Война на световете
И двете страни я показват по този начин: Война на световете. За всяка от тях неговият си е положителният, а другият – неприятният. Война сред управленията на Съюза на българските писатели и Сдружението на българските писатели. На оповестена тематика – литературната премия на името на Иван Пейчев, давана от община Шумен. В хода й се размахват правила и усети. А в действителност е война за: въздействие в обществото – това кой и по какъв начин да разпределя неприемливо многото литературни награди у нас.
Първият в страната монумент на поета Иван Пейчев бе открит през 2016 година в Шумен.
Но да оставим това. Интересува ме един недотам миличък факт, чийто разбор ще освети най-пълноценно същината на войната. Не го отминавам и по тази причина, че се отнася до Никола Вапцаров. Наградата „ Иван Пейчев ” беше извоювана от Петър Чухов за негова поетична книга. Представителите на Съюза на БП отхвърлят правото му да завоюва премията, защото в книгата имало стихотворение, в което се гаврел с Вапцаров, с недосегаема за каквото и да е реликва. На отсрещния фронт нищо ново – нямало такова нещо, освен се подигравал, само че е и запазил респекта. Двете позиции не мърдат от общи приказки и от съпътстващи ги персонални нападки и остават непримирими.
Всъщност какво се е случило? Ето го стихотворението на Петър Чухов:
ЛОГИЧНО
Тъмно е
стрелбището на лунапарка
спи Зайо-Байо
безконечния си сън
спи Кума-Лиса
до локума
спи и
бутилката с шампанско
до пирамидата
от кофички
спят също
клечките кибритени
като войничета
под строй
надълбоко спят
обесените орехи
не спят обаче
червейчетата във тях
те движат челюсти
и рецитират:
разстрел
преди разстрела
червеи
това е толкова просто
и разумно
Несъмнено е едно той е употребявал двустишие от стихотворението на Вапцаров „ Борбата е безмилостно жестока ”, означено с курсив при него, като е направил подмяна на „ а след ” (в оригинала) с „ преди ”. Вапцаров написа „ Борбата е безмилостно жестока ” като задържан и обвиняем, компетентен участта си: първата строфа през април 1942 г.; втората – след прочитането на присъдата му на 23 юли 1942 година, часове преди осъществяването й.
До „ Борбата… ” тази предполагаемост, въпреки и мечтана, въпреки всичко не е на дневен ред. А в този момент е. Затворен, махленски от властта, с предвидима присъда, уединен, недореализиран създател – значително учредения Вапцаров да изпитва съмнения и подозрения, да желае да отсрочи гибелта. Та нали и Исус в предсмъртното си време беше декларирал: Господи, не може ли да ме отмине тази чаша. Дори и знаещият своята задача, привикналият с мисълта за ранна гибел може да възроптае против предначертаната орис. Вапцаровото възроптаване е търсене на учредения за саможертвата. Достатъчно мощни и безапелационни и най-много – произлизащи от неговата същина и дейности. Така „ Борбата… ” става разговор с огромните думи, с жестокостта на времето, с позорното на пръв взор несъотвествие на думите за великолепие на подвига с действителното физическо заличаване и с изгубването от забележимия свят. Нечетните стихове: Борбата е безмилостно жестока!; Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкова.; Разстрел и след разстрела червеи, звучат изцяло, като репортаж на предстоящото деяние. Репортаж, на пръв взор, неутрален. Но грубо неутрален, оголващ до най-отблъскващото – червеите след гибелта, една човешка орис. Репортаж на прогледналия в профил участта си, прикрил отчаянието си, банализирайки ставащото, без да разкрива предисторията – саможертвата.
Стихът „ Какво тук значи някаква си персона! ” е двояк и двугласен. Наличието на „ както споделят ” е заложило двугласието. Произнася го и първият глас, който тръби за епичност, без да зачита личностите. Ей по този начин, с скука, като риторичен въпрос с безусловния отговор: нищо не значат. Вторият глас пък пита първия – на „ забравилия ” личностите и животите. Парадоксално и той е риторичен, само че с противопоставен подготвен отговор: личностите значат всичко. И към този момент тук този втори глас е надвил, изместил е с посланието си първия.
Финалният стих на шестстиховия разговор – Това е толкова просто и разумно, е в сходна позиция като „ Какво тук значи някаква си персона! ” Отново се разграничават два гласа. Но първият е явно обезсилен, авансово надвит.
