Музикална история еп. 28: „Those Were the Days“ на Mary Hopkin
И различен път сме говорили за съветското въздействие върху западната просвета. И тук историята стартира в Русия през 1924 година. Тогава Борис Фомин написа музиката за „ Дорогой длинною “. Песента се приема доста топло от съветската диаспора по света освен поради простотата на мелодията и текста, само че и заради чувството, че има нещо антисъветско. Може би казусът е в упоменатата вътре тройка. Трудно е в резюме да се обяснят десетките асоциации за тройката в съветската просвета, където от Николай Гогол та до Александър Блок тя символизира доста неща. Нещо като нашия Балкан, само че по-силно. Руската емиграция, част от която е с дворянски корени, я свързва с тъгата по остарялото време, само че и със независимост и гражданска война, което стряска руската власт. Песента постоянно е изпълнявана в ресторанта на Настя Полякова в Париж, където се събират доста съветски емигранти. Там се допуска, че я е чул и Александър Вертински. Проникването на песента в Америка може да е по доста способи. Вертински прави огромно турне там през 1934 година. Смята се, че текстът е писан съответно за певицата Елизавета Белогорская. На места се твърди, че първата версия на текста е на самия Фомин и той го посвещава на циганката Маня, с която има буйна обич. Но няма доказателства, тъй че това си остава таблоиден мит. Покрай всеки съветски романс нормално има някоя сладникава историйка. Действителният създател на текста е Константин Николаевич Подревски.
Първият формален запис на песента е на Александър Вертински от 1926 година, изработен в парижко студио, а вторият - на Тамара Церетели от 1929 година. Хронологично обаче Тамара първа я извършва още от есента на 1925 година. Има и разновидности с различен текст, писан пък от Павел Герман. Версията на Вертински става доста известна и много хора мислят, че той я е писал. Вертински не отхвърля този мит, само че негови другари му устройват среща със самия Борис Фомин, след която нещата се трансформират. През идващите десетилетия доста съветски артисти, главно емигранти, извършват песента по целия свят. Сред тях са Юрий Морфеси, Пьотр Лещенко, Стефан Данилевски, Людмила Лопато. Включвана е и във филми. Но и освен руснаци я пеят. Тя е припозната от поляци, грузинци, даже сърби. Изпълняват я и солово, само че и цели естрадни оркестри.
Така песента става неизменима част от градския фолклор на руснаците по света. Вертински прави няколко версии на „ Дорогой длинною “ с най-различни оркестри и записвани в доста страни. Но както постоянно става, съветска просвета не се припокрива с съветска политика. През 1929 година, на Всерусийската музикална конференция в Ленинград, през днешния ден Санкт Петербург, се взема решение естрадният репертоар да се раздели на четири групи. В четвъртата група попадат така наречен контрареволюционни песни, сред които са и тези на Борис Фомин. А една от тях е „ Дорогой длинною “. Но по какъв начин можеш да спреш нещо, извиращо надълбоко от съветската душа? Нещо, с което съветския народ се гордее и показва по целия свят? А и текстът не наскърбява никого, нито непосредствено загатва нещо срещу властта. Простичък текст, в който един човек си спомня за своята младост, гледайки по какъв начин приятелите му летят в съветска тройка. В началото на 60-те песента получава нов живот. Русия не смее първа да я подхване още веднъж, а това вършат най-много грузинци и поляци. Когато грузинката Нани Брегвадзе я записва, тя продава милионен тираж. Не е известно какъв брой тъкмо е той.
Примерът е последван от десетки други артисти и оркестри. В Съветския съюз се постанова мнението, че това е съветска национална ария, с цел да не се буди интерес към нейните създатели и по какъв начин властта се е отнесла към тях. Даже множеството съветски версии след 1968 година възпроизвеждат разновидността на Мери Хопкин, а не началната мелодия на Борис Фомин. Щом Подревски схваща, че следващо негово произведение е неразрешено за издаване и осъществяване, той е толкоз сърдит, че през 1930 година не подава декларация за приходите си. Някои настояват, че просто е не запомнил. Съветската власт се възползва от това като мотив да конфискува цялото му имущество без съд и присъда. Подревски е надълбоко покъртен и това се отразява на здравето му. Той влиза в болница и малко по-късно умира. Елизавета Белогорская също умира млада, откакто се самоубива при започване на Втората международна война.
