По пътищата на Европата и назад
Хиляди коли на железни стада мигрират по пътищата на Европа. Лято е и голяма част от " европейците " се завръщат по родните си места.
По европейските автомагистрали дефилират представители на всички марки и модификации возила, придвижващи се като на конвейер. Номерата на колите са немски, британски, датски, австрийски и прочие, само че антропологията, облеклото и маниерите на пътуващите в тях издават типично ориенталски генезис. Мъжкарски мустаци, мелахолични бурки, натъпкани с найлонови торбички багажници и на места смело подаващи се през прозорците немирни хлапета и боси крайници впечатляват със своята непрестореност.
Преминаването през границите и толпунктовете става гладко, умерено и културно - както повеляват европейските пътни обичаи и правила. Но това продължава единствено до унгарско-сръбската граница. Там стандартът внезапно дръпва обратно и балканският нрав красноречиво постанова наличието си.
Унгарската граница ни посреща с ограден от бодлива тел лагер за мигранти - празен все още, и " декорация " от купчини отпадък, обрамчили пътя няколко километра преди граничния контролно-пропускателен пункт. От него до хоризонта се разлива застинал конгломерат от разнокалибрени МПС, сред които се провират изтощени и изнервени хора. От време на време някой нервак-шофьор маневрира рисковано в пролуките на едвам-едвам пъплещите колони, в опит да се дореди пръв до заветното контролно-пропусквателен пункт. В пожълтялите, само че окосени тревни площи младежи, майки с деца и цели семейства са се опънали като за пикник, тъй като е явно, че задръстването ще трае с часове. Особено забавно е в лентата за рейсове. Там обработката на пътнически документи се точи мудно и безгрижно като турско маане. За близо четири часа през двете гишета – унгарското и сръбското, минават не повече от 10 публични транспортно единици, което прави по има-няма два рейса на час.
Не по-различно е на сръбско-българската граница. Добрали се съвсем до родината, след 30-часов автобусен преход, още веднъж попадаме в клопката на гигантското запушване. В късния следобяд " Калотина " ни посреща с ново море от коли, само че още по-плътно приклещени една в друга. А в близост - още по-занемарено и недружелюбно. Омаломощени, изтощени от дългия път и неизбежното съпоставяне с граничните порядки в другата Европа, покорно броим часовете. Мълчаливо, безшумно и почтително - тъй като са непредвидими настроенията на униформените властелини на граничната бариера…
Прекосяваме родната граница по мрачно. И тъкмо когато си отдъхваме, че сме завършили с неприятното премеждие, се оказва, че сме избързали с патриотичния екстаз. Защото основната артерия, свързваща Граничен контролно-пропусквателен пункт " Калотина " със София, е в ремонт. Съответно прекосяването на целия граничен трафик става по стеснен, постлан с паваж пътен сектор, наподобяващ повече на зле поддържан междуселски път. Клатушкаме се по него в продължение на доста километри в занимателен каданс - като в подстъпите на автомобилната епоха.
Да, лъха на нещо пещерно и примитивно от цялото това балканско-провинциално пригранично лашкане…
И се пита в задачата: за какво тъкмо в този момент, посред най-ваканционното време, при предвидимо набъбващ в пъти трафик, родната пътната организация ремонтира главния граничен път? Пита се още: посрещайки ни по този метод, страната ни в действителност ли желае да върне българите от чужбина? Или това са просто пиарски лакардии. И за кого е предопределено цялото това словоблудство и лицемерие…
И в случай че може някой да изясни: щом границата е лицето на една страна, какво в действителност демонстрираме на чужденците ние? И като по какъв начин с сходен граничен, пътен и управнически фасон ще привличаме цивилизовани и платежоспособни туристи?
И впрочем, като шетат нашите височайши властимащи по Европата и света, по какъв начин един път не прихванаха някой естествен, общопризнат, потвърдил рационалността си модел?
