Остави ме да опитам сам!
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Антония Тилева Смаляване
Този текст е част от специфичното издание на " Капитал " K:ids. Всички текстове по тематиката може да откриете тук.
- Иванееееее - провикнала се една майка от балкона си в средностатистически български квартал.
- Даааа - дало отговор детето.
- Прибирай сеееее! - дала разпореждане майката.
- Защоооо? Гладен ли съм?
- Нееее, студено ти е!
Сигурна съм, че сте чували този анекдот. И, че ви е било смешно, тъй като сте се сетили освен че вашата лична майка (или най-малко баба) е постъпвала по този начин, само че и че вие самите през днешния ден сте от този вид всичко-знаещи-и-правещи-вместо-детето си родители. Първото, с което мога да ви успокоя, е, че не сте сами. Българският нрав, единен със славянската душа и балканската обвързаност към поколението, прави съвсем всички ни по тези географски ширини много протективни родители. И за разлика от американците и западноевропейците, които постоянно обичаме да даваме за образец в това отношение, ние сме подготвени да вършим чудеса от смелост вместо и поради децата си и да ги отглеждаме с длан над челата им до пенсия. Не нашата – тяхната пенсия! Докато модерните " западни " родители са подготвени да затворят вратите пред осемнадесетгодишното си дете, с цел да го оставят да прави своите неточности и да намира личните си пътища, ние сме в подготвеност да изметем и лъснем до искра възможните траектории пред него единствено и единствено да не изпита разочарования, да не се рани, провали или отчая. И, несъмнено, вършим всичко това с най-хубави планове и по една безусловно неоспорима причина – обичаме децата си.
Но белким американците или западноевропейците не обичат своите? Нима техните усеща са по-хладни, а родителството им – по-неемоционално?! И нали, когато детето е болно, закъснява от учебно заведение или безутешно плаче поради някаква своя детска загуба, на майките и бащите на всички места по света им е толкоз обезпокоеното, колкото ни е на нас?!
Павел Тодоров, психолог и психотерапевт
Фотограф: Антония Тилева
Разбира се, че е по този начин. Само дето културата и методът на живот на така наречен цивилизован свят са научили родителите там да обичат децата си потребно за тях самите. Да се пробват да им дават тъкмо толкоз и такава обич, едвам са уверени, че някой стои зад тила им и ще им помогне, в случай че паднат. Без да изземват бъдещето им и без да режисират живота им.
Факт е, че методите на образование непрестанно се сменят и че и в тях има нещо като мода. В нашето гладно за положителни страсти време имаме вяра, че най-хубавото, което можем да дадем на децата си, е просто да ги обичаме и да им демонстрираме това. Тази родителска любов обаче постоянно прелива в нещо друго – прекомерна родителска грижа, стигаща до маниакално бранене от всичко и когато и да е. Някой да не го удари на площадката. Да не падне, до момента в който тича по стълбите. Да не подвига нищо тежко, да не стои на слънце, да не го надуха вятърът, да не настине, да не се изпоти. Детето да не страда като мен. В учебно заведение да не го тормозят. На него да му е по-лесно и да не прави моите неточности. Да не се влюбва в несъответствуващи хора и да няма неблагодарни другари. Да учи това, коeто ние считаме, че е уместно за него, тъй като Търговско отделение не схваща. Да не бъде стъпкано и изядено от конкуренцията, да не подписа неравностоен брак. Така в един миг, когато се озърнем обратно, си даваме сметка, че сме обезпаразитили един живот до такава яловост, че той не може да съществува независимо. Или пък детето ни толкоз мощно се е борило за своето право на автономия, че в един миг е почнало да ни възприема като врагове, които го стопират да я придобие.
Нещата обаче последователно, само че несъмнено се трансформират. Твърди го Павел Тодоров, психолог и психотерапевт с богата процедура, в чийто кабинет всекидневно влизат деца и родители с най-различни проблеми в връзката и възпитанието. Сред тях и прекомерната родителска грижа, трансформирала се в спънка за построяването на естествени взаимоотношения сред родители и деца.
