Преди 35 години : Тодор Живков е принуден от Кремъл да подаде оставка
Христо Христов,
На 9 ноември 2024 година, се навършиха 35 години от деня, в който генералният секретар на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков е заставен да подаде оставка пред стеснен кръг от членове на висшето партийно управление под зоркия надзор на представителя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Народна република България. Дата е алегорична, защото съответствува с рухването на Берлинската стена.
На 9 ноември 1989 година с Живков се случва това, което се е случвало с всички негови прародители от Българска комунистическа партия на този пост след 9 септември 1944 година, на които им е предоставена ролята да са наместници на Съюз на съветските социалистически републики в страната – Кремъл ги качва на управителния пост и ги смъква оттова когато сметне за подходящо.
В България и досега обаче се отбелязва не датата 9 ноември, а 10 ноември – идващия ден, когато на пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия в резиденция „ Бояна “ висшият партиен конгрес официално гласоподава подадената от Живков оставка и тя е огласена обществено на поданиците в Народна република България.
Сайтът desebg.com разкрива малко известни детайлности от разигралите се преди 35 години събития. Текстът е част от документалната книга на Христо Христов „ Тодор Живков. Биография ”.
Без опозиция против новия фаворит на Москва
През есента на 1989 година Живков към този момент стартира да мисли кой ще го наследи. След писмото на тогавашния министър на външните работи Петър Младенов до членовете на Политбюро, в което генералният секретар на компартията е упрекнат за рецесията в ръководството, той е разпознава скрития любимец на Москва. Години по-късно в записките си Живков изяснява:
„ Преди освобождението от Политбюро на Чудомир Александров изборът ми беше паднал върху него. След освобождението му имаше предложение за Георги Атанасов. Аз деликатно следях неговото развиване. Той ми правеше усещане за управителен деятел с открояващи се организационни качества. Затова към предлагането за Георги Атанасов се отнесох с внимание. Но когато този въпрос трябваше дефинитивно да бъде решен, пристигнах до заключението, че от състава на Политбюро няма подобаващ човек.
Това мое умозаключение бе самобитна самооценка. Да, това не можеше да не бъде самооценка, тъй като се оказа, че в Политбюро – висшия орган, в който се решаваха съдбините на страната, нямаше подобаващ претендент за този орган. “
Без да прецизира за коя от доста срещи със руския дипломат Виктор Шарапов при започване на ноември 1989 година става въпрос, само че по евентуално една от по-първите, Живков споделя за диалозите по този въпрос с представителя на Кремъл в Народна република България:
„ Пред Шарапов споделих също, че от състава на Политбюро и дори от състава на Централен комитет на Българска комунистическа партия не виждам подобаваща кандидатура за общоприет секретар. И заради това съм се ориентирал към кандидатурата на Александър Лилов, който тогава не бе в състава на Централен комитет.
След няколко дни Виктор Шарапов изиска среща с мен, на която ми заяви, че в Москва имат други мнения по този въпрос. Било по-добре да бъде определен човек от състава на Политбюро. За мен бе ясно, че ставаше дума за издигане на една предрешена към този момент кандидатура – кандидатурата на Петър Младенов. По това време „ се появи ” и писмото на Петър Младенов до мен. Не бяха загадка тесните връзки на Петър Младенов с Горбачов и Шеварднадзе. “
Посещението на „ чавдарците ”
На 8 ноември 1989 година в 11 часа при Тодор Живков идват пратеници. Трима „ чавдарци “ и членове на Политбюро – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев – все старши партийни ръководители и някогашни членове на партизанския отряд „ Чавдар “.
Съветникът на Живков Костадин Чакъров споделя, че „ те отишли с желанието да го подбуден към оставка. В хода на диалога Тодор Живков пита: „ Дали не е добре да си подам оставката? ” При този срещуположен въпрос тримата поредно подкрепили „ неговото решение и го убеждавали, че отдръпването му ще протече безболезнено ”.
