Отговорност за всички
Илюстрация
" Писателите имат гражданска отговорност към обществото ", споделя А.Б. Йеошуа
Увеличаване
" Писателите имат гражданска отговорност към обществото ", споделя А.Б. Йеошуа
Смаляване
Мениджърът човешки запаси на веригата пекарни в Йерусалим споделя, че тялото на починалата по време на терористичен акт Юлия не е негова отговорност - страната да се оправя. Държавните служители на собствен ред трансферират отговорността, тъй като жертвата е незаконна имигрантка. " Написах разказ за поемането на отговорността и убедеността, че когато човек поеме нещата в свои ръце, вместо да упреква държавни управления, корпорации или другите, може да реализира доста ", споделя живият класик на израелската литература Абрахам Б. Йеошуа особено за " Капитал " на среща в София. В рамките на фестивала Cinelibri той показва българския превод на " Жената от Йерусалим " и кино лентата по неговата книга.
За тази книга А.Б. Йеошуа е включен в късия лист от номинации за премиите " Мaн букър " през 2005 година През годините 83-годишният публицист е получил голям брой награди за литература, а по негови творби са основани филми, театрални пиеси и даже опера. Определян e от New York Times като израелския Фокнър. Роденият в Йерусалим публицист, както самичък споделя шесто потомство йерусалимец, е прочут и със мощната си гражданска ангажираност с мирния развой в Близкия изток. Въпреки че е самоуверен критик на редица държавни управления в Израел, доста от държавниците са се вслушвали в думите му – в това число и актуалният президент на Израел – Руен Ривлин, с който са другари. " Някои ми се сърдят като кажа, че Йерусалим би трябвало да е на всички – въпреки всичко е заветен град и за евреите, и за християните, и за мюсюлманите. Но аз считам, че като роден и израснал там имам право да го кажа и да поема отговорност за думите си ", споделя разпалено Йеошуа, който с младежка пристрастеност се вълнува за бъдещето на страната и на света и изобщо не има намерение да се отдръпна от публичния, писателския и преподавателския живот за заслужена отмора.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики В диалога ни повтаря думите, които споделя и в едно от фамозните си изявленията за BBC – " писателите като познавачи на човешката душeвност носят гражданска отговорност към обществото. Ако политиците не се вслушват в думите им, тогава би трябвало да приказват с читателите си, с елементарните хора, които от своя страна да упражнят гражданското си право да въздействат на решенията на държавниците ". В този подтекст, писателят, който цялостен живот е прекарал в старания да поддържа нежния мир в региона и интензивно да работи за толерантна и демократична страна, споделя, че не може да разбере връчването на Нобелова премия за литература на Петер Хандке, обществено отричал геноцида над босненци в Сребреница. " В куфара ми с багажа за България сложих книги на Хандке, чета и се пробвам да проумея. Но знаете ли, в действителност Нобеловата премия не е толкоз значима – нито Толстой, нито Пруст, нито Джойс, нито Кафка, нито Вирджиния Улф имат Нобел. " От друга страна Йеошуа акцентира, че един публицист би т рябвало да употребява гения и въздействието си, с цел да позволява спорове, а не да подстрекава към нови .
Литературата не може да се преглежда единствено и само през призмата на своята художествена стойност и да се отдели от моралните послания и натовареност, които носи тя или фигурата на създателя в действителния, извънхудожествен свят. " Абсолютно имам вяра, че е работа на писателите да вземат решение моралните въпроси в света, с това се разграничаваме от представителите на други изкуства – художниците и музикантите могат, в случай че желаят да се занимават единствено и само с изкуство, ние писателите - мъчно. " Което съгласно него не значи хората на словото би трябвало да стават политици – " не, постоянно съм отказвал, когато са ми предложили да вляза в Народното събрание. Но политиката има морална страна и тъкмо с нея би трябвало да се занимаваме ".
За да поддържа думите си, А.Б. Йеошуа се връща към Втората международна война и надигащия се в Европа расизъм – след аферата " Драйфус " във Франция, писателите и философите са тези, които виждат ясно идващата опасност. Това е повратна точка за динамичността сред литературата, философията и политиката. Новото потомство интелектуалци като Жан Пол Сартр не могат да си затварят очите за действителността и света, в който живеят, и постоянно заемат ярка гражданска позиция. " Тогава при започване на XX век писателите са тези, които споделят – бягайте от расизма в Европа, до момента в който можете. Теодор Херцел е бил публицист и публицист, не политик, той вижда единственото допустимо бъдеще за евреите във възобновяване на тяхната лична страна. В този миг нито политиците, нито историците, нито равините осъзнават сериозността на идващия нацизъм ", счита Йеошуа. Всички знаем какво се случва няколко десетилетия по-късно и милионите жертви, които до последно не са вярвали, че е такава свирепост е допустима.
