Христо Иванов, Дойче веле“Ръсехме не особено адекватни опорки, изглеждахме зле.

Ръсехме не изключително съответни опорки, изглеждахме зле. Без да се усетим, ние започнахме да се износваме. Публични кавги с публицисти и деятели, с които допреди ден сме се разгласявали за съидейници. Започнахме да произвеждаме неприятна реплика на този ужасяващ модел на ГЕРБ. Имаме кухи структури. Мнозина бяха просто фикуси в ехо-стая от позитивизъм и удивление.

Допуснахме да се явим на изборите за 49-ото (а в действителност и за 50-ото) Народно заседание (НС), без да желаяме явен мандат от гласоподавателите за това при какви съответни условия бихме взели участие в излъчването на държавно управление, в случай че нямаме независимо болшинство. Не сложихме ясна политическа формула пред хората – нито преди, нито след изборите. В резултат даже хора, които другояче одобряваха нашите цели и политическите действителности, се усещаха излъгани от образуването на кабинета.

Това чувство тегнеше над всичките ни дейности и ни караше или да мълчим, или да ръсим не изключително съответни опорки. Правехме верни, постоянно ненадейно резултатни неща и все пак изглеждахме зле.

Нещо, което нашите съперници ускоряваха и добре използваха и щом усетиха сериозната загуба на поддръжка към нас, ни закараха на избори, с цел да прекратят ръководството, което им беше неловко.

Второ, без да се усетим, ние започнахме да се износваме.

Приемахме, че е задоволително да се обявим за Европа и за противоположното на „ тези “, с цел да бъдем вършиме, харесваните и положителните. Не си дадохме сметка, че европейският разказ в досегашната си дефиниция стартира да губи успеваемост по принцип и отбраната на тези полезности и посока на развиване към този момент изискват доста по-сериозен и по-плътен диалог с гласоподавателя от скандирането на епитети и клишета. Максимумът, до който стига анализът ни по този въпрос, е, че има „ съветско пропагандно навлизане “ и „ подправени вести “, без да си зададем въпроса за какво милиони в най-различни страни хващат религия на тази агитация и на тези неистини.

Наред с това постоянно считахме, че щом сме против ГЕРБ, няма потребност да потвърждаваме, че сме положителни, способени и политически съответни. Не видяхме по какъв начин тази хипотеза затихва с всеки скандал, на който не реагираме, с всеки въпрос, на който нямаме отговор, с всяко подозрение в нашата адекватност, за което не намирахме решение, с всяка обществена свада с публицисти и деятели, с които допреди ден сме се разгласявали за съидейници.

Мечтаехме да имаме пропагандна машина като ГЕРБ,

само че започнахме да произвеждаме неприятна реплика на този ужасяващ модел, която единствено удари достоверността на нашата връзка с гласоподавателите, без даже постоянно да бъде безапелационна за представителите на личните ни „ опорки “.

Виждам в този момент пристъпи на облекчение, че ще бъдем в съпротива. Да, без подозрение в тази обстановка ние не можем да бъдем друго.

Но се багра, че ще сгрешим, в случай че мислим, че просто би трябвало да дочакаме „ техните “ провали, които автоматизирано по индукция ще насочат публичното доверие тъкмо към нас (грешка, няколко пъти правена от Българска социалистическа партия след 2009 г.).

Боя се, че ще сбъркаме, в случай че решим, че можем да се върнем в лятото на 2020 година и да раздухаме огъня на радикалното отричане, от което още веднъж да следва, че ние сме новите, положителните и способените.

Боя се да не се плъзнем по повърхностни клишета като това, че ни би трябвало освежена връзка, нови пиари, фотоси по какъв начин сме в провинцията измежду хората, карти, на които със знаменца означаваме нови структури (за които знаем, че са кухи по справедливи причини), прекомерно заиграване с „ дела “, повече и по-разнообразно наличие в обществените мрежи и други сходни.

Страх ме е да не решим отново, че би трябвало да концентрираме самодейността и решенията в две-три глави, а всички други да бъдат просто фикуси в ехо-стая от позитивизъм и удивление. Правили сме всичко това, аз в това число. И тъкмо по този начин стигнахме дотук.

А най-вече се багра, че нямаме време. Следващите избори може да са след три години, само че е най-малко толкоз евентуално да са и след три месеца. По-лошото е, че не можем да знаем по кое време ще бъде стартиран действителният план „ мощна ръка “ и „ завой към Орбан “, само че евентуално е въпрос на месеци. И още по-лошото – никой не може да знае по кое време в интернационален проект ще се случи идващият прелом.

Интервюто с Христо Иванов е взето от Георги Лозанов за „ Дойче веле “, представено от glasove.com и tribune.bg