Няма да влизам в облеклата на самообявилите се за единствени пазители на Вапцаровата святост. Вижда ми се пресилено книжното днешно мъжество да браниш поета от същински, перфидни и мними похищения. Най-малкото, тъй като това подценява гения му и любовта му към народа, от дълго време получила и ответната любов.
Не знам дали Петър Чухов е осъзнавал до дъно с какво се заема, когато гради стихотворението „ Логично ” върху цитата от „ Борбата е безмилостно жестока ”. При това изменен – вместо „ а след ” поставя „ преди ”. Трудността идва от двузначността/двузнаковостта на привлечения откъс. А при него е употребен и като поанта. Докато у Вапцаров, както обясних, той е финален в шесттиховия разговор, смислово решен още в предходните два стиха. (То и друго в неговото стихотворение не е премислено – орехите, на които следва разстрел, към този момент са обесени. Разбирам сеятелите на постмодерни предизвикателство, само че тяхната провокативност е добре да се озаптява в границите на градивната логика.) И по този начин коментарийният двугласов стих в подтекста на Петър Чуховото стихотворение става изрично изяснителен с някакви белези на подигравка. При това обслужва една идея-наблюдение, която е задоволително обсъждана и превърната в социална договореност – в днешния ни ден опустошително са се настанили червеи. Или пък всичко е една самоцелна подигравка и игра? Дано не е по този начин. Дотолкова, че това да наподобява към този момент просто и разумно. Нищо срещу, само че за какво би трябвало да се паразитира в чисто фиктивен проект върху два стиха на висшо себеизпитание, на вътрешно комплицирана двугласова драматичност?! А и за какво е това излишно надпяване с Вапцаров, изгубено по презумция и текстуално. За да се стигне до наблюдаване, до казване на нещо необятно известно, освен това и неубедително ангажиращо. Не съм догматик и одобрявам, че за литературата няма табуирани пространства и предходности. Но отстранявам надареното органично допиране от сякаш истинското, освен това не пародийно, а парадиращо да прави откривателства. С цитатничество, което като се изключи че не доближава литературна меродавност, трансформира бездънен първичен смисъл в непознат подтекст?!
Всъщност в това, в смислите, е същинската война в днешната литература. За тези, които я схващат – и войната, и литературата.
Първият в страната монумент на поета Иван Пейчев бе открит през 2016 година в Шумен. Но да оставим това. Интересува ме един недотам миличък факт, чийто разбор ще освети най-пълноценно същината на войната. Не го отминавам и по тази причина, че се отнася до Никола Вапцаров. Наградата „ Иван Пейчев ” беше извоювана от Петър Чухов за негова поетична книга. Представителите на Съюза на БП отхвърлят правото му да завоюва премията, защото в книгата имало стихотворение, в което се гаврел с Вапцаров, с недосегаема за каквото и да е реликва. На отсрещния фронт нищо ново – нямало такова нещо, освен се подигравал, само че е и запазил респекта. Двете позиции не мърдат от общи приказки и от съпътстващи ги персонални нападки и остават непримирими.
Всъщност какво се е случило? Ето го стихотворението на Петър Чухов:
ЛОГИЧНО
Тъмно е
стрелбището на лунапарка
спи Зайо-Байо
безконечния си сън
спи Кума-Лиса
до локума
спи и
бутилката с шампанско
до пирамидата
от кофички
спят също
клечките кибритени
като войничета
под строй
надълбоко спят
обесените орехи
не спят обаче
червейчетата във тях
те движат челюсти
и рецитират:
разстрел
преди разстрела
червеи
това е толкова просто
и разумно
Несъмнено е едно той е употребявал двустишие от стихотворението на Вапцаров „ Борбата е безмилостно жестока ”, означено с курсив при него, като е направил подмяна на „ а след ” (в оригинала) с „ преди ”. Вапцаров написа „ Борбата е безмилостно жестока ” като задържан и обвиняем, компетентен участта си: първата строфа през април 1942 г.; втората – след прочитането на присъдата му на 23 юли 1942 година, часове преди осъществяването й.
