От дървено конче до таблет: Еволюцията на детските играчки в България
Играчките на българските деца са претърпели комплицирана еволюция през вековете. От жестоко издялани дървени фигурки до модерни цифрови занимания, те отразяват измененията в обществото и културата. В предишното играчката е била част от действителността, а не бягство от нея.
В предишното Коледа не е била празник на количеството, а на упованието. Етнографът Иван Шишманов разказва през 1903 година сцена, в която дете влачи дървено конче. То не е купено, нито красиво. Бащата го е издялал от излишък дърво. Когато въжето се къса, детето не плаче. Бащата бързо поправя кончето. Това демонстрира, че скъпа е била самата игра, а не предметът.
В средновековна България детството не е обособен свят. Децата играят с това, което виждат. Ако мъжете са воини, играят с дървени мечове. Ако фамилията отглежда животни, играчките са умалени копия. Хроникьор от късното средновековие загатва по какъв начин момчета си вършат саби от пръчки. Това не е игра, отделена от живота, а подготовка за него.
Археолозите откриват дребни глинени кончета и свирки от XIII–XIV век. Те са прекомерно груби за ритуални цели, само че и прекомерно дребни за битови. Историците считат, че това са детски играчки. Изваяни са от същата глина, от която се вършат съдове. Конче, намерено край Търново, е с отчупено ухо, деликатно загладено. Това демонстрира, че играчката не е била еднодневка. Детето я е пазело.
Учените са безапелационни: в тези времена играчката не е била обособен свят. Тя е смален облик на действителността. Детето не бяга от света посредством играта, а навлиза в него. То се приготвя за провокациите. За разлика от кончетата, парцалените кукли имат своя история.
Етнографи през 50-те и 60-те години на XX век събират изявленията. Възрастни дами описват, че майките им шиели кукли без лице. На въпроса за какво, отговорът е:
За да не оживее.
Това не е боязън, а граница. Куклата би трябвало да е предмет, а не облик на човек. Една жена от Ловешко споделя:
Играчката е за игра, не за душа.
Този миг демонстрира по какъв начин играта е била строго вписана в културните показа.
През Възраждането играчките еволюират. Появяват се по панаирите. Христо Вакарелски разказва сцена от XIX век. Дете получава глинена свирка, която се чупи същия ден. Майката споделя:
Ще ти създадат отново.
Това демонстрира, че играчката е била моментна наслада. Тя идва и си отива, както и самият празник.
След Освобождението стартира импорт на играчки от Европа. В градските вестници от края на XIX век се появяват разгласи за „ немски играчки “. Те са описвани като „ скъпи, само че красиви “. Историците означават, че те били показвани на децата, само че рядко им се подарявали. Запазено писмо от Русе свидетелства: татко купил „ една играчка от Германия, да я гледат, не да я чупят “. Този феномен стартира да се възприема като знак на статус, а освен предмет за игра.
След 1944 година производството става бизнес. В Музея на хумора и сатирата в Габрово има роман. Бивш служащ от завод за дървени играчки споделя, че първите колички се чупели елементарно.
Тогава ги направихме по-дебели –
написа той. Детската игра оформя дизайна на играчките. Метални камиончета били правени от останки от фабрики. Станали обичани, тъй като били „ като същински “. Това е особено за социалистическия интервал. Играчките са умалени версии на действителни машини. Идеята е, че детето играе с бъдещата си работа.
След 1989 година тази логичност се разпада. В изявленията с някогашни служащи се повтаря фразата:
Нямаше кой да ги купи.
Евтиният импорт трансформира детството. Играта става по-цветна, само че и по-краткотрайна. Днес старите български играчки са истории. Те стоят в музеи и мемоари. Всяко дървено конче, парцалена кукла, железна количка носи следи от ръцете, които са ги основали. Носят и следи от децата, които са ги чупили, поправяли и обичали.
В началото на този век обстановката е друга. Дете седи на пода в панелен апартамент. Около него – пластмасови играчки: боец, китайска количка, дрънкулка от шоколадово яйце. Те не са сбирка, а „ неговите “. Детето ги подрежда, разиграва борби. Играта е шумна и физическа. Когато боецът се счупи, бащата го залепва. Тези играчки изискват въображение. Детето не отключва ново равнище, а го измисля. То самото е героят.
Две десетилетия по-късно същият апартамент е по-тих. Детето е на леглото, с таблет. Играта към този момент е на екрана. Няма счупени фигурки, няма лепене, няма загуба. Има бутон – „ Купи “. Новият воин не се появява след часове фикция, а след секунди заплащане. Играта просто изисква още. Разликата е в логиката. В началото на XXI век играчките учат децата по какъв начин да се оправят с рестриктивните мерки. Днес цифровите им аналози постоянно учат по какъв начин рестриктивните мерки могат да бъдат заобиколени – против избрана цена. Това е наблюдаване. Детството не е изчезнало, само че методът, по който децата играят, не зависи единствено от въображението им. Той зависи от система, която знае по какъв начин да продава.
Традиционни български играчки като дървено конче, стъклени топчета и пумпал са били необятно публикувани преди десетилетия. Съществуват и модерни български настолни игри, въодушевени от фолклора. В бедните региони децата са играели главно с парцалени кукли и топки.
В етнографски архиви има роман от началото на XX век. Момче от Търновско получава дървено конче на Коледа. Не сутринта, а вечерта.
Подаръкът не би трябвало да се вижда преди време –
споделят. Детето не стартира незабавно да играе. Първо го държи, след това го оставя до възглавницата си и заспива. На сутринта кончето към този момент е „ негово “. Този подробност демонстрира, че Коледа не е била празник на количеството, а на упованието. Играчката е знак, че детето е видяно. Може би по тази причина тези коледни дарове остават толкоз живи в паметта – не тъй като са били редки, а тъй като са били чакани. Много възрастни през днешния ден колекционират типичен играчки, търсейки тази носталгия.