Самият Живков разказва срещата по този начин:
Преди съвещанието на Политбюро [на идващия ден, 9 ноември] при мен пристигнаха Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев – мои съпартизани „ чавдарци ”. Разговорът ни бе въздържан. Основната тематика се отнасяше до това какъв брой комплицирано било ситуацията вътре и вън от страната и че оставката ми щяла да бъде в мой интерес. Иначе те съжалявали за всичко, което ставало. Доста добре познавах характерите и на тримата. Предварително ми беше ясно, че оторизираният да организира диалога е Добри Джуров. Не чаках да чуя нещо друго с изключение на увещания. ”
Добри Джуров изяснява желанието на тримата:
„ Целта беше с подмяната на Живков да дадем опция да партията да изправи всички тия кривици в стила и методите на управлението. Те бяха вследствие на едноличния диктат от негова страна по партийни и държавни въпроси по развиването. Идеята беше посредством органите на партията да се принуди, просто да убедим Живков в нуждата от оставката му. ”
Нова среща с дипломат Шарапов
Същия ден е извършена и нова среща със руския дипломат. „ На 8 ноември не го видях, само че знам, че през този ден е имал още една, четвърта среща с Шарапов ”, споделя началникът на Пето ръководство на Държавна сигурност (Управление сигурност и защита, УБО) ген. Георги Милушев. Потвърждава я Живковият асистент Костадин Чакъров:
„ След обяд в 15.30 часа позвъниха от протокола на руското посолство и желаеха среща на руския дипломат Шарапов с Тодор Живков. Бях на телефона в кабинета. Съобщението беше признато. След малко в 16 часа се обади Живков и както беше всекидневно, запита: „ Какво има? ” Съобщено му беше, че руския дипломат желае среща. Той сподели малко: „ Да Дойде в 17 часа в Банкя! ”
По-късно Живков ще натърти за руския напън над него, без да си спомня, че Москва е влезнала в нормалната си роля, която тя играе от 9 септември 1944 година насетне и я трансформира в наложителен детайл на надзор върху висшето управление на Българска комунистическа партия, посредством който и самият Живков най-после няма да може по какъв начин да не се съобрази. Ето по какъв начин в неговия случай изяснява напрегната обстановка:
„ Знаех, че моите планове и диалози за отдръпване са дали подтик на подмолни интриги и битки. Жалко е, че някои нашенски „ бабаити ” започнаха да търсят непозната помощ. Съветското посолство предприе усилени диалози с членове и кандидат-членове на Политбюро. Още тогава разполагах с информация за обработването на хора, от чийто глас зависеше избора на бъдещия правоприемник за поста на първи партиен и държавен началник.
Знаех, че руският избор за Петър Младенов напълно не е най-подходящия вид за България. Той беше неопитен, откъснат от фрагментите, лековат... при други условия за всички интриги и опити да се натрапи един или различен несъответствуващ началник не бих се поколебал да отвръщам по отговарящ метод. Винаги съм отстоявал позицията, че кадровите въпроси би трябвало да се вземат решение в София, а не в Москва. ”
Бившият лен на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Александър Лилов, който през 1990 година поема партията, трансформирала се в Българска социалистическа партия, показва:
„ Наивно е да се счита, че както в България, по този начин и в другите европейски социалистически страни можеше в изискванията на Варшавския контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ да се подхващат съществени политически промени без съвещания с Москва, още по-малко – срещу Москва. Несериозно е да се отхвърлят консултациите с Москва, интензивността на руския дипломат [Шарапов] в подготовката на 10 ноември 1989 година – неговите неколкократни срещи с Живков ”.
Тогавашният руски дипломат в България Виктор Шарапов, който е някогашен военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), по-късно ще удостовери ролята на Москва:
„ Съюз на съветските социалистически републики фактически изигра избрана роля в събитията от 1989… Тогава Съветският съюз единствено даде образец за демократично преустройство… Ние приехме с задоволство измененията ”.
Денят на насилствената оставка
Настъпва и 9 ноември 1989. Сутринта Тодор Живков се среща с Александър Фол, министър на науката и културата, с вицепремиера Григор Стоичков. После с „ непрекъснатото наличие “ в ловната му дружинка – Георги Джагаров, Ангел Балевски и Панталей Зарев. Следобед организира нова среща с Йордан Йотов. След него при Живков влизат отново Добри Джуров и Димитър Станишев. Може би за последни увещания.
От 17 часа стартира съвещанието на Политбюро, на което той би трябвало да си подаде оставката.
