И днес в поредицата си 100 въпроса за тоталитарната държава

И през днешния ден в поредицата си " 100 въпроса за тоталитарната страна " продължаваме да отговаряме на въпроси на младежи за времената на комунистическия режим 1944-1989 година в България. „ Наистина ли е било неразрешено да живееш в София, в случай че не си роден в столицата? “, е един от въпросите, които ни задава Таня Георгиева от Пазарджик. „ Вярно ли е, че страната е избирала къде да работиш, откакто завършиш висше обучение? “, пита на електронната ни поща студентът С.Т. от Горна Оряховица. По някакъв метод въпросите за " жителството " и " разпределението " са в действителност свързани, по тази причина избрахме да им отговорим в един материал през персоналната история на сътрудника Веселин Желев.

Тази история е доста персонална. В нея за първи път научих на процедура, а не на доктрина какво е “номенклатура ”. Не бях и чувал още за " Новата класа ".

Завърших публицистика в Софийския университет през 1984 година и ми предстоеше така наречен систематизиране. Това означаваше, че страната, която финансираше висшето обучение, решаваше къде да изпрати на работа преди малко дипломиралите се млади експерти.

За моята компетентност вероятностите за кариерно развиване в провинцията бяха мижави. В родния ми Бургас имаше един областен вестник, един радиовъзел и някоя и друга заводска многотиражка (малко вестниче). Не беше несъмнено, че незабавно биха се намерили свободни работни места в тях. Местните кореспонденти на централните медии бяха съвсем пожизнени. Положението беше такова, че установиш ли се един път в провинцията, шансът за по-амбициозно развиване оставаше научен. 

Подобно беше ситуацията с другите ми сътрудници от страната и освен в моята компетентност. За разлика от нас, провинциалистите, софиянците имаха надалеч по-добри вероятности - всички огромни национални медии бяха в столицата - вестниците, организациите (БТА и София прес - други нямаше), радиото и малкия екран. Членувам ги, тъй като тогава имаше едно радио и една телевизия - държавните.

Днешните млади хора се чудят по какъв начин по този начин не сме имали избор къде да живеем и да работим. Да, тогава нямаше цялостна независимост на придвижване и определяне, в това число вътре в страната; независимост, която в днешна Европа одобряваме за даденост. И доста други свободи нямаше, само че това е обособена тематика. 

При комунизма съществуваше по този начин нареченото жителство - където си роден, там би трябвало да живееш и да работиш. Като феодален крепостен селяндур.

Струва ми се, че коренната причина за това беше в натрапената от Съветския съюз индустриализация през 50-те и 60-те години на предишния век, която зорлем реалокира маси от селско население в градовете, с цел да работят в новите промишлени предприятия и в строителството.

Като резултат, в миналото витални села се обезлюдиха, а градовете се пренаселиха със съответните последици - дефицит на жилища и на инфраструктура, невисок потенциал за обучение, опазване на здравето и други публични услуги. 

Селата започнаха да умират, а градовете - да се задъхват. Поминъкът на село беше нищожен и ниско заплатен, земеделският труд - тежък, изискванията на живот - надалеч по-сурови от градските. Разликите в виталното ниво се увеличаваха освен сред града и селото въобще. Те започнаха да се усещат и сред по-малките и по-големите градове и надлежно - сред тях и столицата, подтиквайки популацията, изключително младото, да се стреми от периферията към центъра. 

Режимът нямаше други средства с изключение на административната възбрана да спре естествения миграционен напън от селото към града и от провинцията към столицата. Такава възбрана на процедура беше жителството - един на процедура средновековен институт в “развитото социалистическо общество ”.

Жителството създаваше неравноправие по рождение и за цялостен живот. Колкото по-голям и по-централен е градът, толкоз по-големи благоприятни условия имат жителите му. В колкото  по-малко и по-далечно обитаемо място си роден, толкоз по-лоша е стартовата ти позиция в живота и надлежно - целият ти следващ живот.

Тоталитаризмът означаваше от една страна уравниловка. Стърчането над другите във всеки смисъл се наказваше. Но специфичност на тоталитарното тъждество беше, че някои бяха “по-равни ”. Тоест, рестриктивните мерки за всички не се отнасяха за привилегированите. Привилегированата класа при комунизма беше така наречен номенклатура - т.е. управителните фрагменти над несъмнено равнище в партийната и в държавната подчиненост. А нямаше метод да бъдеш в държавната подчиненост, без да бъдеш в партийната. Партия и страна бяха едно. 

Комунистическата партия беше направила малки врати в разпоредбите, в това число и в тези за жителството, с които да устройва своите фрагменти. Ако си наш човек, можем да те изтеглим в София и от най-дълбоката провинция и да уредим всичките ти битови въпроси, с които останалите се борят цялостен живот и постоянно не се преборват в никакъв случай.

