на едно петгодишно момче " (1909). Зигмунд Фройд написа: "... дано нашият мъничък откривател прибързано добие опита, че всяко знание е единствено парченце и че на всяко ходило на познанието постоянно остава неуреден проблем ".
Или с други думи - тук стои въпросът за нашите периодически инициации. Инициации, които се случват през целия ни живот. Те не са единствено в детството и порастването ни до зрели хора. Те са до края. Мисля си, че в случай че даже с последното си поемане получа просветление и то ще е благослов.
Новата поетична книгата на Амелия Личева е своего рода такава инициация и благослов . Защото приказва на сърцата ни за значимите, даващи ни подтик към идващото ходило, случвания, които ни облъхват и като благослов.
Дори самото заглавие подсказва потребността от смяна, от нанагорнище, от инициация . От връщане към изначалните смисли и знаци, само че на едно по-високо ходило от спиралата.
Можем ли от душевните си боклуци да спасим околната среда и това да стане нова суровина, нов източник за светлина. Може ли човечеството да обнови духовния си капацитет и това да е ново, по-високо ходило, инициация към ново душевно и духовно прояснение. Потребността от преработване става нещо като " самун наш насущний ".
" Потребност от преработване " е колкото философска, толкоз и интимно споделени усеща. И този универсум не понижава чувството за персонално и индивидуализиращо.
Това е една извънредно богата книга - богата на усеща, нюанси на положения, интелектуални прозрения, житейски случвания, метафизичен осмисления. И всичко това предадено през поетичната тъкан на метафорите и асоциациите. Как едно положение отключва благосъстоянието на несъзнаваните ни асоциации и ни води през меандрите на мисъл и възприятие към други топоси и същности.
В тези 38 стихотворения Амелия Личева споделя своята болежка, своите тревожни сънища за дефицита от човещина, за загубата на хуманността в световен проект. Нейните SOS - сигнали ни изваждат от катадневната унесеност и леност на духа. От настъпилата стъписаност пред неизвестността.
Потребност от рециклиранеС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Актуалността на поетическата авторова съвест е маркирана още с петте заглавия, обособяващи самобитните семантични гнезда на стихотворството в книгата. Това са: " Задушно е ", " Новата различност ", " Изваян от обич, постоянно назъбен ", " Крепости против страха " и " Утре е най-спорната категория ". Мисля си, че тези пет заглавия могат да бъдат наслов и на пет метафизичен трактата. А тук те са маркерите за поетическите инвенции на Амелия Личева - настоящи, тревожни, само че наред с това - приласкаващи и приютяващи. Отдавна не бях чела поетична книга, по този начин разумна и стройна в своята архитектоника и в същото време по този начин уязвима в своята деликатност и сензитивност.
А превъзходните илюстрации на Веселин Праматаров са другата визия на поетичните облици . Светът на Амелия Личева, преведен в опит да се спре и удържи ентропията на думите.
Ние всички, светът в нас и към нас, се задушава от новата различност, извайваме обич, която е нащърбена и издигаме замъци против страха, като не ни е обезпечено никакво " на следващия ден ". Амелия Личева се изправя безхитростна и беззащитна против изконните метафизичен и екзистенциални безконечни въпроси и наред с това против оголената действителност на всекидневието. И това е колкото чупливост, толкоз - и мощ.
Не може да не си зададем тревожния въпрос дали това е някаква " неприятна приемственост ",
" или гибелта по-скоро еdamnatiomemoriae
която създава все роботи
и единствено тука сме тела
тренирани във непосредственост,
която да сънуваме и помним? "
( " Лоша приемственост I " )
И аз в това проклинание на паметта зървам привлеченост към една Уитмановска космогония, на неистовия блян да се резервира хуманността, като отношение сред индивидите, като Амелия Личева споделя " да " на живота, " да " на любовта, нежността и съпричастието.
Не може да не се отнасяме към нашия " човешки свят / със дребните му секрети, паники и лъжи/ превързаности, притежания " със благосклонност и малко благосклонност. Фройд споделя: " Нашият живот не е нищо изключително, само че е единственото, което притежаваме! "
Амелия Личева рисува новата различност по този начин:
" през днешния ден всичко това е някаква вълшебна приказка,
която е неловко да четем на децата
тъй като и те към този момент не хранят илюзии -
в този момент можем да живеем
единствено с дистанцията, почудата, неприемането,
с другостта, която желае и си остава друга
с аз и ти, които ще се разминат
и с толерантността, която е дума от през вчерашния ден ".
( " Новата различност " )
Тази нова различност е и, която назоваваме още " новата нормалност ". Ще свикнем ли с новата нормалност, ще се научим ли да живеем по нейните закони. Човекът е доста адаптивно създание. Да заложим на жилавостта, устойчивостта и на живота. Какви ще се новите човешки връзки, новата приемливост, новата човечност. Какво ще е човечеството през днешния ден и на следващия ден. Въпроси, въпроси - клаустрофобно блъскащи се в главите ни...