Същия ден ръководителят на представителството на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в България ген. Владилен Фьодоров се обажда на началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н ген. Георги Милушев и го моли следобяд да го посети в кабинета му.
На срещата загатва, че съвещанието на Политбюро същия ден е изключително значимо. Милушев е сюрпризиран – не знае, че има такова съвещание. „ Казах на Фьодоров, че за това съвещание на Политбюро слушам от него. „ Не може да не знаеш – не ми повярва той. – Има съвещание и е доста значимо по какъв начин ще завърши “, показва в записките си началникът на Управление безопасност и охрана (Пето управление н.
На самото съвещание Живков си подава оставката. Изненаданите са единствено двама – Милко Балев и Димитър Стоянов. И двамата измежду най-близките – Балев, някогашен дълготраен шеф на кабинета му, а Стоянов най-послушният и дълготраен министър на вътрешните работи.
По-късно Живков ще твърди, че на съвещанието той прави предложение за негов правоприемник да бъде определен Александър Лилов, същият, който е отстранил още през 1983 година и изпратил в заточение след гибелта на щерка си. Георги Атанасов прави предложение на Петър Младенов. Самият Атанасов отхвърля да приема издигане. Живков разказва протичането на съвещанието по този начин:
„ Издигната кандидатура на Петър Младенов в Политбюро очевидно се посрещна с съмнение от страна на някои присъстващи. Реших да не заигравам и да не се възползвам от създалата се обстановка. Взех още веднъж думата и изложих мнението, че ще бъде вярно всички да се обединим към кандидатурата на Петър Младенов.
След съвещанието по предложение на Петър Младенов Политбюро реши да ми разпореди да поканя руския дипломат и персонално да го уведомя за взетото решение. Аз изпълних това предписание. Срещнах се с Шарапов, който ми сподели, че ще уведоми Москва.
Ето това е „ превратът ” и „ безкръвната гражданска война ”, с която бил свален Тодор Живков на 10 ноември 1989 година! ”
След прехвърлянето на „ рубежа ”, зад който към този момент някогашният първи партиен и държавен началник е оставил 35 години власт, Присъстващите остават малко в неофициална конюнктура.
„ След съвещанието Тодор Живков се отдръпна в кабинета си и при него отидоха Петър Младенов, Добри Джуров, Георги Атанасов, Андрей Луканов и други. Тодор Живков поръча коняк и вино. Петър Младенов пожела уиски. Останалите с стопираха на вино с луканка “, спомня си ген. Милушев.
Същият ден, в който Тодор Живков е заставен и подава оставка, в Източна Европа става едно друго събитие, което ще се ознаменува края на разпадащата се комунистическа система – рухването на Берлинската стена.
Под все по-голямото публично неодобрение а 9 ноември 1989 година министър-председател на Източна Германия Гюнгер Шабовски афишира анулацията на рестриктивните мерки за излизане от Германска демократична република. Събралите се хиляди източни берлинчани нахлуват в Западен Берлин. Започва разрушаването на най-уродливия знак на комунистическия спри.
След края новият общоприет секретар на Българска комунистическа партия Петър Младенов, се обажда на началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н и го извиква при себе си. По пътя ген. Милушев се обажда на члена на Политбюро и секретар на Централен комитет по „ организационните въпроси “ Димитър Стоянов, който му споделя: „ Върви, върви. Младенов ти става шеф. Изпълнявай това, което ти подрежда. “
При Петър Младенов началникът на Управление безопасност и охрана (Пето управление н заварва Андрей Луканов. Младенов оповестява на Милушев новината:
„ На днешното съвещание на Политбюро Тодор Живков си беше подал оставката като общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия. И тя беше призната! “
„ Каза, че до момента в който бил обсъждан въпросът за приемника на Живков, се наложило да пресечен съвещанието, че в това време бил воден диалог с Москва... В последна сметка се стигнало до единомислещото мнение на Политбюро за нов общоприет секретар на партията да се издигне неговата кандидатура. “
Докато новият общоприет секретар беседва с началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н при тях влиза руския дипломат. Милушев:
„ В това време влезе Виктор Шарапов. Понечих да си потегли, само че ме задържаха. Посланикът заяви, че към този момент е разговарял с Москва – оттова приветствали решението за издигане на кандидатурата на Петър Младенов, който познавали като добър и правилен другар на Съветския съюз “.