Имаше изключения от разпоредбите за жителството за изключително скъпи експерти. Но кой е скъп не решаваше, както в този момент, свободният пазар, а партията-държава и по-точно - овластените ѝ функционери.

Друга специфичност на тоталитарната система с изключение на " равни и по-равни " беше " вторият метод ". Тази крилата фраза на соца означаваше, че колкото и да е репресивна, системата може да бъде " излъгана ". Стига да си задоволително съобразителен.

Поначало рестриктивните мерки отглеждат досетливост у ограничаваните. И българинът, сходно на други източноевропейци, беше развил феноменална досетливост в заобикаляне на преградите. Затова малко след рухването на комунизма потегли приказката, че да си българин или румънец не е националност, а специалност.

Най-разпространеният метод за професионалния българин да раздра веригите на жителството беше женитбата. Провинциалистът или  провинциалистката се женеше или омъжваше за софиянка или софиянец и с това добиваше пожизнено лелеяното столично жителство. 

Имаше такива щастливи бракове по обич. Но имаше и доста по сметка, които скоро се разпадаха. А имаше и фиктивни.

Тук е доста значимо да отбележим тоталитарния “Параграф 22 ” за младите фамилии - в случай че нямаш софийско жителство, не можеше да си купиш жилище в София. А с цел да получиш софийско жителство, трябваше да имаш жилище в столичния град. Наглед - мъртва хватка. Но не напълно. Ето по какъв начин аз ѝ открих цаката, заради което се считам за професионален българин.

Бях се оженил още като студент - по обич, само че не за софиянка, и със брачната половинка ми, също от провинцията, скоро след сватбата чакахме дете. Живеехме на квартира. Междувременно, хазяинът реши да продаде гарсониерата, която обитавахме, и я продаде дружно с нас, наемателите. Ние, естествено, не бяхме предмет на покупко-продажба, само че в един миг се почувствахме съвсем по този начин, до момента в който кандидат-купувачи се изреждаха да ни оглеждат дружно със стените и мебелите.

Въпрос не просто на обичай, а не чест и достолепие стана за младия брачен партньор да обезпечи дом за фамилията си.

Почти дружно с женитбата, година преди да се дипломирам, бях почнал работа като стажант-репортер в софийския областен вестник “Софийска истина ”. Обстоятелството, че съм студент, ми даваше правото към момента законно да пребивавам в София, както и на жена ми, която също скоро трябваше да се дипломира. Въпросът беше по какъв начин да разкъсаме порочния кръг жителство-жилище, откакто приключим.

Ключът се оказа в вида на вестника, където започнах кариерата си на публицист. Неговата редакция беше в София, само че той беше издание на окръга, а не столично издание - градът София беше обособена административна единица, друга от Софийски окръг. 

Заетите в софийските окръжни ведомства имаха право да работят законно в столицата, където бяха работните им места и отсам, при малко повече шанс и връзки, можеха да получат и ведомствени жилища, каквито тогавашният Окръжен национален съвет строеше. Естествено, както всичко друго при соца, и тези жилища бяха дефицитни, т.е. много по-малко от нуждаещите се. 

Окръжните ведомства бяха доста - Окръжен комитет на Българска комунистическа партия, Окръжен национален съвет, Окръжен комитет на ДКМС, Окръжен комитет на Отечествен фронт, на профсъюзите, на каквито се сетите казионни организации, Окръжно ръководство на Министерство на вътрешните работи, Окръжен съд, Окръжна прокуратура, Окръжен кооперативен съюз и прочие Окръжният вестник беше в графата “последна дупка на кавала ”. Шансът разпределението на богатства да стигне до негов кадър беше най-малък, само че това беше единственият ми късмет и бях задължен да го употребявам.

Как да излъжа системата ме научи тогавашният ми основен редактор, някогашен партиен водач на община Своге и добър по темперамент човек:

- Стани гражданин на някое село в окръга. Така ще имаш право законно да работиш в София. Като го получиш, ще виждам да ти издействаме и жилище от ведомствените, само че не давам обещание, няма да е елементарно. 

На другия ден се клатушках в една кола по разрушения и лъкатушен път към полуживото селце Заноге по чукарите над Искърското дефиле. Шефът познаваше кмета, който на драго сърце се беше съгласил да ми удари в паспорта печата на локален гражданин. Жертвах бургаското си жителство (т.е. правото да работя и пребивавам законно в родния ми град) и се причислих де юре към дребното останали баби и дядовци в забутаното селце, където не стъпих в никакъв случай повече. Станах обаче гражданин на Софийски окръг и отсам - законен претендент за ведомствено жилище в София. Бях намерил дупчица в отвесната стена на софийското жителство и необратимо бях забил пръст в нея. Никой повече не можеше да ме откачи оттова.

Когато през уикендите отивахме при родителите на жена ми и рейсът минаваше край мемориала на починалите във Войнишкото въстание от 1919 година на Владая, хората се майтапиха горчиво: " Това е паметникът на македонеца, чакащ за софийско жителство ". Надявах се аз да очаквам по-малко.