До „ Борбата… ” тази предполагаемост, въпреки и мечтана, въпреки всичко не е на дневен ред. А в този момент е. Затворен, махленски от властта, с предвидима присъда, уединен, недореализиран създател – значително учредения Вапцаров да изпитва съмнения и подозрения, да желае да отсрочи гибелта. Та нали и Исус в предсмъртното си време беше декларирал: Господи, не може ли да ме отмине тази чаша. Дори и знаещият своята задача, привикналият с мисълта за ранна гибел може да възроптае против предначертаната орис. Вапцаровото възроптаване е търсене на учредения за саможертвата. Достатъчно мощни и безапелационни и най-много – произлизащи от неговата същина и дейности. Така „ Борбата… ” става разговор с огромните думи, с жестокостта на времето, с позорното на пръв взор несъотвествие на думите за великолепие на подвига с действителното физическо заличаване и с изгубването от забележимия свят. Нечетните стихове: Борбата е безмилостно жестока!; Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкова.; Разстрел и след разстрела червеи, звучат изцяло, като репортаж на предстоящото деяние. Репортаж, на пръв взор, неутрален. Но грубо неутрален, оголващ до най-отблъскващото – червеите след гибелта, една човешка орис. Репортаж на прогледналия в профил участта си, прикрил отчаянието си, банализирайки ставащото, без да разкрива предисторията – саможертвата.
Стихът „ Какво тук значи някаква си персона! ” е двояк и двугласен. Наличието на „ както споделят ” е заложило двугласието. Произнася го и първият глас, който тръби за епичност, без да зачита личностите. Ей по този начин, с скука, като риторичен въпрос с безусловния отговор: нищо не значат. Вторият глас пък пита първия – на „ забравилия ” личностите и животите. Парадоксално и той е риторичен, само че с противопоставен подготвен отговор: личностите значат всичко. И към този момент тук този втори глас е надвил, изместил е с посланието си първия.
Финалният стих на шестстиховия разговор – Това е толкова просто и разумно, е в сходна позиция като „ Какво тук значи някаква си персона! ” Отново се разграничават два гласа. Но първият е явно обезсилен, авансово надвит.
Няма да влизам в облеклата на самообявилите се за единствени пазители на Вапцаровата святост. Вижда ми се пресилено книжното днешно мъжество да браниш поета от същински, перфидни и мними похищения. Най-малкото, тъй като това подценява гения му и любовта му към народа, от дълго време получила и ответната любов.
Не знам дали Петър Чухов е осъзнавал до дъно с какво се заема, когато гради стихотворението „ Логично ” върху цитата от „ Борбата е безмилостно жестока ”. При това изменен – вместо „ а след ” поставя „ преди ”. Трудността идва от двузначността/двузнаковостта на привлечения откъс. А при него е употребен и като поанта. Докато у Вапцаров, както обясних, той е финален в шесттиховия разговор, смислово решен още в предходните два стиха. (То и друго в неговото стихотворение не е премислено – орехите, на които следва разстрел, към този момент са обесени. Разбирам сеятелите на постмодерни предизвикателство, само че тяхната провокативност е добре да се озаптява в границите на градивната логика.) И по този начин коментарийният двугласов стих в подтекста на Петър Чуховото стихотворение става изрично изяснителен с някакви белези на подигравка. При това обслужва една идея-наблюдение, която е задоволително обсъждана и превърната в социална договореност – в днешния ни ден опустошително са се настанили червеи. Или пък всичко е една самоцелна подигравка и игра? Дано не е по този начин. Дотолкова, че това да наподобява към този момент просто и разумно. Нищо срещу, само че за какво би трябвало да се паразитира в чисто фиктивен проект върху два стиха на висшо себеизпитание, на вътрешно комплицирана двугласова драматичност?! А и за какво е това излишно надпяване с Вапцаров, изгубено по презумция и текстуално. За да се стигне до наблюдаване, до казване на нещо необятно известно, освен това и неубедително ангажиращо. Не съм догматик и одобрявам, че за литературата няма табуирани пространства и предходности. Но отстранявам надареното органично допиране от сякаш истинското, освен това не пародийно, а парадиращо да прави откривателства. С цитатничество, което като се изключи че не доближава литературна меродавност, трансформира бездънен първичен смисъл в непознат подтекст?!
Всъщност в това, в смислите, е същинската война в днешната литература. За тези, които я схващат – и войната, и литературата.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