Страхът у родителя е болест, която заразява с негативност детето
" Мисля, че в случай че човек си разреши да усеща повече, той ще знае кой е най-хубавият образователен способ за него и детето му. Да следваме външни модели, това не е най-точното за нас, то не ни прави по-чувствени - има вяра Павел Тодоров. Усещането е доста скъп инструмент - дава ни точна и настояща информация. Съветвам родителите да си разрешат да бъдат по-усещащи. " Според него точно в чувствеността се крие опцията да достигнем до информацията, която ни е нужна, с цел да опознаваме детето си във всяка стъпка от неговото развиване. Основното, което ще ни направи по-чувствителни към света на детето си, е обичта, която изпитваме към него. Ние обаче към момента не познаваме обичта, счита психологът. Защото в доста от обстановките в отношението ни към децата страхът е дейната съставна част, а не обичта. " И децата реагират на това, само че ние не можем да забележим какво се пробват да ни кажат и по какъв начин те се усещат те, тъй като сме обзети от страха си ", уверен е Тодоров. За него в такива моменти настоящата сила е страхът и отрицателните му производни, които в последна сметка неизбежно водят до проблеми в развиването на личността. За да се оправим с това още в самото начало, би трябвало да работим със себе си като родители в една значима посока – да се освободим от страха. Единствено по този начин не бихме обременявали децата си както, когато са още дребни и в действителност зависят от нас, по този начин и когато са виновни персони, които би трябвало да се изправят сами пред житейските си проблеми.
" Свръхгрижовността и прекомерното родителско " бранене " са признаци за боязън и болест у родителя. Болест, която заразява с негативността си детето ", безапелационен е Павел Тодоров.
Няма универсална рецепта – значим е самостоятелният метод
Балансът е най-важното нещо във възпитателния метод, когато приказваме за прекомерната угриженост у родителите към техните деца. Изпадането в крайности не е потребно за никого, убеден е психологът. Чувствителните деца би трябвало да бъдат отглеждани и водени от родител, който се преценява с този факт, а не го неглижира или абсолютизира. Свръхпротективният родител нанася доста вреди на детето си, без даже да го осъзнава. " Родителският боязън оформя нерешителност, неустановеност, ниско самочувствие, компликации в обществените умения. Впоследствие личността също страда от рестриктивните мерки на страха.
" Някои деца в тийнейджърска възраст реагират остро на свръхгрижовността. Което е реакция, обвързвана със свободата ", споделя още той.
За да научим децата си да бъдат прочувствено зрели и независими, уверени в себе си хора, би трябвало да разберем, че всичко зависи от нас като родители. " Има една британска сентенция, която гласи: " Не възпитавайте децата, те по този начин или другояче ще наподобяват на вас. Възпитавайте себе си! " Затова е значимо какво вършим, а не какво приказваме. " Според Павел Тодоров ключът е в това да можем да показваме мислите и възприятията си свободно. Да можем да споделяме " не ", тъй като детето би трябвало да познава и тази страна на нещата. Един от положителните способи да предоставим на детето си нужната независимост за деяние е като го запишем на спорт. Там то няма да е център на внимание, а и треньорът, другите деца, разпоредбите и дисциплината в спорта са среда, която оказва помощ на детето да не е капризно.
Свобода получаваме по рождение
Затова и самостоятелността е естествено качество, което детето развива в другите стадии от детското си развиване, счита психологът. Тя е нещо естествено, към което дребният човек се стреми по природа. Важно е в този развой родителите да усещат и да обезпечават среда и пространство самостоятелността да се разпростира съгласно потребностите и уменията на детето – това е методът естествено у детето да се оформи отговорността. " И противоположното – споделя Тодоров - свръхгрижата на родителя изземва персоналната отговорност на детето. Прекаленото бранене е осакатяване, то лишава детето от опцията да прави избори, да взема решения и да опознава себе си. То попречва естествения развой на съзряване.