Мисля, че сегашното ни е една голяма въпросителна, тегнеща над главите ни. В стихосбирката си Амелия Личева включва едно превъзходно стихотворение, озаглавено " Свян ". В ретроспекцията на времена, съществуване, усеща, където авторката реконструира столетия от старите албуми, от където надничат шапките на мъжете, чадърите на дамите, кормилата, чарлстон панталоните, бретоните, където се утаява руменината, сякаш всичко това е едно застинало музейно минало. И Амелия Личева ще постулира:
" свянът е минало
от епохата на водните бои
и спотаяваните усеща ".
Иска ми се, от висотата на моята възраст, да възразявам на авторката, да я окуража, да я уверя, че ретрото е постоянно съвременно, че естествената червенина от срам не може да бъде сменена от козметиката на ружа. Иска ми се да имам вяра, да й предам моя кураж.
Не мога подмина и това ювелирно стихотворение " Памет ", което би предписание чест на всяка международна поетична антология. То стартира по този начин:
" Паметта е като брюкселска дантела
със фина, ювелирна направа,
само че толкоз от дълго време създадена,
че за такива фигури и шарки
се търсят връстници на остарелия занаятчия "
И поантата на това стихотворение ще ни подсети, че нишките са тези, които ни скрепяват в този свят . Отношенията са, които ни свързват. А ние сме потопени в връзки от самото си раждане, даже и преди този момент. Спомням си, че в Дзен коан се споделя: " Какво беше лицето ти преди майка ти и татко ти да се срещнат ".
Да, тези нишки-отношения, които скрепяват, сякаш непипваната с ръце, нежна брюкселска дантела.
Още доста неща вълнуват Амелия Личева в тази стихосбирка: какъв е животът на езика - дали не затлъстява от синоними, дали клишето е главно и се пита каква е виновността на езика. Това не са самоцелни езикови обрати, а своего рода психолингвистика, която търси и размишлява за философията на езика. Дали Амелия Личева ще е съпричастна с Берлинския мемориал в памет на избитите евреи, Венеция на Вивалди и Модиляни, Лондон, който те заразява с бъдеще или Бранденбургската врата - това не са туристически дестинации, а топоси с памет и усеща.
И най-после, още едно извисяващо ни признание, което неистово изисква инициациата. Тук е болката от порастването. Но тук е и балсамът на омагьосващата приспивна ария в детството:
" Затвори очички, затвори очички,
баба е звездичка, дядо е звездичка,
няма да боли, няма да боли,
черното не виждаш, има единствено бяло,
няма да разбираш, танц е всичко живо,
гибел не ще те среща
Колкото по-късно, толкова по боли ме
постоянно пониквам, постоянно разбирам
с раждането, апелирам, невинността разбий я ".
( " Порастване " )
Или с други думи - тук стои въпросът за нашите периодически инициации. Инициации, които се случват през целия ни живот. Те не са единствено в детството и порастването ни до зрели хора. Те са до края. Мисля си, че в случай че даже с последното си поемане получа просветление и то ще е благослов.
Новата поетична книгата на Амелия Личева е своего рода такава инициация и благослов . Защото приказва на сърцата ни за значимите, даващи ни подтик към идващото ходило, случвания, които ни облъхват и като благослов.
Дори самото заглавие подсказва потребността от смяна, от нанагорнище, от инициация . От връщане към изначалните смисли и знаци, само че на едно по-високо ходило от спиралата.
Можем ли от душевните си боклуци да спасим околната среда и това да стане нова суровина, нов източник за светлина. Може ли човечеството да обнови духовния си капацитет и това да е ново, по-високо ходило, инициация към ново душевно и духовно прояснение. Потребността от преработване става нещо като " самун наш насущний ".
" Потребност от преработване " е колкото философска, толкоз и интимно споделени усеща. И този универсум не понижава чувството за персонално и индивидуализиращо.
Това е една извънредно богата книга - богата на усеща, нюанси на положения, интелектуални прозрения, житейски случвания, метафизичен осмисления. И всичко това предадено през поетичната тъкан на метафорите и асоциациите. Как едно положение отключва благосъстоянието на несъзнаваните ни асоциации и ни води през меандрите на мисъл и възприятие към други топоси и същности.
В тези 38 стихотворения Амелия Личева споделя своята болежка, своите тревожни сънища за дефицита от човещина, за загубата на хуманността в световен проект. Нейните SOS - сигнали ни изваждат от катадневната унесеност и леност на духа. От настъпилата стъписаност пред неизвестността.
Актуалността на поетическата авторова съвест е маркирана още с петте заглавия, обособяващи самобитните семантични гнезда на стихотворството в книгата. Това са: " Задушно е ", " Новата различност ", " Изваян от обич, постоянно назъбен ", " Крепости против страха " и " Утре е най-спорната категория ". Мисля си, че тези пет заглавия могат да бъдат наслов и на пет метафизичен трактата. А тук те са маркерите за поетическите инвенции на Амелия Личева - настоящи, тревожни, само че наред с това - приласкаващи и приютяващи. Отдавна не бях чела поетична книга, по този начин разумна и стройна в своята архитектоника и в същото време по този начин уязвима в своята деликатност и сензитивност.