На 9 ноември 2024 година, се навършиха 35 години от деня, в който генералният секретар на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков е заставен да подаде оставка пред стеснен кръг от членове на висшето партийно управление под зоркия надзор на представителя на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Народна република България. Дата е алегорична, защото съответствува с рухването на Берлинската стена.
На 9 ноември 1989 година с Живков се случва това, което се е случвало с всички негови прародители от Българска комунистическа партия на този пост след 9 септември 1944 година, на които им е предоставена ролята да са наместници на Съюз на съветските социалистически републики в страната – Кремъл ги качва на управителния пост и ги смъква оттова когато сметне за подходящо.
В България и досега обаче се отбелязва не датата 9 ноември, а 10 ноември – идващия ден, когато на пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия в резиденция „ Бояна “ висшият партиен конгрес официално гласоподава подадената от Живков оставка и тя е огласена обществено на поданиците в Народна република България.
Сайтът desebg.com разкрива малко известни детайлности от разигралите се преди 35 години събития. Текстът е част от документалната книга на Христо Христов „ Тодор Живков. Биография ”.
Без опозиция против новия фаворит на Москва
През есента на 1989 година Живков към този момент стартира да мисли кой ще го наследи. След писмото на тогавашния министър на външните работи Петър Младенов до членовете на Политбюро, в което генералният секретар на компартията е упрекнат за рецесията в ръководството, той е разпознава скрития любимец на Москва. Години по-късно в записките си Живков изяснява:
„ Преди освобождението от Политбюро на Чудомир Александров изборът ми беше паднал върху него. След освобождението му имаше предложение за Георги Атанасов. Аз деликатно следях неговото развиване. Той ми правеше усещане за управителен деятел с открояващи се организационни качества. Затова към предлагането за Георги Атанасов се отнесох с внимание. Но когато този въпрос трябваше дефинитивно да бъде решен, пристигнах до заключението, че от състава на Политбюро няма подобаващ човек.
Това мое умозаключение бе самобитна самооценка. Да, това не можеше да не бъде самооценка, тъй като се оказа, че в Политбюро – висшия орган, в който се решаваха съдбините на страната, нямаше подобаващ претендент за този орган. “
Без да прецизира за коя от доста срещи със руския дипломат Виктор Шарапов при започване на ноември 1989 година става въпрос, само че по евентуално една от по-първите, Живков споделя за диалозите по този въпрос с представителя на Кремъл в Народна република България:
„ Пред Шарапов споделих също, че от състава на Политбюро и дори от състава на Централен комитет на Българска комунистическа партия не виждам подобаваща кандидатура за общоприет секретар. И заради това съм се ориентирал към кандидатурата на Александър Лилов, който тогава не бе в състава на Централен комитет.
След няколко дни Виктор Шарапов изиска среща с мен, на която ми заяви, че в Москва имат други мнения по този въпрос. Било по-добре да бъде определен човек от състава на Политбюро. За мен бе ясно, че ставаше дума за издигане на една предрешена към този момент кандидатура – кандидатурата на Петър Младенов. По това време „ се появи ” и писмото на Петър Младенов до мен. Не бяха загадка тесните връзки на Петър Младенов с Горбачов и Шеварднадзе. “
Посещението на „ чавдарците ”
На 8 ноември 1989 година в 11 часа при Тодор Живков идват пратеници. Трима „ чавдарци “ и членове на Политбюро – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев – все старши партийни ръководители и някогашни членове на партизанския отряд „ Чавдар “.
Съветникът на Живков Костадин Чакъров споделя, че „ те отишли с желанието да го подбуден към оставка. В хода на диалога Тодор Живков пита: „ Дали не е добре да си подам оставката? ” При този срещуположен въпрос тримата поредно подкрепили „ неговото решение и го убеждавали, че отдръпването му ще протече безболезнено ”.
