И днес в поредицата си 100 въпроса за тоталитарната държава

И през днешния ден в поредицата си " 100 въпроса за тоталитарната страна " продължаваме да отговаряме на въпроси на младежи за времената на комунистическия режим 1944-1989 година в България. Този път ще комбинираме групи въпроси на младежи от София, Перник, Самоков и Стара Загора, които получихме на публицистичната поща. Ако се има вяра на интереса им, най-невероятно за актуалните генерации звучат... опашките за банани. „ Наистина ли хората са се редили на опашка за банани по Коледа? “, „ Вярно ли е имало опашки за банани? “, „ Наистина ли сте имали банани единствено по Коледа? “ – са три разновидността на въпроса, които ни бяха заложени. Всъщност неналичието на банани е евентуално върхът на айсберга на всеобщия недостиг, в който се живееше преди 1989 година, тъй като липсваха надалеч по-прозаични артикули за всекидневна приложимост. И по този начин към бананите прибавяме отговори и на въпросите: „ Вярно ли е, че са били празни магазините и е нямало какво да купиш, даже да имаш пари? “, „ Наистина ли тогава в магазините са продавали най-вкусната храна и всички артикули са били био и качествени? “

Месарницата е просторна, или най-малко по този начин си я припомням. Витрини с наклонени стъкла, в тях железни тави с части месо. Някои тави са празни. Продавачката е с леко позамърляна бяла престилка, пред мен има трима души. Дребничкият плешив дядо измърморва нещо, до момента в който бялата престилка плясва парчето месо на кантара.

„ Е, по какъв начин без кокал, му дава отговор тя. - Кокалите аз ли да ги хапвам?! “ 

В магазина влиза млада жена с количка и с още едно хлапе, което незабавно лепва ръка на стъклената витрина. Отстъпвам ѝ реда си, тя ми благодари, до момента в който дърпа хленчещото дете, бутайки и количката.

Срам ме е. Пускам майката пред мен, с цел да няма очевидци. Като идва моят ред, депозирам на продавачката един опакован с амбалажна хартия пакет, и споделям:

„ Това е от мама... “.

Знам какво има в пакета. Кафе. Не виетнамско, никарагуанско. (Баща ми по това време работи в Централния кооперативен съюз, където пакетират кафето, пристигнало насипно от далечната страна. На чиновниците им разрешават да си купуват по кило на месец.) Продавачката размазано се усмихва, издутата бяла престилка се врътва, поставя бързо отнякъде отзад парче месо на кантара, а аз депозирам парите, изпотени в шепата ми.
Независимо какво си спомнят бабите и дядовците ви, месарските магазини по соца в действителност изглеждаха по този начин.
По-късно го научих в уроците:
Стока против стока
Но тук, по някакъв чудноват метод, бяха забъркани и пари.

Майка ми беше кралица на доставянето на дефицитни артикули. Работеше в институт за мотори и коли, отговаряше и за библиотеката на института. И нищо, че за там се купуваше единствено техническа литература – на библиотеките разрешаваха да купуват всичко, което се издава (или внася) в България. И то по няколко екземпляра. Така продавачките се сдобиваха с криминалета, децата им – с Библиотека „ Галактика “ (за младите – това е поредност фантастика, позволена в соцблока), а аз имах томчетата на Ахматова, Пастернак, даже и Гумильов. Те по неведом метод се издаваха в Русия, само че не се продаваха там. В едни първокласни подвързии, реплика на кожа...

Но това беше към този момент късно, към края на социализма. Да, трябваше да стартира с храната. Но дефицитът на книги беше поразителен. Всички по-възрастни си спомнят – криминале, пакетирано в целофан дружно с Кратка история на КПСС  (всъщност, може би подобаваща комбинация). Искаш едното, купуваш двете.

Това беше още една от „ разменните монети “ на мама. Така, към този момент като гимназистка, се снабдих с тениски, които предприятието „ Рила “ беше почнало да създава. Не дебели и бели, а тънички - памучни, само че хлъзгави, жълти, тъмносини, яркосини – и всичко това против „ Н като нож “ – алманах с престъпни разкази, поради който продавачката ни бутна във вътрешната част на магазина и ме остави да си предпочитам...

Всъщност разказът ми е за един от главните проблеми на по този начин наречения социализъм:
Дефицитът
Може би е по-лесно да се изброи какво имаше, а не какво нямаше. Но и това, което имаше, не постоянно го имаше. Дефицитът, като мицел, пълзеше на всички места. Хлябът, който помним, е три типа – бял, „ Добруджа “ и стандартизиран. Всъщност са се произвеждали още три-четири типа, само че никой не ги е запомнил, тъй като... ами просто тъй като ги е нямало.

На доктрина е имало всичко – пшеницата по полята, стадата по ливадите, съвременни заводи, които преработват храната и я доставят на работещата класа. При това – на ниски цени.

