Хомо Фабер“ е сред най-характерните белетристични творби на Макс Фриш,

„ Хомо Фабер “ е измежду най-характерните белетристични произведения на Макс Фриш, самобитна „ поема на завръщането “ на „ модерния човек “ към изгубения парадайс на човешката общественост, на пълнокръвната заварка с природата и себеподобните, на светлината и насладата. Роман за мястото и ролята на интелектуалеца в днешния свят, за неговите рационалистични заблуди и провали. До огромна степен книгата носи автобиографични черти и е самобитен „ нравствен животопис “ на писателя.

Споделяме думи на преводача Венцеслав Константинов от предговора на творбата.

(Max Frisch, c.1974)

Faber est suae quisque fortunae! ~ Appius 

„ Всеки е ковач на своето благополучие! “ ~ Апий

...

♥ „ Хомо Фабер “ – oдисея на „ модерния човек “ 

Всяко време има своите митове…
Новото време роди мита за „ модерния човек “.

Още Сьорен Киркегор използува този облик, с цел да охарактеризира един зародил се и все по-бързо разрастващ се човешки вид. А по-новите философи, на първо място екзистенциалистите, внесоха нови, застрашителни черти в това събитие, оповестиха го надали не за повсеместен феномен, за господствуващ белег на актуалния свят.

„ Модерният човек “ шествува на всички места – не е прикрит зад избрана специалност, в избрана социална каста, няма избрана възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат и в прашните канцеларии, и из първокласните курорти, в държавния уред, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, навсякъде… Но той има една обща, отличителна линия – неговата студенина от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.

Какво значи това?

Характерна за „ модерния човек “ е неговата неприродност, той не се усеща повече като част от международния живот, от безконечния кръговрат на материята, за него природата съществува единствено доколкото тя може да му служи или доколкото той може да я вмести в своите постоянно наукообразни показа за битието. Така „ модерният човек “ усеща живия живот като нещо непознато, досадно, неуютно, а себе си схваща като някакъв болестен тумор, като „ израстък на творението “. (Мотивът за „ тумора “ е станал, горе-долу, класически).

„ Модерният човек “ е ограден от движимости, а също и от техника. Той е обсипан с артикули на цивилизацията, без които всекидневието му е немислимо – автомобил, ледник, телефон, тв приемник, магнетофон, кинокамера, фотоапарат, електрическа самобръсначка… Поради изобилието от движимости, „ модерният човек “ не е обвързван с тях, той не ги обича, за него те са подменяеми. Така той няма и дом, а единствено жилище, което нормално постоянно сменя. Макар от време на време да мечтае за фамилен ъгъл, за уседналост, той се задушава във всяко по-трайно леговище. Любимото обиталище на „ модерния човек “ е хотелът с всичките му универсални улеснения, с неговата безличност и еднотипност. Така и героят на Макс Фриш споделя: „ Предпочитам да бъда самичък! Дори типът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може постоянно да напусне, а точно стая за двама души като непрекъснато жилище, ме кара да мисля за бягство в задграничния легион. “

Характерно за „ модерния човек “ е и това, че той доста пътува – за него пътуването е всекидневна потребност, надали не фикс идея. Но то не е средство за опознаване на света, за доближаване с непознати, забавни хора. За него пътуването се показва в един нормален маршрут: жилището, колата, гарата или летището, влака или самолета, хотела, бара и назад. Така за „ модерния човек “ светът е мъртъв, той пътува като фантом през призрачни земи, без да оставя диря в тях, нито те в него “.

„ Модерният човек “ е космополит. Той няма татковина, роден град, той няма дълготраен контакт с родители, близки, деца, другари. Той е самичък, „ пренебрегнат в света “, запокитен като стрела в пространството “ (Норберт Винер). Той не се усеща принадлежен към човешкия жанр, а също няма възприятие за история, живее отвън времето, около времето; за него съществуването е общ брой от моменти, а не нещо изцяло, подчинено на естествените и исторически закономерности.

Ала най-силно е като че отчуждението на „ модерния човек “ в неговия съкровен живот. Той не обича да се „ заангажира “ в „ любовни авантюрки “. Сменя дамите, надлежно мъжете си, както движимостите си. Но това не значи, че е блудник, в противен случай, той е самобитен нравоучител, държи на мнението на близките, доколкото те са себеподобни. За него обаче не съществува еротика, а единствено секс, и то схващан като механика, като спорт, като „ полова хигиена “; за него няма обичана или обичан, а единствено сътрудник – заменим, неопределен, непотребен.

„ Модерният човек “ живее за себе си, само че той е отчужден и от своето „ аз “. Сам се схваща като „ неидентичен “, лишен от идентичност, непознат на личната си концепция за себе си. Той живее, подражавайки на близките, които също живеят посредством подражателство. Така той се ненавижда, само че последователно и това възприятие го напуща – той става апатичен към себе си. Основните му душевни положения могат да се изразят с думи като досада, скука, омерзение, гадност. „ Модерният човек “ прекомерно постоянно не е „ във форма “, само че той не е безусловно печален, той просто не знае къде да се дене и по тази причина нормално пие, въпреки забравата в алкохола да не му доставя изключително наслаждение. Той би споделил, в случай че въобще разговаряше на тази тематика, с думите на инженер Фабер: „ … Имам единствено едно предпочитание – никога да не съм съществувал на този свят! “ (…)

Венцеслав Константинов 

Из предговора към книгата на Макс Фриш „ Хомо Фабер ”, Народна просвета 1957 година
Снимка: en.wikipedia.org