Какво сме ний, хора? Обяснете ни, моля, или тази е нашата единствена роля ♥ Валери ПЕТРОВ
„ И какво ни остава? Какво ни остава?
Само днешното време, единствено днешната популярност. ”
През 1981 година Валери Петров написа пиесата „ Театър, обич моя! ” особено за огромните актриси Таня Масалитинова и Славка Славова. Постановката на режисьора Младен Киселов в Театър 199 остава в историята като едно от най-красивите пояснения в обич към театъра.
За театъра като живот и за живота като театър, с думите на обичания стихотворец, драматург, сценарист и преводач Валери Петров.
(Снимка: Иво Хаджимишев)
♥
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Какво е театърът, какво е артистът?
Защо сме основани от Господ такива
откак свят светува с душа завистлива?
И неприятна такава, и злобна такава,
че освен не можем да живеем без популярност,
само че когато до теб тя и различен осияе,
то за тебе, за тебе ден черен това е…
Но ний сме и други и е толкоз сладко,
въпреки и за малко, и въпреки да е рядко
когато нечакана, необяснима
великата тръпка в момент те обзима –
такава чудесна, такава гореща,
че издига и теб и колегата насреща
високо нагоре, високо там, дето
сте единствено вий двама и Бог, и небето…
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Две души по едно и също време живеят в артиста.
А когато артистът е не артист, а актриса,
душите в него трийсет и три са.
А животът ни блъска, а животът ни мачка
и общоизвестни стават оная глупачка
или оня бездарник… Но кой ти схваща,
и си подвига палатките, и върви панаира…
И тази заплашва, и онази се моли,
и са толкоз малко приличните функции,
и си скубем косите, само че, Боже, елементарни ни,
нали постоянно се случва да играем слугини…
Но ние играем и крале, и кралици,
субретки, герои, злодеи, смешници.
Една друга перука, малко нещо във грима
и след момент лейди Макбет ненадейно взима
лика на Офелия, чертите на Нора…
Какво сме ний, хора? Навярно сме хора
и святост, и подлост сърцето ни крие,
тъй като сме всичко, което сте вие…
Какво сме ний, хора? Обяснете ни, апелирам,
или тази е нашата единствена роля
и светла, и тъмна – коронната тая,
която без паузи играем до края.
Тази роля – артист, да, артисти, додето
се пръсне най-накрая и стихне сърцето.
И букетите где са? И прегръдките – где са?
Завеса, завеса, по-бързо, завеса!…
И завесите падат, и фургонът олеква,
и ликът ни бледнее, гласът ни отеква
и белким, Боже мой, би могъл да опази
механичният запис оня взор,
онази едвам доловима въздишка, която
сърцата вдигала като пърхащо ято
във крясъци „ Браво! “, във крясъци „ Браво! “
и пляскащи длани…
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Две души по едно и също време живеят в артиста.
А когато артистът е не артист, а актриса,
душите в него триста трийсет и три са!…
И освен нетрайно е туй наше изкуство,
Но усещаме скрито,
че от мода излизат прически, костюми,
и освен костюми, само че и жестове, думи.
И това ни подсказва, че както са смешни
актьорите вчерашни в очите ни днешни,
така и ние с нашто изкуство, сякаш постоянно,
смях ще будим във време напълно недалечно.
И какво ни остава? Какво ни остава?
Само днешното време, единствено днешната популярност.
Еднодневки сме ний и не ни се сърдете,
че в битки подмолни мозъкът ни ангажиран е.
Когато кракът ни единствено стъпи на сцена,
душата ни става внезапно просветлена,
възвишена, транспарантна, звънтяща в простора
и способна да прави от хората хора…
От: „ Театър, обич моя “
Снимка: Иво Хаджимишев