Има една група родители, които развиват мощно възприятие за предпазване над детето си, защото то има някакъв физически, здравословен или душевен проблем. При тях този боязън е изцяло понятен, само че той би трябвало да бъде напълно съгласуван с действителните потребности на детето. В противоположен случай може да развие ниско самочувствие, неустановеност, нерешителност, които могат единствено да усложнят контактите и социализирането на детето. " Обратният път е да стартираме да даваме повече доверие и автономия. Да се вслушваме не в страховете си, а в потребностите на личното си дете – убеден е Павел Тодоров. Да се оправим със страховете си като родители и като индивиди е доста съкровен миг. Страхът се намира вътре в нас и всеки самичък би трябвало да откри своя метод да се освободи от него.
Полезното родителско бранене
Разбира се, че част от родителските отговорности е да се грижим за оцеляването, положителния живот и развиване на поколението, което отглеждаме. Според психолога днешното време е наситено с доста и всякаква " нечистотия ". Тя е освен в природата и храната, само че и в детските филмчета, в информацията в близост. Един главен проблем на съвремието ни е прекомерно дългото време, което децата от най-ранна възраст прекарват във виртуалния свят. Тодоров дефинира този проблем като бомба със закъснител. Затова и съгласно него първата задача в живота на детето е то да опознае физическата действителност и да усвои майчиния си език. Това е причина за създаване на умения за другарство в действителния свят. Именно родителите са тези, които могат да избират какво ще се случва в средата, която споделят дружно с детето. От тях зависи да сортират храната, която се яде, да филтрираме нещата, които се гледат по малкия екран и в интернет, да дозират времето, прекарано във виртуалния свят. " Ключът е в това да се стремим – всеки от нас като човек и като родител – да живеем в естетика със себе си и в естетика и непорочност между тях. "
Увеличаване
Автор: Антония Тилева Смаляване
Този текст е част от специфичното издание на " Капитал " K:ids. Всички текстове по тематиката може да откриете тук.
- Иванееееее - провикнала се една майка от балкона си в средностатистически български квартал.
- Даааа - дало отговор детето.
- Прибирай сеееее! - дала разпореждане майката.
- Защоооо? Гладен ли съм?
- Нееее, студено ти е!
Сигурна съм, че сте чували този анекдот. И, че ви е било смешно, тъй като сте се сетили освен че вашата лична майка (или най-малко баба) е постъпвала по този начин, само че и че вие самите през днешния ден сте от този вид всичко-знаещи-и-правещи-вместо-детето си родители. Първото, с което мога да ви успокоя, е, че не сте сами. Българският нрав, единен със славянската душа и балканската обвързаност към поколението, прави съвсем всички ни по тези географски ширини много протективни родители. И за разлика от американците и западноевропейците, които постоянно обичаме да даваме за образец в това отношение, ние сме подготвени да вършим чудеса от смелост вместо и поради децата си и да ги отглеждаме с длан над челата им до пенсия. Не нашата – тяхната пенсия! Докато модерните " западни " родители са подготвени да затворят вратите пред осемнадесетгодишното си дете, с цел да го оставят да прави своите неточности и да намира личните си пътища, ние сме в подготвеност да изметем и лъснем до искра възможните траектории пред него единствено и единствено да не изпита разочарования, да не се рани, провали или отчая. И, несъмнено, вършим всичко това с най-хубави планове и по една безусловно неоспорима причина – обичаме децата си.
Но белким американците или западноевропейците не обичат своите? Нима техните усеща са по-хладни, а родителството им – по-неемоционално?! И нали, когато детето е болно, закъснява от учебно заведение или безутешно плаче поради някаква своя детска загуба, на майките и бащите на всички места по света им е толкоз обезпокоеното, колкото ни е на нас?!
