Знанията, които не идват от опита, не са наистина познание - ЛЕВ ВИГОТСКИ
Хората с интензивни пристрастености, които реализират огромни подвизи, които имат мощни усеща, огромни мозъци и мощна персона, рядко пораждат от положителни момчета и девойки.
Детето стартира да възприема света освен посредством очите си, само че и посредством речта си.
Детето стартира да упражнява към себе си същите форми на държание, каквито другите са упражнявали към него.
Човекът във всеки един миг е изпълнен с неизпълнени благоприятни условия.
Думата, лишена от мисъл, е мъртво нещо и мисъл, която се слага в думи, е единствено сянка.
Мисълта може да бъде съпоставена с облак, който хвърля дъжд от думи.
Опитът ни споделя, че мисълта не се показва посредством думи, а че се развива в тях.
Ученето е повече от придобиване на дарба за мислене; е придобиването на голям брой умения, с цел да се мисли за разнообразни неща.
Чрез другите ние ставаме себе си.
Умът не може да бъде самостоятелен от една просвета.
Ние се образоваме по същия метод, по който образоваме другите; като използваме думата като инструмент.
Дефектът самичък по себе си не взема решение ориста на личността, а обществените последици и тяхната социално-психологическа реализация.
Знанията, които не идват от опита, не са в действителност знание.
В съветската логика на психиката Лев Виготски /1896-1934/ има мощно въздействие с теорията си за произхода, структурата и развиването на висшите психологични функционалности.
За основа на теорията си приема два постулата:
1.Психичната активност има несъвършен темперамент.
2.Психичните процеси произтичат от активността на субекта.
Виготски вкарва понятието „ средството оръдие за активност “. Това е обществено разбиране, защото оръдието има културно-исторически темперамент. Човешкото държание се преглежда като умишлено контролируемо.
Виготски приписва на думата функционалността на оръдие на труда, тъй като както оръдието свързва индивида с предметната среда, по този начин думата го свързва с целия околен свят.
Разликата е, че оръдието на труда е ориентирано към смяна на външния свят, до момента в който словесните знаци са свързани с смяна на психологичната конструкция на държанието на този, към който са отправени и този, който ги насочва.
Според Виготски всяка психологична функционалност се демонстрира два пъти:
1.Като обществена – външна – сред хората или екстрапсихична.
2.Като психологична – вътрешна – осмислена, призната, затова – интрапсихична.
Виготски счита, че развиването на детето е в директна взаимозависимост от проведеното влияние на възрастните.
Опитва се да разкрие повода за равитието на отдените психологични функционалности, както и на личността като цяло.
Работи върху откриване на съотношението сред вътрешни и външни психологични функционалности. Смята, че всяка психологична функционалност първо минава през външен етап на своето развиване, тъй като на първо време е обществена психологична функционалност.
Виготски заменя формулата Съзнание-Поведение със Съзнание-Култура-Поведение и основава своята културно-историческа доктрина.
Въвежда психлогия на формата и изследва ролята на изкуството за личностното развиване. Според него изкуството е оръдието, което провокира развиване на индивида, играждане на личността.
Изскуството трансформира прочувствената сфера, която оказва мощно въздействие върху организацията на държанието. Чувството в началото е самостоятелно, а посредством предмета на изкуството се обобщава и става публично.
Според Виготски речевият знак е това, с помощта на което индивидът излиза отвън персоналния си опит и си построява държание, съгласно обществото и неговите правила и полезности. Реално знакът разрешава на индивида да се сплоти с обществото и да схване обществените наставления.
Има две форми на регулация на държанието:
1.Биологична – консервативна и неосъзната.
2.Социално-историческа форма на регулация, която е осъзната.
Психологическите проучвания следва да се насочат към проучване на знаковите структури, връзката Мислене-Реч, която дава опция да се разкрие същността на съзнанието, а от там и външната форма на демонстрация на държанието.
Една мисъл е единствено причина за зараждането на други мисли. Мисълта постоянно е волева и е афективно-еоционалната оценка от това, което ни заобикаля.
Виготски вкарва понятието речеви инстикт, което съставлява системата от рефлекси за обществен контакт, като по този метод преодставя решаващата роля на културния, а не на физиологичния факт.