Според него това е единствено един от историческите моменти, в които писателите са потвърдили, че постоянно имат по-точна преценка за човешката логика на психиката и публичните процеси от политиците. Обръщам му внимание, че съществуват и противоположните образци на гениални и надарени писатели и философия, които обаче залитат или даже поддържат тоталитарни режими и идеологии, с което се връщаме новината за Нобеловата премия, връчена на Хандке. Г-н Йеошуа ми припомня, че да вземем за пример Сартр отхвърля връчената му през 1964 година Нобелова премия поради пацифистките си възгледи. " Опасността писателите да залитнат и дружно с тях да подведат и читателите, и обществото съществува, само че точно по тази причина те би трябвало да бъдат най-вече слушани и одобрявани за престиж, когато приказват за проблеми, засягащи ги директно в тяхната страна и общество. Хандке би трябвало да приказва за Австрия и австрийското общество, на което е директен наблюдаващ, а не за неща, които са надалеч от него. "
Според израелския публицист макар цялата отговорност, която носи на раменете си един публицист, значимо е и хората, за които написа и с които се среща, да имат вяра в гражданската си власт, само че и да поемат гражданската си отговорност. " Много е елементарно да се крием зад бюрокрацията или страната – споделяме, че плащаме налози и страната би трябвало да се оправя с проблемите. " Именно по тази причина героите в книгата му " Жената от Йерусалим " нямат имена – в хода на цялото изложение те са показани единствено като мениджъра човешки запаси, шефа, отговорника промяна, секретарката, редактора само починалата жена по време на терористичния акт има име – Юлия Регаев. Героите му изминават своя път: от прекачване на отговорността за натрупа на незаконната емигрантка до опознаване на персоналната й история и съпровождане на тялото й до някогашната социалистическа република, откъдето е пристигнала, с цел да намерят майка й и сина й. Те минават през промяна и избират човечността пред измиването на ръцете с обща размита отговорност и скриване зад безлични институции. " Исках да стартира с чисто бюрократичен проблем и да го трансформира в морална задача и през днешния ден ние би трябвало да поемем отговорност за проблемите, пред които сме изправени като човечество, не можем да чакаме, че държавните управления и страните ще се оправят сами, тъй като плащаме налозите си ", споделя А.Б. Йеошуа.
Илюстрация
Увеличаване
Смаляване
Сменяйки тематиката от персоналната отговорност към груповата, израелският публицист споделя забавно, съвсем еретично свое предложение за бъдещето на Йерусалим – съгласно него той може да бъде като Ватикана – заветен град за всички религии, със личен статут и да не принадлежи на никого. Това е градът, за който евреите епохи наред на всяка нова година подвигат тост и споделят – " без значение къде по света сме в този момент следващата година ще сме в Йерусалим ", християните почитат, поради Божи гроб, а мюсюлманите поради джамията " Ал Акса ". Нерядко мощно вярващи представители и на трите религии могат да попаднат под въздействието на йерусалимския синдром, когато посетят града. Така нареченият синдром е описван като видения или психологични феномени, включващи религиозни или обсесивни хрумвания, видения или други сходни на неуравновесеност прекарвания, които са провокирани от посещаване на свещените места. Символично в края на романа си той връща мъртвото тяло на Юлия Регаев откакто е прекосило света, с цел да стигне до родината си, назад в Йерусалим. " Той й принадлежи, няма значение, че е била незаконна емигрантка, тя е пристигнала там не просто с цел да работи, а с цел да е в свещения за нея град. " Разбира се, за тези свои възгледи Йеошуа е получавал голям брой рецензии и нападки в Израел – " само че имам право да изкажа мнението си, това е градът, в който съм роден, израснал и съм видял множеството му трансформации, нищо че през XIX век моите прародители са пристигнали от Солун. Те са сефарадски евреи, като българските и са говорели еднакъв език – ладино ". Дали ладиното, което е комбинация сред староиспански, иврит и италиански, го подтиква да стартира новелата, по която работи сега. Тя е за дванадесетгодишно момиче в Италия в края на XVIII век.
" Може да ви звучи необичайно по какъв начин по този начин аз като 83-годишен мъж мога да вляза в кожата на момиче на 12 години, само че няма никакъв проблем – въображението прави чудеса. " Йеошуа добавя, че може би точно въображение не доближава на актуалните сценаристи, тъй като все прибягват до литературата за основаване на нови филми. По негови творби има над дванадесет акомодации – " най-хубавата обаче е точно филмът, който ще гледаме на следващия ден дружно с българските фенове по " Жената от Йерусалим ", този път нищо не им е убягнало, доста съм удовлетворен по какъв начин се е получило ", приключва диалога А.Б. Йеошуа.
