Пейо Яворов за любовта след смъртта
“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се стопирах и попитах: къде в този момент? За кого в този момент? Аз в никакъв случай не те погледнах с окото на мъж. И в случай че мечтаех, аз мечтаех единствено да бъдеш, да те зная, че си, да вдишвам, да пребивавам! Тук е великата тайнственост на ориста.
Ти ме попита един път, за какво те любя.
И аз не знаех за какво.
Аз в никакъв случай не те пожелах като жена. Аз в никакъв случай не те погледнах с окото на мъж.
И въпреки всичко аз те любех. Аз дишах и гледах посредством тебе. Аз живеях за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое придвижване. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.
Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял в миналото.
Бъдещето – аз го назовах с твоето име. Бъдещето и предишното. ”
(откъс от Философско-поетичния дневник на Яворов, основан след гибелта на неговата обичана Мина Тодорова)
Пейо Яворов (1878 – 1914 г.) – псевдоним на Пейо Тотев Крачолов, български стихотворец символист и бунтовник, челник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, считан за един от най-големите български поети на 20. век.