Павел Тодоров, психолог и психотерапевт
Фотограф: Антония Тилева
Разбира се, че е по този начин. Само дето културата и методът на живот на така наречен цивилизован свят са научили родителите там да обичат децата си потребно за тях самите. Да се пробват да им дават тъкмо толкоз и такава обич, едвам са уверени, че някой стои зад тила им и ще им помогне, в случай че паднат. Без да изземват бъдещето им и без да режисират живота им.
Факт е, че методите на образование непрестанно се сменят и че и в тях има нещо като мода. В нашето гладно за положителни страсти време имаме вяра, че най-хубавото, което можем да дадем на децата си, е просто да ги обичаме и да им демонстрираме това. Тази родителска любов обаче постоянно прелива в нещо друго – прекомерна родителска грижа, стигаща до маниакално бранене от всичко и когато и да е. Някой да не го удари на площадката. Да не падне, до момента в който тича по стълбите. Да не подвига нищо тежко, да не стои на слънце, да не го надуха вятърът, да не настине, да не се изпоти. Детето да не страда като мен. В учебно заведение да не го тормозят. На него да му е по-лесно и да не прави моите неточности. Да не се влюбва в несъответствуващи хора и да няма неблагодарни другари. Да учи това, коeто ние считаме, че е уместно за него, тъй като Търговско отделение не схваща. Да не бъде стъпкано и изядено от конкуренцията, да не подписа неравностоен брак. Така в един миг, когато се озърнем обратно, си даваме сметка, че сме обезпаразитили един живот до такава яловост, че той не може да съществува независимо. Или пък детето ни толкоз мощно се е борило за своето право на автономия, че в един миг е почнало да ни възприема като врагове, които го стопират да я придобие.
Нещата обаче последователно, само че несъмнено се трансформират. Твърди го Павел Тодоров, психолог и психотерапевт с богата процедура, в чийто кабинет всекидневно влизат деца и родители с най-различни проблеми в връзката и възпитанието. Сред тях и прекомерната родителска грижа, трансформирала се в спънка за построяването на естествени взаимоотношения сред родители и деца.
Страхът у родителя е болест, която заразява с негативност детето
" Мисля, че в случай че човек си разреши да усеща повече, той ще знае кой е най-хубавият образователен способ за него и детето му. Да следваме външни модели, това не е най-точното за нас, то не ни прави по-чувствени - има вяра Павел Тодоров. Усещането е доста скъп инструмент - дава ни точна и настояща информация. Съветвам родителите да си разрешат да бъдат по-усещащи. " Според него точно в чувствеността се крие опцията да достигнем до информацията, която ни е нужна, с цел да опознаваме детето си във всяка стъпка от неговото развиване. Основното, което ще ни направи по-чувствителни към света на детето си, е обичта, която изпитваме към него. Ние обаче към момента не познаваме обичта, счита психологът. Защото в доста от обстановките в отношението ни към децата страхът е дейната съставна част, а не обичта. " И децата реагират на това, само че ние не можем да забележим какво се пробват да ни кажат и по какъв начин те се усещат те, тъй като сме обзети от страха си ", уверен е Тодоров. За него в такива моменти настоящата сила е страхът и отрицателните му производни, които в последна сметка неизбежно водят до проблеми в развиването на личността. За да се оправим с това още в самото начало, би трябвало да работим със себе си като родители в една значима посока – да се освободим от страха. Единствено по този начин не бихме обременявали децата си както, когато са още дребни и в действителност зависят от нас, по този начин и когато са виновни персони, които би трябвало да се изправят сами пред житейските си проблеми.
" Свръхгрижовността и прекомерното родителско " бранене " са признаци за боязън и болест у родителя. Болест, която заразява с негативността си детето ", безапелационен е Павел Тодоров.