Поне да биха се поучили от туристическите маниери на Ориента…
Но не би!
Автор: Мариана Иванова
По европейските автомагистрали дефилират представители на всички марки и модификации возила, придвижващи се като на конвейер. Номерата на колите са немски, британски, датски, австрийски и прочие, само че антропологията, облеклото и маниерите на пътуващите в тях издават типично ориенталски генезис. Мъжкарски мустаци, мелахолични бурки, натъпкани с найлонови торбички багажници и на места смело подаващи се през прозорците немирни хлапета и боси крайници впечатляват със своята непрестореност.
Преминаването през границите и толпунктовете става гладко, умерено и културно - както повеляват европейските пътни обичаи и правила. Но това продължава единствено до унгарско-сръбската граница. Там стандартът внезапно дръпва обратно и балканският нрав красноречиво постанова наличието си.
Унгарската граница ни посреща с ограден от бодлива тел лагер за мигранти - празен все още, и " декорация " от купчини отпадък, обрамчили пътя няколко километра преди граничния контролно-пропускателен пункт. От него до хоризонта се разлива застинал конгломерат от разнокалибрени МПС, сред които се провират изтощени и изнервени хора. От време на време някой нервак-шофьор маневрира рисковано в пролуките на едвам-едвам пъплещите колони, в опит да се дореди пръв до заветното контролно-пропусквателен пункт. В пожълтялите, само че окосени тревни площи младежи, майки с деца и цели семейства са се опънали като за пикник, тъй като е явно, че задръстването ще трае с часове. Особено забавно е в лентата за рейсове. Там обработката на пътнически документи се точи мудно и безгрижно като турско маане. За близо четири часа през двете гишета – унгарското и сръбското, минават не повече от 10 публични транспортно единици, което прави по има-няма два рейса на час.
Не по-различно е на сръбско-българската граница. Добрали се съвсем до родината, след 30-часов автобусен преход, още веднъж попадаме в клопката на гигантското запушване. В късния следобяд " Калотина " ни посреща с ново море от коли, само че още по-плътно приклещени една в друга. А в близост - още по-занемарено и недружелюбно. Омаломощени, изтощени от дългия път и неизбежното съпоставяне с граничните порядки в другата Европа, покорно броим часовете. Мълчаливо, безшумно и почтително - тъй като са непредвидими настроенията на униформените властелини на граничната бариера…
Прекосяваме родната граница по мрачно. И тъкмо когато си отдъхваме, че сме завършили с неприятното премеждие, се оказва, че сме избързали с патриотичния екстаз. Защото основната артерия, свързваща Граничен контролно-пропусквателен пункт " Калотина " със София, е в ремонт. Съответно прекосяването на целия граничен трафик става по стеснен, постлан с паваж пътен сектор, наподобяващ повече на зле поддържан междуселски път. Клатушкаме се по него в продължение на доста километри в занимателен каданс - като в подстъпите на автомобилната епоха.
Да, лъха на нещо пещерно и примитивно от цялото това балканско-провинциално пригранично лашкане…
И се пита в задачата: за какво тъкмо в този момент, посред най-ваканционното време, при предвидимо набъбващ в пъти трафик, родната пътната организация ремонтира главния граничен път? Пита се още: посрещайки ни по този метод, страната ни в действителност ли желае да върне българите от чужбина? Или това са просто пиарски лакардии. И за кого е предопределено цялото това словоблудство и лицемерие…
И в случай че може някой да изясни: щом границата е лицето на една страна, какво в действителност демонстрираме на чужденците ние? И като по какъв начин с сходен граничен, пътен и управнически фасон ще привличаме цивилизовани и платежоспособни туристи?
И впрочем, като шетат нашите височайши властимащи по Европата и света, по какъв начин един път не прихванаха някой естествен, общопризнат, потвърдил рационалността си модел?
Поне да биха се поучили от туристическите маниери на Ориента…
Но не би!
Автор: Мариана Иванова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