Самият Живков разказва срещата по този начин:
Преди съвещанието на Политбюро [на идващия ден, 9 ноември] при мен пристигнаха Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев – мои съпартизани „ чавдарци ”. Разговорът ни бе въздържан. Основната тематика се отнасяше до това какъв брой комплицирано било ситуацията вътре и вън от страната и че оставката ми щяла да бъде в мой интерес. Иначе те съжалявали за всичко, което ставало. Доста добре познавах характерите и на тримата. Предварително ми беше ясно, че оторизираният да организира диалога е Добри Джуров. Не чаках да чуя нещо друго с изключение на увещания. ”
Добри Джуров изяснява желанието на тримата:
„ Целта беше с подмяната на Живков да дадем опция да партията да изправи всички тия кривици в стила и методите на управлението. Те бяха вследствие на едноличния диктат от негова страна по партийни и държавни въпроси по развиването. Идеята беше посредством органите на партията да се принуди, просто да убедим Живков в нуждата от оставката му. ”
Нова среща с дипломат Шарапов
Същия ден е извършена и нова среща със руския дипломат. „ На 8 ноември не го видях, само че знам, че през този ден е имал още една, четвърта среща с Шарапов ”, споделя началникът на Пето ръководство на Държавна сигурност (Управление сигурност и защита, УБО) ген. Георги Милушев. Потвърждава я Живковият асистент Костадин Чакъров:
„ След обяд в 15.30 часа позвъниха от протокола на руското посолство и желаеха среща на руския дипломат Шарапов с Тодор Живков. Бях на телефона в кабинета. Съобщението беше признато. След малко в 16 часа се обади Живков и както беше всекидневно, запита: „ Какво има? ” Съобщено му беше, че руския дипломат желае среща. Той сподели малко: „ Да Дойде в 17 часа в Банкя! ”
По-късно Живков ще натърти за руския напън над него, без да си спомня, че Москва е влезнала в нормалната си роля, която тя играе от 9 септември 1944 година насетне и я трансформира в наложителен детайл на надзор върху висшето управление на Българска комунистическа партия, посредством който и самият Живков най-после няма да може по какъв начин да не се съобрази. Ето по какъв начин в неговия случай изяснява напрегната обстановка:
„ Знаех, че моите планове и диалози за отдръпване са дали подтик на подмолни интриги и битки. Жалко е, че някои нашенски „ бабаити ” започнаха да търсят непозната помощ. Съветското посолство предприе усилени диалози с членове и кандидат-членове на Политбюро. Още тогава разполагах с информация за обработването на хора, от чийто глас зависеше избора на бъдещия правоприемник за поста на първи партиен и държавен началник.
Знаех, че руският избор за Петър Младенов напълно не е най-подходящия вид за България. Той беше неопитен, откъснат от фрагментите, лековат... при други условия за всички интриги и опити да се натрапи един или различен несъответствуващ началник не бих се поколебал да отвръщам по отговарящ метод. Винаги съм отстоявал позицията, че кадровите въпроси би трябвало да се вземат решение в София, а не в Москва. ”
Бившият лен на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Александър Лилов, който през 1990 година поема партията, трансформирала се в Българска социалистическа партия, показва:
„ Наивно е да се счита, че както в България, по този начин и в другите европейски социалистически страни можеше в изискванията на Варшавския контракт и Съвет за икономическа взаимопомощ да се подхващат съществени политически промени без съвещания с Москва, още по-малко – срещу Москва. Несериозно е да се отхвърлят консултациите с Москва, интензивността на руския дипломат [Шарапов] в подготовката на 10 ноември 1989 година – неговите неколкократни срещи с Живков ”.
Тогавашният руски дипломат в България Виктор Шарапов, който е някогашен военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), по-късно ще удостовери ролята на Москва:
„ Съюз на съветските социалистически републики фактически изигра избрана роля в събитията от 1989… Тогава Съветският съюз единствено даде образец за демократично преустройство… Ние приехме с задоволство измененията ”.
Денят на насилствената оставка
Настъпва и 9 ноември 1989. Сутринта Тодор Живков се среща с Александър Фол, министър на науката и културата, с вицепремиера Григор Стоичков. После с „ непрекъснатото наличие “ в ловната му дружинка – Георги Джагаров, Ангел Балевски и Панталей Зарев. Следобед организира нова среща с Йордан Йотов. След него при Живков влизат отново Добри Джуров и Димитър Станишев. Може би за последни увещания.
От 17 часа стартира съвещанието на Политбюро, на което той би трябвало да си подаде оставката.
Същия ден ръководителят на представителството на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в България ген. Владилен Фьодоров се обажда на началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н ген. Георги Милушев и го моли следобяд да го посети в кабинета му.