" Писателите имат гражданска отговорност към обществото ", споделя А.Б. Йеошуа
Увеличаване
" Писателите имат гражданска отговорност към обществото ", споделя А.Б. Йеошуа
Смаляване
Мениджърът човешки запаси на веригата пекарни в Йерусалим споделя, че тялото на починалата по време на терористичен акт Юлия не е негова отговорност - страната да се оправя. Държавните служители на собствен ред трансферират отговорността, тъй като жертвата е незаконна имигрантка. " Написах разказ за поемането на отговорността и убедеността, че когато човек поеме нещата в свои ръце, вместо да упреква държавни управления, корпорации или другите, може да реализира доста ", споделя живият класик на израелската литература Абрахам Б. Йеошуа особено за " Капитал " на среща в София. В рамките на фестивала Cinelibri той показва българския превод на " Жената от Йерусалим " и кино лентата по неговата книга.
За тази книга А.Б. Йеошуа е включен в късия лист от номинации за премиите " Мaн букър " през 2005 година През годините 83-годишният публицист е получил голям брой награди за литература, а по негови творби са основани филми, театрални пиеси и даже опера. Определян e от New York Times като израелския Фокнър. Роденият в Йерусалим публицист, както самичък споделя шесто потомство йерусалимец, е прочут и със мощната си гражданска ангажираност с мирния развой в Близкия изток. Въпреки че е самоуверен критик на редица държавни управления в Израел, доста от държавниците са се вслушвали в думите му – в това число и актуалният президент на Израел – Руен Ривлин, с който са другари. " Някои ми се сърдят като кажа, че Йерусалим би трябвало да е на всички – въпреки всичко е заветен град и за евреите, и за християните, и за мюсюлманите. Но аз считам, че като роден и израснал там имам право да го кажа и да поема отговорност за думите си ", споделя разпалено Йеошуа, който с младежка пристрастеност се вълнува за бъдещето на страната и на света и изобщо не има намерение да се отдръпна от публичния, писателския и преподавателския живот за заслужена отмора.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики В диалога ни повтаря думите, които споделя и в едно от фамозните си изявленията за BBC – " писателите като познавачи на човешката душeвност носят гражданска отговорност към обществото. Ако политиците не се вслушват в думите им, тогава би трябвало да приказват с читателите си, с елементарните хора, които от своя страна да упражнят гражданското си право да въздействат на решенията на държавниците ". В този подтекст, писателят, който цялостен живот е прекарал в старания да поддържа нежния мир в региона и интензивно да работи за толерантна и демократична страна, споделя, че не може да разбере връчването на Нобелова премия за литература на Петер Хандке, обществено отричал геноцида над босненци в Сребреница. " В куфара ми с багажа за България сложих книги на Хандке, чета и се пробвам да проумея. Но знаете ли, в действителност Нобеловата премия не е толкоз значима – нито Толстой, нито Пруст, нито Джойс, нито Кафка, нито Вирджиния Улф имат Нобел. " От друга страна Йеошуа акцентира, че един публицист би т рябвало да употребява гения и въздействието си, с цел да позволява спорове, а не да подстрекава към нови .
Литературата не може да се преглежда единствено и само през призмата на своята художествена стойност и да се отдели от моралните послания и натовареност, които носи тя или фигурата на създателя в действителния, извънхудожествен свят. " Абсолютно имам вяра, че е работа на писателите да вземат решение моралните въпроси в света, с това се разграничаваме от представителите на други изкуства – художниците и музикантите могат, в случай че желаят да се занимават единствено и само с изкуство, ние писателите - мъчно. " Което съгласно него не значи хората на словото би трябвало да стават политици – " не, постоянно съм отказвал, когато са ми предложили да вляза в Народното събрание. Но политиката има морална страна и тъкмо с нея би трябвало да се занимаваме ".
За да поддържа думите си, А.Б. Йеошуа се връща към Втората международна война и надигащия се в Европа расизъм – след аферата " Драйфус " във Франция, писателите и философите са тези, които виждат ясно идващата опасност. Това е повратна точка за динамичността сред литературата, философията и политиката. Новото потомство интелектуалци като Жан Пол Сартр не могат да си затварят очите за действителността и света, в който живеят, и постоянно заемат ярка гражданска позиция. " Тогава при започване на XX век писателите са тези, които споделят – бягайте от расизма в Европа, до момента в който можете. Теодор Херцел е бил публицист и публицист, не политик, той вижда единственото допустимо бъдеще за евреите във възобновяване на тяхната лична страна. В този миг нито политиците, нито историците, нито равините осъзнават сериозността на идващия нацизъм ", счита Йеошуа. Всички знаем какво се случва няколко десетилетия по-късно и милионите жертви, които до последно не са вярвали, че е такава свирепост е допустима.