А превъзходните илюстрации на Веселин Праматаров са другата визия на поетичните облици . Светът на Амелия Личева, преведен в опит да се спре и удържи ентропията на думите.
Ние всички, светът в нас и към нас, се задушава от новата различност, извайваме обич, която е нащърбена и издигаме замъци против страха, като не ни е обезпечено никакво " на следващия ден ". Амелия Личева се изправя безхитростна и беззащитна против изконните метафизичен и екзистенциални безконечни въпроси и наред с това против оголената действителност на всекидневието. И това е колкото чупливост, толкоз - и мощ.
Не може да не си зададем тревожния въпрос дали това е някаква " неприятна приемственост ",
" или гибелта по-скоро еdamnatiomemoriae
която създава все роботи
и единствено тука сме тела
тренирани във непосредственост,
която да сънуваме и помним? "
( " Лоша приемственост I " )
И аз в това проклинание на паметта зървам привлеченост към една Уитмановска космогония, на неистовия блян да се резервира хуманността, като отношение сред индивидите, като Амелия Личева споделя " да " на живота, " да " на любовта, нежността и съпричастието.
Не може да не се отнасяме към нашия " човешки свят / със дребните му секрети, паники и лъжи/ превързаности, притежания " със благосклонност и малко благосклонност. Фройд споделя: " Нашият живот не е нищо изключително, само че е единственото, което притежаваме! "
Амелия Личева рисува новата различност по този начин:
" през днешния ден всичко това е някаква вълшебна приказка,
която е неловко да четем на децата
тъй като и те към този момент не хранят илюзии -
в този момент можем да живеем
единствено с дистанцията, почудата, неприемането,
с другостта, която желае и си остава друга
с аз и ти, които ще се разминат
и с толерантността, която е дума от през вчерашния ден ".
( " Новата различност " )
Тази нова различност е и, която назоваваме още " новата нормалност ". Ще свикнем ли с новата нормалност, ще се научим ли да живеем по нейните закони. Човекът е доста адаптивно създание. Да заложим на жилавостта, устойчивостта и на живота. Какви ще се новите човешки връзки, новата приемливост, новата човечност. Какво ще е човечеството през днешния ден и на следващия ден. Въпроси, въпроси - клаустрофобно блъскащи се в главите ни...
Мисля, че сегашното ни е една голяма въпросителна, тегнеща над главите ни. В стихосбирката си Амелия Личева включва едно превъзходно стихотворение, озаглавено " Свян ". В ретроспекцията на времена, съществуване, усеща, където авторката реконструира столетия от старите албуми, от където надничат шапките на мъжете, чадърите на дамите, кормилата, чарлстон панталоните, бретоните, където се утаява руменината, сякаш всичко това е едно застинало музейно минало. И Амелия Личева ще постулира:
" свянът е минало
от епохата на водните бои
и спотаяваните усеща ".
Иска ми се, от висотата на моята възраст, да възразявам на авторката, да я окуража, да я уверя, че ретрото е постоянно съвременно, че естествената червенина от срам не може да бъде сменена от козметиката на ружа. Иска ми се да имам вяра, да й предам моя кураж.
Не мога подмина и това ювелирно стихотворение " Памет ", което би предписание чест на всяка международна поетична антология. То стартира по този начин:
" Паметта е като брюкселска дантела
със фина, ювелирна направа,
само че толкоз от дълго време създадена,
че за такива фигури и шарки
се търсят връстници на остарелия занаятчия "
И поантата на това стихотворение ще ни подсети, че нишките са тези, които ни скрепяват в този свят . Отношенията са, които ни свързват. А ние сме потопени в връзки от самото си раждане, даже и преди този момент. Спомням си, че в Дзен коан се споделя: " Какво беше лицето ти преди майка ти и татко ти да се срещнат ".
Да, тези нишки-отношения, които скрепяват, сякаш непипваната с ръце, нежна брюкселска дантела.
Още доста неща вълнуват Амелия Личева в тази стихосбирка: какъв е животът на езика - дали не затлъстява от синоними, дали клишето е главно и се пита каква е виновността на езика. Това не са самоцелни езикови обрати, а своего рода психолингвистика, която търси и размишлява за философията на езика. Дали Амелия Личева ще е съпричастна с Берлинския мемориал в памет на избитите евреи, Венеция на Вивалди и Модиляни, Лондон, който те заразява с бъдеще или Бранденбургската врата - това не са туристически дестинации, а топоси с памет и усеща.
И най-после, още едно извисяващо ни признание, което неистово изисква инициациата. Тук е болката от порастването. Но тук е и балсамът на омагьосващата приспивна ария в детството:
" Затвори очички, затвори очички,
баба е звездичка, дядо е звездичка,
няма да боли, няма да боли,
черното не виждаш, има единствено бяло,
няма да разбираш, танц е всичко живо,
гибел не ще те среща
Колкото по-късно, толкова по боли ме
постоянно пониквам, постоянно разбирам
с раждането, апелирам, невинността разбий я ".
( " Порастване " )
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