На срещата загатва, че съвещанието на Политбюро същия ден е изключително значимо. Милушев е сюрпризиран – не знае, че има такова съвещание. „ Казах на Фьодоров, че за това съвещание на Политбюро слушам от него. „ Не може да не знаеш – не ми повярва той. – Има съвещание и е доста значимо по какъв начин ще завърши “, показва в записките си началникът на Управление безопасност и охрана (Пето управление н.
На самото съвещание Живков си подава оставката. Изненаданите са единствено двама – Милко Балев и Димитър Стоянов. И двамата измежду най-близките – Балев, някогашен дълготраен шеф на кабинета му, а Стоянов най-послушният и дълготраен министър на вътрешните работи.
По-късно Живков ще твърди, че на съвещанието той прави предложение за негов правоприемник да бъде определен Александър Лилов, същият, който е отстранил още през 1983 година и изпратил в заточение след гибелта на щерка си. Георги Атанасов прави предложение на Петър Младенов. Самият Атанасов отхвърля да приема издигане. Живков разказва протичането на съвещанието по този начин:
„ Издигната кандидатура на Петър Младенов в Политбюро очевидно се посрещна с съмнение от страна на някои присъстващи. Реших да не заигравам и да не се възползвам от създалата се обстановка. Взех още веднъж думата и изложих мнението, че ще бъде вярно всички да се обединим към кандидатурата на Петър Младенов.
След съвещанието по предложение на Петър Младенов Политбюро реши да ми разпореди да поканя руския дипломат и персонално да го уведомя за взетото решение. Аз изпълних това предписание. Срещнах се с Шарапов, който ми сподели, че ще уведоми Москва.
Ето това е „ превратът ” и „ безкръвната гражданска война ”, с която бил свален Тодор Живков на 10 ноември 1989 година! ”
След прехвърлянето на „ рубежа ”, зад който към този момент някогашният първи партиен и държавен началник е оставил 35 години власт, Присъстващите остават малко в неофициална конюнктура.
„ След съвещанието Тодор Живков се отдръпна в кабинета си и при него отидоха Петър Младенов, Добри Джуров, Георги Атанасов, Андрей Луканов и други. Тодор Живков поръча коняк и вино. Петър Младенов пожела уиски. Останалите с стопираха на вино с луканка “, спомня си ген. Милушев.
Същият ден, в който Тодор Живков е заставен и подава оставка, в Източна Европа става едно друго събитие, което ще се ознаменува края на разпадащата се комунистическа система – рухването на Берлинската стена.
Под все по-голямото публично неодобрение а 9 ноември 1989 година министър-председател на Източна Германия Гюнгер Шабовски афишира анулацията на рестриктивните мерки за излизане от Германска демократична република. Събралите се хиляди източни берлинчани нахлуват в Западен Берлин. Започва разрушаването на най-уродливия знак на комунистическия спри.
След края новият общоприет секретар на Българска комунистическа партия Петър Младенов, се обажда на началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н и го извиква при себе си. По пътя ген. Милушев се обажда на члена на Политбюро и секретар на Централен комитет по „ организационните въпроси “ Димитър Стоянов, който му споделя: „ Върви, върви. Младенов ти става шеф. Изпълнявай това, което ти подрежда. “
При Петър Младенов началникът на Управление безопасност и охрана (Пето управление н заварва Андрей Луканов. Младенов оповестява на Милушев новината:
„ На днешното съвещание на Политбюро Тодор Живков си беше подал оставката като общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия. И тя беше призната! “
„ Каза, че до момента в който бил обсъждан въпросът за приемника на Живков, се наложило да пресечен съвещанието, че в това време бил воден диалог с Москва... В последна сметка се стигнало до единомислещото мнение на Политбюро за нов общоприет секретар на партията да се издигне неговата кандидатура. “
Докато новият общоприет секретар беседва с началника на Управление безопасност и охрана (Пето управление н при тях влиза руския дипломат. Милушев:
„ В това време влезе Виктор Шарапов. Понечих да си потегли, само че ме задържаха. Посланикът заяви, че към този момент е разговарял с Москва – оттова приветствали решението за издигане на кандидатурата на Петър Младенов, който познавали като добър и правилен другар на Съветския съюз “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