Според него това е единствено един от историческите моменти, в които писателите са потвърдили, че постоянно имат по-точна преценка за човешката логика на психиката и публичните процеси от политиците. Обръщам му внимание, че съществуват и противоположните образци на гениални и надарени писатели и философия, които обаче залитат или даже поддържат тоталитарни режими и идеологии, с което се връщаме новината за Нобеловата премия, връчена на Хандке. Г-н Йеошуа ми припомня, че да вземем за пример Сартр отхвърля връчената му през 1964 година Нобелова премия поради пацифистките си възгледи. " Опасността писателите да залитнат и дружно с тях да подведат и читателите, и обществото съществува, само че точно по тази причина те би трябвало да бъдат най-вече слушани и одобрявани за престиж, когато приказват за проблеми, засягащи ги директно в тяхната страна и общество. Хандке би трябвало да приказва за Австрия и австрийското общество, на което е директен наблюдаващ, а не за неща, които са надалеч от него. "
Според израелския публицист макар цялата отговорност, която носи на раменете си един публицист, значимо е и хората, за които написа и с които се среща, да имат вяра в гражданската си власт, само че и да поемат гражданската си отговорност. " Много е елементарно да се крием зад бюрокрацията или страната – споделяме, че плащаме налози и страната би трябвало да се оправя с проблемите. " Именно по тази причина героите в книгата му " Жената от Йерусалим " нямат имена – в хода на цялото изложение те са показани единствено като мениджъра човешки запаси, шефа, отговорника промяна, секретарката, редактора само починалата жена по време на терористичния акт има име – Юлия Регаев. Героите му изминават своя път: от прекачване на отговорността за натрупа на незаконната емигрантка до опознаване на персоналната й история и съпровождане на тялото й до някогашната социалистическа република, откъдето е пристигнала, с цел да намерят майка й и сина й. Те минават през промяна и избират човечността пред измиването на ръцете с обща размита отговорност и скриване зад безлични институции. " Исках да стартира с чисто бюрократичен проблем и да го трансформира в морална задача и през днешния ден ние би трябвало да поемем отговорност за проблемите, пред които сме изправени като човечество, не можем да чакаме, че държавните управления и страните ще се оправят сами, тъй като плащаме налозите си ", споделя А.Б. Йеошуа.
Илюстрация
Увеличаване
Смаляване
Сменяйки тематиката от персоналната отговорност към груповата, израелският публицист споделя забавно, съвсем еретично свое предложение за бъдещето на Йерусалим – съгласно него той може да бъде като Ватикана – заветен град за всички религии, със личен статут и да не принадлежи на никого. Това е градът, за който евреите епохи наред на всяка нова година подвигат тост и споделят – " без значение къде по света сме в този момент следващата година ще сме в Йерусалим ", християните почитат, поради Божи гроб, а мюсюлманите поради джамията " Ал Акса ". Нерядко мощно вярващи представители и на трите религии могат да попаднат под въздействието на йерусалимския синдром, когато посетят града. Така нареченият синдром е описван като видения или психологични феномени, включващи религиозни или обсесивни хрумвания, видения или други сходни на неуравновесеност прекарвания, които са провокирани от посещаване на свещените места. Символично в края на романа си той връща мъртвото тяло на Юлия Регаев откакто е прекосило света, с цел да стигне до родината си, назад в Йерусалим. " Той й принадлежи, няма значение, че е била незаконна емигрантка, тя е пристигнала там не просто с цел да работи, а с цел да е в свещения за нея град. " Разбира се, за тези свои възгледи Йеошуа е получавал голям брой рецензии и нападки в Израел – " само че имам право да изкажа мнението си, това е градът, в който съм роден, израснал и съм видял множеството му трансформации, нищо че през XIX век моите прародители са пристигнали от Солун. Те са сефарадски евреи, като българските и са говорели еднакъв език – ладино ". Дали ладиното, което е комбинация сред староиспански, иврит и италиански, го подтиква да стартира новелата, по която работи сега. Тя е за дванадесетгодишно момиче в Италия в края на XVIII век.
" Може да ви звучи необичайно по какъв начин по този начин аз като 83-годишен мъж мога да вляза в кожата на момиче на 12 години, само че няма никакъв проблем – въображението прави чудеса. " Йеошуа добавя, че може би точно въображение не доближава на актуалните сценаристи, тъй като все прибягват до литературата за основаване на нови филми. По негови творби има над дванадесет акомодации – " най-хубавата обаче е точно филмът, който ще гледаме на следващия ден дружно с българските фенове по " Жената от Йерусалим ", този път нищо не им е убягнало, доста съм удовлетворен по какъв начин се е получило ", приключва диалога А.Б. Йеошуа.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