А през 1937 година Борис Фомин е задържан като зложелател на народа, защото е докладван да пее неразрешените си песни, и излежава осем месеца в затвор. Излизайки на независимост, той написа военни песни и за известно време го оставят на мира. Но през 1946 година се оказва включен в лист с идеологически съперници на страната, против които стартира акция. Издаден е декрет, забраняващ им да разгласяват творбите си на доста места. Фомин е сломен и зарязан от всички, живее в мизерия и няма пари за лекуването на туберкулозата, от която от дълго време страда. Накрая умира на 48 години.
Песента живее собствен живот и в Съединени американски щати. Една от групите, която постоянно я извършва, е „ The Raskins “ („ Дъ Ръскинс “), изявяващи се в клуб „ White Horse “ (Белият кон) в Гринуич Вилидж, Ню Йорк. „ The Raskins “ е образувана от Gene Raskin (Джийн Ръскин). Той е съветски мигрант в Съединени американски щати и от ранно детство е слушал „ Дорогой длинною “. Смятайки, че никой няма да разбере от кое място я знае, при нейното първо издаване в Съединени американски щати Ръскин си приписва авторството и на музиката, и на текста. Музиката не е негова, както стана ясно, само че и текстът не е напълно негов. Пише го в съдействие със брачната половинка си Франческа. Английският текст не превежда съветския, само че ненапълно улавя част от неговото въодушевление и от тематиката за хубавия спомен от младостта. Първата студийна версия от 1962 година на кънтри групата „ The Limeliters “ (Дъ Лаймлайтърс) не добива известност. Междувременно групата на Ръскин продължава да я свири в интернационалните си турнета.
Тя се изявява годишно и в лондонския клуб „ Blue Angel “, където с тази ария закриват своето шоу. В публиката на фестивала постоянно е Paul McCartney (Пол Маккартни), който тогава още не е известен с „ Бийтълс “. Парчето доста му подхожда, само че някак си не е уместно за „ Бийтълс “. Затова той го предлага на разнообразни групи, в това число и на известните „ The Moody Blues “ (Дъ Муди Блус). Но очевидно не се харесва изключително и никой не допуска, че ще стане шлагер. Минава време и през 1968 година от „ Бийтълс “ вземат решение да основат продуцентската компания „ Apple Records “, подкрепяща млади гении. Доста гении се отзовават на обявите им, само че Мери Хопкин към този момент се е срещала с Пол с помощта на общи познати. Така Маккартни взема решение таман на нея да предложи песента и да продуцира записа. Това става в средата на юли 1968 година, в митичното студио „ Abby Road “ на компанията „ EMI “ в Лондон, Англия.
Аранжиментът е на Richard Hewson (Ричард Хюсън), а за записа на някои инструментални елементи спомага Tony Visconti (Тони Висконти), предстоящ брачен партньор на певицата. „ Those Were The Days “ е включена в албума на Хопкин „ Post Card “. Издадена е на 30 август 1968 година. Маккартни остава правилен на съветската традиция, решавайки в записа да има дребен детски хор, също по този начин цимбали, банджо, кларинет и балалайка. В записа Мери Хопкин свири на акустична китара, Маккартни евентуално свири на китара и на перкусии, а цимбалите са поверени на Gilbert Webster (Гилбърт Уебстър). Освен на британски, Мери я записва на немски, френски, италиански и испански за изданията в тези страни. Пол упорства за това, въпреки единствено преди четири години да не желае немски версии на.
Неблагоразумието на Ръскин да се впише като създател на музиката бързо става ясно. Нюйоркска компания пуска телевизионна реклама за риба, в която употребява мелодията на песента и с това декларира, че тя е остаряла съветска мелодия за свободна приложимост. Иначе казано, компанията не признава авторските права на Ръскин. Той е мощно нервиран и завежда дело против компанията, успявайки да потвърди в съда, че въпреки да е употребил съветска мелодия, я е приспособил по написания от него текст и тя е към този момент друга. Така Ръскин печели делото и откакто му се изплащат парите по авторските права, си купува с тях къща в Майорка, първокласен автомобил и нова платноходка, с която да си обикаля средиземноморския бряг. Истинският създател на музиката е от дълго време починал, а наследниците му нямат и визия какво се случва. Едва ли и Пол чака от „ Those Were The Days “ да стане подобен шлагер.
Но по странна подигравка тя доближава до второ място в американския „ Billboard Hot 100 “, когато на първото място е „ Hey Jude “, написана в огромна степен от Маккартни. Тази класификация се резервира там цели три седмици. „ Those Were The Days “ продава над милион и половина копия единствено в Съединени американски щати, а по света – над осем милиона. Песента е първа в английските и канадски ранглисти за сингли. Според Маккартни, когато Хопкин я запява, по този начин приляга на нейния глас, че като че ли я знае от години. Той я назовава „ Лечение за носталгията “. Sandie Shawn (Санди Шон) също издава песента като сингъл през 1968 година. Нейната версия е с минута и половина по-къса от тази на Мери Хопкин. Версията на Хопкин е по-успешна от тази на Шон поради по-доброто продуциране, а и тогава Мери е известна след английското шоу за гении „ Opportunity Knocks “. Но пък Санди печели интернационалния конкурс „ Евровизия “ през 1967 година.
„ Those Were The Days “ е записана на над двайсет езика. Сред българските музиканти Роси Кирилова постоянно я пее с британския текст, а Руслан Мъйнов я включва в репертоара си с съветски романси. На български я пее Маргарита Димитрова под заглавието „ Любовта на скитника “ още през 1968 година. Автор на текста е Димитър Ценов, а аранжимента в огромна степен е заимстван от Мери Хопкин. Що се отнася до Хопкин, тя няма кой знае каква кариера. През 1969 година Пол Маккартни написва за нея песента „ Goodbye “, която има нелоши класирания в британските чартове за сингли. На идната година стига до второ място на „ Евровизия “ с „ Knock, Knock Who’s There “, продуцирана от Mickie Most (Мики Моуст). Същият Моуст, продуцирал шест години по-рано. За 50-тата годишнина от „ Those Were The Days “ Мери издава нейна нова акустична версия. Когато Доли Партън прави албум с кавъри, избира за заглавна ария точно „ Those Were The Days “ и кани Мери като беквокал. Зловеща детайлност е, че на фона на тази ария през 1969 година президентът на Екваториална Гвинея Франсиско Масиас Нгуема подрежда показно да се екзекутират 150 души, за които се допуска, че готвят прелом против висшата власт в страната.
И по този начин, ето историята на една ария, пътуваща сред Европа и Америка, с цел да завладява все нови и нови публики. Днес и Русия, и Съединени американски щати я одобряват за част от своята културна еднаквост.
Следвайте ни във,и
Първият формален запис на песента е на Александър Вертински от 1926 година, изработен в парижко студио, а вторият - на Тамара Церетели от 1929 година. Хронологично обаче Тамара първа я извършва още от есента на 1925 година. Има и разновидности с различен текст, писан пък от Павел Герман. Версията на Вертински става доста известна и много хора мислят, че той я е писал. Вертински не отхвърля този мит, само че негови другари му устройват среща със самия Борис Фомин, след която нещата се трансформират. През идващите десетилетия доста съветски артисти, главно емигранти, извършват песента по целия свят. Сред тях са Юрий Морфеси, Пьотр Лещенко, Стефан Данилевски, Людмила Лопато. Включвана е и във филми. Но и освен руснаци я пеят. Тя е припозната от поляци, грузинци, даже сърби. Изпълняват я и солово, само че и цели естрадни оркестри.
Така песента става неизменима част от градския фолклор на руснаците по света. Вертински прави няколко версии на „ Дорогой длинною “ с най-различни оркестри и записвани в доста страни. Но както постоянно става, съветска просвета не се припокрива с съветска политика. През 1929 година, на Всерусийската музикална конференция в Ленинград, през днешния ден Санкт Петербург, се взема решение естрадният репертоар да се раздели на четири групи. В четвъртата група попадат така наречен контрареволюционни песни, сред които са и тези на Борис Фомин. А една от тях е „ Дорогой длинною “. Но по какъв начин можеш да спреш нещо, извиращо надълбоко от съветската душа? Нещо, с което съветския народ се гордее и показва по целия свят? А и текстът не наскърбява никого, нито непосредствено загатва нещо срещу властта. Простичък текст, в който един човек си спомня за своята младост, гледайки по какъв начин приятелите му летят в съветска тройка. В началото на 60-те песента получава нов живот. Русия не смее първа да я подхване още веднъж, а това вършат най-много грузинци и поляци. Когато грузинката Нани Брегвадзе я записва, тя продава милионен тираж. Не е известно какъв брой тъкмо е той.
Примерът е последван от десетки други артисти и оркестри. В Съветския съюз се постанова мнението, че това е съветска национална ария, с цел да не се буди интерес към нейните създатели и по какъв начин властта се е отнесла към тях. Даже множеството съветски версии след 1968 година възпроизвеждат разновидността на Мери Хопкин, а не началната мелодия на Борис Фомин. Щом Подревски схваща, че следващо негово произведение е неразрешено за издаване и осъществяване, той е толкоз сърдит, че през 1930 година не подава декларация за приходите си. Някои настояват, че просто е не запомнил. Съветската власт се възползва от това като мотив да конфискува цялото му имущество без съд и присъда. Подревски е надълбоко покъртен и това се отразява на здравето му. Той влиза в болница и малко по-късно умира. Елизавета Белогорская също умира млада, откакто се самоубива при започване на Втората международна война.
А през 1937 година Борис Фомин е задържан като зложелател на народа, защото е докладван да пее неразрешените си песни, и излежава осем месеца в затвор. Излизайки на независимост, той написа военни песни и за известно време го оставят на мира. Но през 1946 година се оказва включен в лист с идеологически съперници на страната, против които стартира акция. Издаден е декрет, забраняващ им да разгласяват творбите си на доста места. Фомин е сломен и зарязан от всички, живее в мизерия и няма пари за лекуването на туберкулозата, от която от дълго време страда. Накрая умира на 48 години.
Песента живее собствен живот и в Съединени американски щати. Една от групите, която постоянно я извършва, е „ The Raskins “ („ Дъ Ръскинс “), изявяващи се в клуб „ White Horse “ (Белият кон) в Гринуич Вилидж, Ню Йорк. „ The Raskins “ е образувана от Gene Raskin (Джийн Ръскин). Той е съветски мигрант в Съединени американски щати и от ранно детство е слушал „ Дорогой длинною “. Смятайки, че никой няма да разбере от кое място я знае, при нейното първо издаване в Съединени американски щати Ръскин си приписва авторството и на музиката, и на текста. Музиката не е негова, както стана ясно, само че и текстът не е напълно негов. Пише го в съдействие със брачната половинка си Франческа. Английският текст не превежда съветския, само че ненапълно улавя част от неговото въодушевление и от тематиката за хубавия спомен от младостта. Първата студийна версия от 1962 година на кънтри групата „ The Limeliters “ (Дъ Лаймлайтърс) не добива известност. Междувременно групата на Ръскин продължава да я свири в интернационалните си турнета.
Тя се изявява годишно и в лондонския клуб „ Blue Angel “, където с тази ария закриват своето шоу. В публиката на фестивала постоянно е Paul McCartney (Пол Маккартни), който тогава още не е известен с „ Бийтълс “. Парчето доста му подхожда, само че някак си не е уместно за „ Бийтълс “. Затова той го предлага на разнообразни групи, в това число и на известните „ The Moody Blues “ (Дъ Муди Блус). Но очевидно не се харесва изключително и никой не допуска, че ще стане шлагер. Минава време и през 1968 година от „ Бийтълс “ вземат решение да основат продуцентската компания „ Apple Records “, подкрепяща млади гении. Доста гении се отзовават на обявите им, само че Мери Хопкин към този момент се е срещала с Пол с помощта на общи познати. Така Маккартни взема решение таман на нея да предложи песента и да продуцира записа. Това става в средата на юли 1968 година, в митичното студио „ Abby Road “ на компанията „ EMI “ в Лондон, Англия.
Аранжиментът е на Richard Hewson (Ричард Хюсън), а за записа на някои инструментални елементи спомага Tony Visconti (Тони Висконти), предстоящ брачен партньор на певицата. „ Those Were The Days “ е включена в албума на Хопкин „ Post Card “. Издадена е на 30 август 1968 година. Маккартни остава правилен на съветската традиция, решавайки в записа да има дребен детски хор, също по този начин цимбали, банджо, кларинет и балалайка. В записа Мери Хопкин свири на акустична китара, Маккартни евентуално свири на китара и на перкусии, а цимбалите са поверени на Gilbert Webster (Гилбърт Уебстър). Освен на британски, Мери я записва на немски, френски, италиански и испански за изданията в тези страни. Пол упорства за това, въпреки единствено преди четири години да не желае немски версии на.
Неблагоразумието на Ръскин да се впише като създател на музиката бързо става ясно. Нюйоркска компания пуска телевизионна реклама за риба, в която употребява мелодията на песента и с това декларира, че тя е остаряла съветска мелодия за свободна приложимост. Иначе казано, компанията не признава авторските права на Ръскин. Той е мощно нервиран и завежда дело против компанията, успявайки да потвърди в съда, че въпреки да е употребил съветска мелодия, я е приспособил по написания от него текст и тя е към този момент друга. Така Ръскин печели делото и откакто му се изплащат парите по авторските права, си купува с тях къща в Майорка, първокласен автомобил и нова платноходка, с която да си обикаля средиземноморския бряг. Истинският създател на музиката е от дълго време починал, а наследниците му нямат и визия какво се случва. Едва ли и Пол чака от „ Those Were The Days “ да стане подобен шлагер.
Но по странна подигравка тя доближава до второ място в американския „ Billboard Hot 100 “, когато на първото място е „ Hey Jude “, написана в огромна степен от Маккартни. Тази класификация се резервира там цели три седмици. „ Those Were The Days “ продава над милион и половина копия единствено в Съединени американски щати, а по света – над осем милиона. Песента е първа в английските и канадски ранглисти за сингли. Според Маккартни, когато Хопкин я запява, по този начин приляга на нейния глас, че като че ли я знае от години. Той я назовава „ Лечение за носталгията “. Sandie Shawn (Санди Шон) също издава песента като сингъл през 1968 година. Нейната версия е с минута и половина по-къса от тази на Мери Хопкин. Версията на Хопкин е по-успешна от тази на Шон поради по-доброто продуциране, а и тогава Мери е известна след английското шоу за гении „ Opportunity Knocks “. Но пък Санди печели интернационалния конкурс „ Евровизия “ през 1967 година.
„ Those Were The Days “ е записана на над двайсет езика. Сред българските музиканти Роси Кирилова постоянно я пее с британския текст, а Руслан Мъйнов я включва в репертоара си с съветски романси. На български я пее Маргарита Димитрова под заглавието „ Любовта на скитника “ още през 1968 година. Автор на текста е Димитър Ценов, а аранжимента в огромна степен е заимстван от Мери Хопкин. Що се отнася до Хопкин, тя няма кой знае каква кариера. През 1969 година Пол Маккартни написва за нея песента „ Goodbye “, която има нелоши класирания в британските чартове за сингли. На идната година стига до второ място на „ Евровизия “ с „ Knock, Knock Who’s There “, продуцирана от Mickie Most (Мики Моуст). Същият Моуст, продуцирал шест години по-рано. За 50-тата годишнина от „ Those Were The Days “ Мери издава нейна нова акустична версия. Когато Доли Партън прави албум с кавъри, избира за заглавна ария точно „ Those Were The Days “ и кани Мери като беквокал. Зловеща детайлност е, че на фона на тази ария през 1969 година президентът на Екваториална Гвинея Франсиско Масиас Нгуема подрежда показно да се екзекутират 150 души, за които се допуска, че готвят прелом против висшата власт в страната.
И по този начин, ето историята на една ария, пътуваща сред Европа и Америка, с цел да завладява все нови и нови публики. Днес и Русия, и Съединени американски щати я одобряват за част от своята културна еднаквост.
Следвайте ни във,и
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