Глупости. Ако един сегашен студент попадне в „ това време “, ще се ужаси. Освен трите типа самун, има три типа сирене – краве, овче и примес. Последните два ги има от време на време. (В крайните години на социализма някой направи опит да създава „ Камембер “ и „ Бри “ – вкусни, в полза на истината. И, доколкото си припомням, на часа попадна под ударите на интернационалната запазена марка. И до такава степен.)

Храна от импорт – просто няма. Освен портокали, мандарини и станалите към този момент прословути банани за Нова година. Тук е мястото да създадем едно конкретизиране - банани за Коледа в никакъв случай не е имало, публично подобен празник по соцвреме не съществуваше. От Бъдни вечер, която се отбелязваше единствено в стеснен фамилен кръг, скачахме непосредствено на новогодишната нощ. Какво още идваше извън? Малко кафе, малко какао – с толкоз ценената „ валута “. Затова кафето биваше замествано с леблебия, а шоколадите - със соеви блокчета, кой знае за какво наричани " марципан ". (Всъщност, една от дребното хранителни промишлености, която беше добре развита при социализма, е сладкарската. След 1945 година страната конфискува десетки сладкарски работилнички, по-малки и по-големи, и наследява майсторите в тях. Естествено, преобразува ги в огромни соцпредприятия, само че една част от асортимента остава.)

Всички сте слушали историите за опашките за банани, само че един съученик на брат ми попадна в болница – четирима дангалаци бяха съумели, и до през днешния ден не се знае тъкмо по какъв начин, с откраднати пари от бащата на единия, да купят цялостен кашон с банани. По два кг на човек, ясно. Този, плащачът със свитите пари, беше ял „ на стомах “. И скорбялата зациметирала корема му по този начин, че незабавно бе съпроводен до „ Пирогов “.

Имаше „ показни “ магазини – боже, каква подигравка в името и в действителност ли не са я съзнавали? Магазините „ посочваха изобилието “ на социалистическата страна. Като „ пуснеха нещо “ – а тогава в комерсиалната мрежа не разпространяваха, а „ пускаха “, начело се извиваха големи опашки. Веднъж, преди малко бях взела заплата, и бях бременна – си купих кг домати - парникови през ноември. От показния. (По това време в естествените " плод-и-зеленчуци " имаше единствено репи, моркови, картофи и зеле). По пътя към къщи ги изядох, немити, и ги повърнах в градинката пред сегашната „ Райфайзен “ на „ Иван Асен “, като си завоювах подмятането на минаващ жител: „ Не те е позор, от обед! “...
Тези хора може и да не са напълно сигурни защо тъкмо са се наредили на опашката. Каквото са " пуснали ", това ще вземат.
Сиренето беше вкусно. Който има – скоро ще стигнем до тази вълшебна дума – връзки, успяваше да си купи тенекиена кутия – 12 кг, с овче сирене. Е, въпрос на шанс – от време на време понамирисваше, само че от време на време беше фантастично. Мама успяваше да „ уреди “ и тенекиена кутия с маслини, от време на време и зехтин, неразбираемо по какъв начин.

За месото стана ясно – телешкото и агнешкото не доближиха, постоянно се продаваше с кокал – („ А кокала аз ли да го хапвам?! “) – нормално едно към едно – тънка телешка филия от горната страна, увила солиден кокал – да, кокалът постоянно беше прикрит, като нещо срамно, под месото. Луканка? „ Амбарица “? Суджук? – доста рядко. Софийската ми баба купуваше от „ показния “ луканка постоянно, когато ме изпращаха при нея на посетители. А пловдивската ми баба правеше суджуци сама.

Всички в града завиждаха на тези, които имат родственици на село. Особено през есента, когато започваха да разтоварват бурканите от претъпкания багажник на „ Москвич “-а, и сред тях надничаше някоя жълта кокошка. Но даже не смееха да си помислят да завиждат на държавния " хайлайф ", който се хранеше по напълно друг метод - с доста и разнородни артикули, с най-хубавото, което се произвеждаше от време на време единствено за избран брой хора. За най-високопоставените не се пестеше прословутата валута, и се внасяха по поръчка най-изискани храни. За малко по-нискостоящите работеше ресторантът на хотел " Рила ". За първи път видях (и опитах) някои храни, когато колежката ни Цвета Зикулова, брачна половинка на шефа на военното разузнаване ген. Зикулов, ни предложения на посетители у дома. Не готвеше, всичко се доставяше от прословутата " Рила ".

Народна Република България има „ мощна консервна промишленост “. И това може би е реалност, само че тя не доближава до вътрешния пазар. Както месото, ягодите, прасковите, малините, смокините, лешниците и бадемите, както и виното, прочее – всичко всеобщо е обект на експорт. И цяла България есенно време, и градското население в това число, се втурва да подготвя домашни консерви. И тези „ съвременни труженички “, еманципирани работнички се хващат да бъркат лютеници и сладка – в селата на огнища, в градовете даже на балкона. Наесен това също водеше до недостиг - на захарта, оцета и олиото. На... капачките за буркани. И всички се чудеха - тези от горната страна не знаят ли, че през есента трябват повече захар и олио? Но дебрите на социалистическото обмисляне по този начин и си оставаха неразбираеми - и доста постоянно " плановата стопанска система " зависеше от хрумването на някой почитан.