Но същинската среща със системата още предстоеше.

През 1987 година в един от панелните квартали на София беше преди малко приключен жилищен блок на окръжните ведомства. Предстоеше разпределението на жилищата. Технически това правеше един юрист в Окръжния национален съвет. Той пишеше разпределението и настанителните заповеди, а началниците от съвета и окръжния партиен комитет ги одобряваха. Шефът ме посъветва да отида напряко при него и да желая да ме включи. Така и направих. 

Човекът подвигна очи от бюрото си, погледна ме с схващане и се усмихна:

- Ела, да ти покажа нещо.

Надвесих се над една многостранична таблица, която той извади от чекмеджето.

- Знаеш ли какво е номенклатура?

Тази дума влезе във всекидневния ни речник две години по-късно, когато Българска комунистическа партия смъкна водача си Тодор Живков в спокоен и анемичен прелом и катурналите го негови приятели дадоха обещание да вършат " народна власт ". Дотогава не бяхме чували нито за Милован Джилас, нито за труда му за новата класа на комунистическите режими. " Номенклатура " по-скоро извикваше визията за подредба на някакви артикули.

В таблицата, която юристът ми показваше обаче, имаше имена на хора и длъжности: първи секретар на Окръжния комитет на Българска комунистическа партия, секретари, завеждащи отдели, организационни служащи, ръководител на Окръжния национален съвет, заместник-председатели, завеждащи отдели, браншове, експерти и прочие, и прочие - цялата окръжна подчиненост на партията-държава с всичките ѝ разклонения.

- Ето, това е номенклатурата - сподели юристът. - Като дадат акт 16 на някой нов ведомствен блок, отваряме този лист и гледаме име по име от горната страна надолу - задоволени ли са. Ако някой не е, дава му се. Докъдето стигнат. Ти знаеш ли къде си?

Обърна и последната страница.

- Никъде.

- Точно по този начин. Но ще кажа, че си нуждаещ се. Ще забележим. Трябва да чакаш.

Чаках. Имах към този момент щерка на две години. И дочаках - година по-късно. Панелка, стая, хол и кухня. С блестящо червен мокет в спалнята и вълнообразни стени на банята, боядисани с оранжева блажна багра вместо плочки. Панелката беше дело на домостроителния комбинат в софийското село Столник, който работеше по допустимо най-некачествената даже за тогава руска технология. Трудоваците бяха пълнили фугите сред панелите с вестници и празни торби от цимент и ги бяха замазвали от горната страна фино с гипс. Разстоянията сред стените на пода и на тавана се различаваха с по няколко сантиметра. Чувахме по какъв начин бучи асансьорът, какво си приказват комшиите. Пуснеш ли сифона в тоалетната, чуваше целият блок. Изобщо, гласност, бистрота и чуваемост - изцяло в духа на тогавашната публичност и перестройка.

Но кой ти гледа тези детайлности? Нямаше по-щастлив човек от мене. Вече не висях на един пръст, бях стъпил върху свое жилище в София (макар и в началото под наем) и можех решително да нападам жителството. Излъгах системата! 

Тъкмо я излъгах обаче, и тя рухна. И мантрата стана: " Смяна на системата! "

Получих жилището си малко повече от година преди дворцовия прелом на 10 ноември 1989 година Някъде отново по това време получих и печата за софийско жителство в тогавашния ми зелен паспорт. И отново бях най-щастливият човек на Земята. Но за малко. Отмениха жителството. Вече всеки можеше да живее и да работи, където откри за добре. Стига да можеше да си го разреши.

Изведнъж обаче придобивките ми ме сложиха на неправилната страна на историята. Редакцията на вестника ни, който просъществува още малко, както всичко в тогавашна България, се раздели на две. Имахме нов началник и две фракции. Стария го смениха при последната административно-териториална промяна на комунизма. Един от сътрудниците, оповестили се за носители на смяната, ме уточни с пръст като “номенклатура ”, тъй като съм бил получил апартамент от остарелия режим. Новият шеф  обаче го уволни (не поради мене) посред ранния революционен разгар. Аз по-късно напуснах, заработих в различен вестник, с жена ми взехме заем и купихме панелката, в която живеем и до през днешния ден. 

Тя беше вторият ми университет. Научи ме да: залепвам плочки, да върша замазки, да изолирам, да шпакловам, да оцветявам, да пробутвам и поправям ВиК и електрическа апаратура, самичък да си планирам и съединявам ексцентрични мебели, т.е. да не завися от битовия деспот в соца - майстора. 

Така соцът към този момент го нямаше, само че аз претворих в каузи различен негов лозунг - " Направи си самичък ". Имаше даже такава песничка, чийто текст споделяше апропо: " На децата си създател бъди! " Изпълняваше я незабравимият Стефан Данаилов - Ламбо.

Но за втория ми университет ще ви опиша различен път.

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.