Няма универсална рецепта – значим е самостоятелният метод
Балансът е най-важното нещо във възпитателния метод, когато приказваме за прекомерната угриженост у родителите към техните деца. Изпадането в крайности не е потребно за никого, убеден е психологът. Чувствителните деца би трябвало да бъдат отглеждани и водени от родител, който се преценява с този факт, а не го неглижира или абсолютизира. Свръхпротективният родител нанася доста вреди на детето си, без даже да го осъзнава. " Родителският боязън оформя нерешителност, неустановеност, ниско самочувствие, компликации в обществените умения. Впоследствие личността също страда от рестриктивните мерки на страха.
" Някои деца в тийнейджърска възраст реагират остро на свръхгрижовността. Което е реакция, обвързвана със свободата ", споделя още той.
За да научим децата си да бъдат прочувствено зрели и независими, уверени в себе си хора, би трябвало да разберем, че всичко зависи от нас като родители. " Има една британска сентенция, която гласи: " Не възпитавайте децата, те по този начин или другояче ще наподобяват на вас. Възпитавайте себе си! " Затова е значимо какво вършим, а не какво приказваме. " Според Павел Тодоров ключът е в това да можем да показваме мислите и възприятията си свободно. Да можем да споделяме " не ", тъй като детето би трябвало да познава и тази страна на нещата. Един от положителните способи да предоставим на детето си нужната независимост за деяние е като го запишем на спорт. Там то няма да е център на внимание, а и треньорът, другите деца, разпоредбите и дисциплината в спорта са среда, която оказва помощ на детето да не е капризно.
Свобода получаваме по рождение
Затова и самостоятелността е естествено качество, което детето развива в другите стадии от детското си развиване, счита психологът. Тя е нещо естествено, към което дребният човек се стреми по природа. Важно е в този развой родителите да усещат и да обезпечават среда и пространство самостоятелността да се разпростира съгласно потребностите и уменията на детето – това е методът естествено у детето да се оформи отговорността. " И противоположното – споделя Тодоров - свръхгрижата на родителя изземва персоналната отговорност на детето. Прекаленото бранене е осакатяване, то лишава детето от опцията да прави избори, да взема решения и да опознава себе си. То попречва естествения развой на съзряване.
Има една група родители, които развиват мощно възприятие за предпазване над детето си, защото то има някакъв физически, здравословен или душевен проблем. При тях този боязън е изцяло понятен, само че той би трябвало да бъде напълно съгласуван с действителните потребности на детето. В противоположен случай може да развие ниско самочувствие, неустановеност, нерешителност, които могат единствено да усложнят контактите и социализирането на детето. " Обратният път е да стартираме да даваме повече доверие и автономия. Да се вслушваме не в страховете си, а в потребностите на личното си дете – убеден е Павел Тодоров. Да се оправим със страховете си като родители и като индивиди е доста съкровен миг. Страхът се намира вътре в нас и всеки самичък би трябвало да откри своя метод да се освободи от него.
Полезното родителско бранене
Разбира се, че част от родителските отговорности е да се грижим за оцеляването, положителния живот и развиване на поколението, което отглеждаме. Според психолога днешното време е наситено с доста и всякаква " нечистотия ". Тя е освен в природата и храната, само че и в детските филмчета, в информацията в близост. Един главен проблем на съвремието ни е прекомерно дългото време, което децата от най-ранна възраст прекарват във виртуалния свят. Тодоров дефинира този проблем като бомба със закъснител. Затова и съгласно него първата задача в живота на детето е то да опознае физическата действителност и да усвои майчиния си език. Това е причина за създаване на умения за другарство в действителния свят. Именно родителите са тези, които могат да избират какво ще се случва в средата, която споделят дружно с детето. От тях зависи да сортират храната, която се яде, да филтрираме нещата, които се гледат по малкия екран и в интернет, да дозират времето, прекарано във виртуалния свят. " Ключът е в това да се стремим – всеки от нас като човек и като родител – да живеем в естетика със себе си и в естетика и непорочност между тях. "
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