А до какво води дефицитът? До:
Господството на търговеца
Той не е търговец в същността си. Най-често произлиза от работническата или преселилата се в града селска класа. За него няма значение дали клиентът на следващия ден ще се върне – постоянно се връща, тъй като няма къде другаде да отиде. Няма значение какъв брой ще продаде – заплатата му е една и съща. Важно е какъв брой ще открадне, пласира против други артикули, с какъв брой ще сътвори „ връзки “. Постепенно той се трансформира в стопанин, в този, от който клиентите, по-точно храната им, а и освен, зависят. Той може да си разреши да е недодялан, нахален с „ елементарните “ купувачи, да „ уреди “ детето си някъде против постоянно доставяна прясна пържола или четвърт агне, да взима „ рушвети “ за тухли-четворка или дефицитните фаянсови плочки.Това се трансформира в такава зараза, че управлението на Народна република България се принуждава да търси идеологически повод за „ културно обслужване “ – следващото двуличие, тъй като е непостижимо за страна без пазарна стопанска система. " Работи в търговията " беше фраза, която се произнасяше с недотам скрита злоба и тиха злоба.

Преди да минем към леката индустрия, дано споменем и заведенията за хранене. „ Балкантурист “ е нарицателно за всеобщото обслужване в тях, само че е и цяла една история за това по какъв начин се построява обслужването при социализма. Кебапчета, пържола, шопска салата, в „ по-баровските “ места – пържола по ловен, филе миньон, та даже и шатобриан за двама. И от самото начало си в ръцете на келнера. Ако той реши – има, в случай че не – няма – маса, топла храна, студена бира, смислено вино... Но всеобщо на ресторант се ходеше рядко, наложително с мотив. 
Обяд в заведение за публично хранене - избираш сред една чорба и две втори ястия. По-хубавото задължително свършва, до момента в който ти пристигна редът.

Леката индустрия
И по този начин, стигнахме до леката индустрия. А връзката сред нея и хранителната е... тоалетната хартия. Ако видиш на улицата човек, преметнал през рамо гердан рула тоалетна хартия, с блажено лъчение на лицето - попаднал си в 1972-ра. Дефицитът на тази деликатна стока раждаше стотици вицове.

А в магазините? Всичко беше еднообразно. Обувките биваха черни или кафяви, от време на време имаше бели сандали. Конфекцията беше плачевна. Който можеше да шие, гледаше да облича себе си и фамилията си. Софийската ми баба си докарваше по някой лев, шиейки на остарелия " Сингер " дрешки на по-заможните си приятелки, които нормално носеха за модел някое западно списание с много поизтекла валидност, кой знае от кое място добито. 

Ако решиш да правиш ремонт у дома или да си строиш дребна вила - в един миг разрешаваха до 60 квадрата, биваш хвърлен в тежките ръце и необятните джобове на склададжиите. Фаянсови плочки? Само 20 на 20, бели и ярко сини. Искаш първо качество? Хайде, де. Три-четири типа " секции " за хола - в случай че отидеш на посетители, можеш да решиш, че си си у дома - бели гитенаксови шкафове в кухнята, " махагонови " талашитени секции в хола... Но с цел да стигнеш до обзавеждане, първо би трябвало да придобиеш жилище. За лелеяния панел би трябвало да имаш жилищно-спестовен влог, прави се незабавно след сватбата, а може и преди този момент, и чакаш към десетина години. (За всичко това четете подробно в идващите ни материали по плана " 100 въпроса за тоталитарната страна " ). Някои по този начин и не дочакаха. 

Освен в случай че нямаш:
Връзки
Две са присъщите неща в социалистическия ни обичай – опашки и връзки. Опашки за всичко и връзки за всичко. Като стартираме от тоалетната хартия и стигнем до колите и жилищата. Какво значи „ връзки “? Просто – някой ти е длъжен за нещо, и ти прави „ услуга “, ти си длъжен за нещо и правиш „ услуга “, ти правиш „ услуга “ на някой, с цел да направи той „,услуга “ на различен, който ще ти направи на теб „ услуга “... Звучи шеметно, само че в действителност е една стройно построена мрежа, за която е присъщ въпросът: „ Имаш ли някакви връзки във или за...? “ Те могат да стартират от намиране на тв приемник или на керемиди, да минават през бананова каша за бебето от Кореком, и да стигат до изчезналите 4 стотни за банкет в Софийския университет. Да имаш връзки беше равностойно на купа. И то не каква да е. (Тя, за жалост, има рецидиви и в настоящето ни общество).

Как живеехме? Прекрасно, споделят някои. Прекрасно – допускат други. Но в случай че „ хвърлим “ някой – все едно дали 70-годишен пенсионер или 20-годишен запалянко във времето на оня социализъм – е, без да ги подмладяваме или състаряваме, ще дотичат назад и без машина на времето.

----

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата