Митове на руската пропаганда
Хибридната война надалеч не е просто средство за налагане на някаква теория – тя поразява душите и мозъците на хората, подменяйки хубавичко логичност с езотерична символика, а обстоятелствата с легенди и митове. Подведените от подправеното познание би трябвало да изгубят връзка с действителността и пътя за връщане към нея, едвам тогава и тяхната ценностна система може да бъде сменена. Русия е най-яркият, въпреки и надалеч не единствен образец за парадоксите на пропагандата, както и за тежкото осакатяване на душeвността, породено от нея. Първата част на този текст разисква някои от най-устойчивите легенди на съветската подправена еднаквост, свързваща империята на викингите с православието, славянството и консерватизма. Историческите извори сочат една радикално друга картина, само че в „ правоверната “ интерпретация, идеологията има приоритет.
Фалшивата еднаквост е най-характерното нещо в съветската еднаквост: с присвояването на православието от византийците, писмеността и културната традиция от българите, облика на жертва от славянските нации (които русите поробват и избиват епохи наред), претенцията за „ Третия Рим “ – купа, дадена закратко на Търново преди рухването му под османска власт. Тук ще разгледаме и някои по-нови аспекти на подмяната, подхранвани с жестоко изкривяване на историята от последните стотина години. През този интервал имперският експанзионизъм се с добива с ново оръжие за всеобщо поразяване – марксистката идеология, приспособена в оптималната степен за безнравственост и оскотяване на индивида, разграждане на фамилията, обществото и цивилизацията, създавана хилядолетия наред. Наред с това, и софтуерният прогрес предлага нови средства за подривна активност, пропагандните тези намират все по-широка публика, подготвена безрезервно да смени обстоятелствата и логиката с апокрифна митология.
1. Русия: мъченица в битката с фашизма и освободителка на Европа
В исторически проект това е една от най-долнопробните неистини на Кремъл, която обаче донася на властта там най-вече дивиденти през годините. Фашизмът, зародил през 20-те години на предишния век, съставлява омекотена форма на социализъм, допускаща съществуването на частна самодейност, вяра, обичайно семейство и най-много национална еднаквост. Държавата продължава да бъде главен фактор, само че не монополист в стопанската система. Намесата й във всички аспекти от живота на хората обаче е принцип във фашистката теория, появява се и фетиш към личността, класовата битка обаче е отхвърлена като деструктивна – вместо нея се внедрява концепцията за синергия сред прослойките (fascio) и органичната страна (corpore). Самият Мусолини, който образува политическите си възгледите като деятел и функционер на италианската соц-партия, декларира при разрива със своите бойни приятели: „ Аз съм и постоянно ще бъда социалист “. Днешната терминология е възприела руската агитация от средата на предишния век, в която фашизъм и националсоциализъм се отъждествяват, и нареждат в диаметрално противоположната част на политическия набор, при така наречен „ крайно-десни “. В реалност, става дума за две разнообразни, въпреки и сходни в някакъв смисъл, левичарски секти, адаптиращи марксистката идеология към обективната действителност в Западна Европа: от национализма на 19-ти век, през реваншизма на германците след Първата международна война и увлечението на италианците към античността. Условията в Русия при октомврийския прелом са доста разнообразни, там съществена движеща мощ е класовата битка, въплъщаваща „ вековната завист на тога “, а расизмът и национализмът не са целесъобразни заради богатия генетичен и културен микс на популацията в империята. Наред с това, Съветите намерено декларират своята упоритост да владеят целия свят доста скоро след образуването си: доктрината за Третия Рим продължава, единствено религиозната плънка се сменя. Болшевиките краткотрайно поддържат локални националистически придвижвания в прилежащите страни с цел да ги дестабилизират, само че след военна намеса се разправят с тях по изключително нечовечен метод. Национал-социализмът се оформя под едновременното въздействие на Москва и Рим: от съветските марксисти Хитлер заема омразата към евреите и нарочената за тяхно създание демократична народна власт (капитализма), а от своя италиански предходник претенциите за монопол върху културното завещание на Европа. Расизмът е ненапълно автентичен принос, обвързван с огромното въздействие на немския народ в предишното, ненапълно заимстван от американските социалисти с тяхната евгеника и доктрина за предимство на бялата раса. От трите доктрини, само фашизмът не залага в генезиса си упоритости за международно владичество и не довежда до геноцид – евентуално подобен сюжет въпреки всичко е бил вероятен, само че Италия остава прекомерно слаба заради военните провали на Мусолини. Жертвите на репресии обаче са също хиляди пъти по-малко по отношение на тези на социалистите в Германия, Съюз на съветските социалистически републики, а по-късно и Китай. Въпреки това, точно фашизмът се трансформира в чучело на руската агитация и до през днешния ден се употребява като нарицателно за мракобесие и тирания – за разлика от московските си сътрудници, Мусолини (както и Хитлер) не взема властта с прелом и няма потребност от всеобщи чистки, макар насилието на „ черните ризи “. Излишно е също и да прибягва до свещената мантра на социализма: мита за еврейския скрит план, защото в Италия, за разлика от Русия и Германия, антисемитизмът остава в Средновековието. Евреите даже са свръх-представени във фашистката партия, репресиите против тях стартират чак в навечерието на войната под мощния напън на Хитлер към своите съдружници, в това число България и Съюз на съветските социалистически републики. За разлика от Борис III обаче, Йосиф Висарионович депортира огромен брой евреи, дисиденти, буржоа от Полша и Прибалтика: една част към нацистка Германия, друга към лагерите ГУЛАГ.
Нека имаме поради, че Италия и Германия са измежду първите европейски страни, публично признали руската власт в Москва, наред с околните съседи и Обединеното кралство, което в това време е лицето на империализма. Фашистка Италия подписва контракт за другарство и ненападение със Съветския съюз тъкмо шест години преди войната, който приключва едвам през 1941-ва. Германско-съветските връзки също са доста положителни до тогава – още през 20-те Германия заобикаля клаузите на Версайския контракт като създава танкове и самолети в Съюз на съветските социалистически републики, а в подмяна Съветите пък получават достъп до военни технологии и при започване на 30-те към този момент стартират да построяват съвременна войска. По времето на нацизма тези връзки се резервират, макар взаимното съмнение сред диктаторите, и даже задълбочават след пакта Молотов – Рибентроп, който на практика слага началото на Втората международна война. След нашествието в Полша през 1939-та, двете армии даже си провеждат взаимен церемониал в Брест. Мястото не е определено инцидентно: там през 1918-та Съветска Русия подписва унизителната си капитулация. След нашествието на Хитлер през 1941-ва, от покровител на фашизма и нацизма Кремъл става техен антагонист за пред свободния свят, макар идеологическите сходства и военни съюзи.
Днес Русия изисква благодарност за десетките милиони жертви, с които съгласно своя прочит на историята „ освободила “ Европа от фашизма. Най-напред дано поясним, че огромната част от тези жертви са дадени заради извънредно некадърното военно командване на Сталин, слабата мотивация на робите да умират за омразните си господари, както и ниската цена на човешкия живот в империята. „ Стоманеният човек “ да вземем за пример санкционира с гладна гибел едвам за няколко месеца повече украинци от жертвите на нацисткия гнет по време на цялата война. При неговия предходник пък канибализмът става метод за прехранване: още през 20-те по улиците се продават елементи от хора. В мрежата на ГУЛАГ гибелта си намират десетки милиони, чистките са най-мащабните познати досега, сравними единствено с чумата и испанския грип, а крепостничеството се завръща с цялостна мощ. Не е чудно, че съветският солдат демонстрира на война такава свирепост и равнодушие – от групови изнасилвания до ритуални жертвоприношения: неговите сетива са притъпени от генерации, и единствено издевателствата му носят някаква наслада. Днес този неизвестен солдат е увековечен като избавител на Европа в хилядите монументи на благодарност – едни от най-срамните са в София и Виена. Първият е издигат от поробените българи с цел да отбележат окончателното смазване на своята опозиция, горянското придвижване,
след тригодишна окупация, деветгодишна партизанска война, десетки хиляди екзекутирани. Вторият пък е израз на омерзително двуличие: след доброволното си присъединение към Третия Райх през 1938-ма Австрия се радва на забележителен стопански напредък, близо милион австрийци се записват като доброволци във Вермахта и SS, тъй че Сталин не е „ освободил “ Австрия както го е направил с Източна Европа – австрийският народ не познава тази независимост.
С идването на новото хилядолетие съветската идеологическа агитация се завръща към своите корени, които са в огромна степен нацистки: тотална проверка на историята, изолационизъм (за тях след малко), набожен фундаментализъм, краен антисемитизъм, внушения за расово и културно предимство над останалия свят, типични за риториката на Хитлер. Интегрирането на черква, медии и браншови организации в корпоративната страна на Путин пък е основа на фашистката теория. За да схване да вземем за пример съветският крепостник безрезервно тезата за „ денацификация “ на Украйна, на него първо му е било обяснено, че Хитлер е ционист и че Холокост не е имало, тъй че изконната за Русия ненавист към евреите е изцяло съвместима с въображаемата й битка срещу „ хитлеро-фашизма “. Подобни крепостници се развъждат и в някогашните руски колонии с финансиране, обезпечено от Москва. От тях службите си основават така наречен „ крайно-десни “ (всъщност крайно-леви) организации, комфортни за дейни мероприятия. Тази подправена съпротива поддържа мита за „ Великата отечествена война “, извоювана от Русия против силите на злото, прикривайки зад паравана на нацистките жестокости колонизацията на Източна Европа, руския Холокост, десетократно преизпълнен по своя мащаб и зверства немския, стотиците хиляди убийства на цивилни и изнасилвания в „ освободените “ земи. Непобедимата Червена войска, която оставя танковете на бойното поле при настъпването на Вермахта няколко години по-рано, допускайки германците до столицата макар голямото си числено и техническо предимство, след което с години не съумява да ги отблъсне, въпреки да се употребява с мощна финансова и агентурна поддръжка от съдружниците – империалисти, има достъп до доста от технологиите на немските и американски инженери, а и Германия в същото време води война на два фронта с най-големите армии на света. Истинската мотивация за съветския солдат идва със заградните отряди и Заповед №270 на другаря Сталин, по силата на която на Източния фронт Червената войска избива повече свои бойци, в сравнение с немски окупатори.
Още през 2005 година Владимир Путин, последният жив император на планетата, назова разпадът на Съюз на съветските социалистически републики „ най-голямата геополитическа злополука на 20-ти век “, повтаряйки тезите на Хитлер за изгубените полезности на предишното и останалите отвън рамките на страната сънародници – виновникът, несъмнено, е Западът и демократичните демокрации, т.е. капитализма. Това надалеч не е безобидно изявление на следващия изглупял соц(нац)-носталгик: то съдържа реваншизъм и замяна на историята, тъкмо както обвиняването към Полша, че носи виновност за започване на Втората международна война поради нацисткото си управление. Ако това съгласно Путин оправдава нашествието на Хитлер и Сталин през 1939-та, то същото безпочвено обвиняване към управляващите в Киев несъмнено могат да оневинят зверствата на войната през 2022-ра, най-малко в промитите глави на крепостните в Матушка и русоробите по света. Западните демокрации проспаха сигналите за радикализация на режима в Кремъл, който през 2021-ва към този момент намерено говореше за тотална война на заличаване с НАТО, както проспаха разрушаването до основи на Грозни, разстрела на Немцов и отравянето на Политковская, противозаконната анексия на Крим, зверствата в Грузия, Сирия, Северен Кавказ и най-много Украйна, където даже за лицемерните бюрократи в Европа е мъчно да извръщат взор. С нахлуването в страната и наглото отказване на историческите учредения тя да съществува, путлеро-рашизмът доближи до нова и доста по-агресивна фаза.
2. Русия: предадена от Запада и заобиколена от врагове
Ако митът за изключителните заслуги на непобедимата Червена войска и изстрадалия съветски народ за успеха над така наречен „ хитлеро-фашизъм “ има цели да оправдае всички следващи зверства на човеконенавистния строй, посял отровните си семена на всички континенти, то митът за международния скрит план против Матушка е планиран да стимулира въпросната войска, и най-много въпросният народ да измира, и надлежно страда още повече за упоритостите на своя стопанин в двореца с петолъчката. Руската страна и през днешния ден действа както през първите години на своето учредяване: мощна централизирана власт на владетеля – висшият сановник (Гундяев) и придворните боляри (олигарси) имат единствено протоколна функционалност, човешките права са редуцирани до границата на толерантност, а стопанската система е основана на запаси, което води до непрекъснат блян към териториална агресия – това важи за езическия, християнския, болшевишкия и путинисткия интервал. Само за първия век и половина от основаването си Русия нараства с територия почти петнадесет пъти по-голяма от тази на днешна Германия. Военната агресия е основа на държавността още от времето на Киевска Рус, когато тя дава на варягите доходи от данъци, нови канали за търговия, и още плебеи от земите на славяните.
Когато воюваш с целия свят, неизбежно си заобиколен от врагове – това е простата логичност в трескавата агресия на Руската империя. Понякога тези врагове са вътрешни: еврейството, буржоазните детайли (а също българи, поляци, украинци и татари), различен път външни: злото, което идва от Запад. Технологията на пропагандата в двата случая обаче е идентична: атакуваш, а по-късно обвиняваш жертвата, че се пази. Така да вземем за пример капсуловането на хазарското малцинство в Руската империя (а по-късно в СССР), Полша и Германия е директно разследване от погромите и анти-еврейската агитация на властта, а тя по-късно го пояснява като явно доказателство за скрит план, който легитимира репресиите. По сходен метод се оправдава и нахлуването на Сталин в Полша през 1939-та, на Путин в Чечня през 1999-та и Украйна през 2022-ра. За интернационалното право, това е като да арестуваш някого за опозиция при арест, само че в дълбоката пластична душа на съветския мужик отеква величието на Олга, първата светица на русите – пример по лукавство и нечовечна свирепост за идващите генерации владетели.
Дори по-характерно от оповестяването на цели етноси и нации за Untermencsh и еволюционна неточност (както страните им биват публично наричани неточност на историята), е внушението за международен скрит план против „ клета майка Русия “, което лабораториите за хибридна отрова на Кремъл насаждат у блеещите мозъци по целия свят. Мантрата, повторена от посолството на РФ в България, съгласно която Русия не започвала войни, а ги завършвала, илюстрира добре този нрав, както и дълбокия раздор с действителността. В реалност, съвсем всички войни на Русия са офанзивни и се водят на непозната територия, с присъща свирепост и доста цивилни жертви (следвайки завета на Света Олга). Историята е запомнила единствено няколко изключения, от стотици – да вземем за пример Наполеон и Хитлер, които постоянно биват считани за луди, точно поради нашествието си на съветска територия. В руския интервал упоритостта за международна доминация към този момент става очевидна: терористичната активност на Коминтерна, окупацията на Източна Европа, износа на революции в Азия, Африка и Латинска Америка, все по-агресивната подривна активност на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и ГРУ, а по-късно и нуклеарното превъоръжаване, разсънват Запада за действителните мащаби на тази опасност. Така в средата на предишния век се основава отбранителният боен блок НАТО, който през днешния ден е новият дявол на съветската митология. Механизмът е прочут – при всяка военна експанзия от съветска страна, желанието на евентуално застрашените страни да се причислят става все по-голямо, което пък зарежда пропагандата за „ настъплението на НАТО “. Стандартният мотив, който се акцентира тук е, че НАТО дало обещание през 1990-та да не се уголемява на изток от Германия. Такива устни уверения в действителност са дадени на Горбачов от висши американски дипломати, само че сходна уговорка не участва в нито един контракт, а също така става дума за договаряния сред НАТО и към момента съществуващия тогава Съветски съюз. Зоните на въздействие, контрактувани сред Сталин, Рузвелт и Чърчил са към момента настоящи, както и опасността от нуклеарен спор. Днешна Русия се афишира за правоприемник на Съюз на съветските социалистически републики и не крие упоритостите да възвърне ролята си на световна военна супер-сила. Това естествено тревожи както околните съседи и някогашните колонии на Съветската империя, по този начин и целия международен ред, изключително откогато елитът в Москва заприказва за тотална нуклеарна война със Запада, в която Европа и Америка би трябвало да бъдат унищожени (изказване на починалия Жириновски). Както е схванал и Сталин в 1941-ва, робът води война за господаря си с озлобление единствено при смъртна опасност, по тази причина офанзивите на Кремъл се изясняват на измиращите в тях и фамилиите им като обезверена борба за избавление против настъпващото зло: зверствата в Чечня бяха оправдани с инсценирани по-рано от ФСБ „ терористични офанзиви “, а тези в Украйна – с мислени фашисти и наркомани, узурпирали властта и репресиращи руско-езичното малцинство (аналогични доводи дава и Хитлер при нахлуването в Чехословакия, а по-късно и в Полша). Връх на целия парадокс е, че Кремъл даже упрекна Киев в нуклеарни упоритости откакто украинският президент подсети, че страната му е предала арсенала си на Русия против гаранции за нейната териториална целокупност през 1994-та, и това, за разлика от раздумките Бейкър-Горбачов, е подписан контракт, който Путин наруши. А през всички тези години „ Лошият Запад “ не спря да налива милиарди в Руската стопанска система.
„ Руският свят “ от концепция за културно въздействие в Европа еволюира в теория на реваншизъм и ревизионизъм: войните в Кавказ, анексията на Крим и кръстоносният поход към обетованата земя (Киевска Рус) са явен знак за това. В тази парадигма намират място античното викингско чувство за предимство и пренебрежение към другите нации, примесено по перверзен метод с православието, окултизма, марксистката идеология, също и нацистката теория: комбиниране, лишено от всякаква логичност, което обаче се възприема прекомерно задушевно в една страна, където логиката в никакъв случай не е била на респект. В днешна Русия още звучи руският химн, паметниците на Сталин имат въоръжена защита, децата получават, наред с възродения фетиш към личността и преиначен до неразбираемост прочит на историята, целящ да насади чувство за мисионерска роля, и токсична доза национализъм, която ги подтиква да проявят нечовешка свирепост преди да намерят гибелта си в украинските полета – като героите на „ Великата отечествена война “.
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Фалшивата еднаквост е най-характерното нещо в съветската еднаквост: с присвояването на православието от византийците, писмеността и културната традиция от българите, облика на жертва от славянските нации (които русите поробват и избиват епохи наред), претенцията за „ Третия Рим “ – купа, дадена закратко на Търново преди рухването му под османска власт. Тук ще разгледаме и някои по-нови аспекти на подмяната, подхранвани с жестоко изкривяване на историята от последните стотина години. През този интервал имперският експанзионизъм се с добива с ново оръжие за всеобщо поразяване – марксистката идеология, приспособена в оптималната степен за безнравственост и оскотяване на индивида, разграждане на фамилията, обществото и цивилизацията, създавана хилядолетия наред. Наред с това, и софтуерният прогрес предлага нови средства за подривна активност, пропагандните тези намират все по-широка публика, подготвена безрезервно да смени обстоятелствата и логиката с апокрифна митология.
1. Русия: мъченица в битката с фашизма и освободителка на Европа
В исторически проект това е една от най-долнопробните неистини на Кремъл, която обаче донася на властта там най-вече дивиденти през годините. Фашизмът, зародил през 20-те години на предишния век, съставлява омекотена форма на социализъм, допускаща съществуването на частна самодейност, вяра, обичайно семейство и най-много национална еднаквост. Държавата продължава да бъде главен фактор, само че не монополист в стопанската система. Намесата й във всички аспекти от живота на хората обаче е принцип във фашистката теория, появява се и фетиш към личността, класовата битка обаче е отхвърлена като деструктивна – вместо нея се внедрява концепцията за синергия сред прослойките (fascio) и органичната страна (corpore). Самият Мусолини, който образува политическите си възгледите като деятел и функционер на италианската соц-партия, декларира при разрива със своите бойни приятели: „ Аз съм и постоянно ще бъда социалист “. Днешната терминология е възприела руската агитация от средата на предишния век, в която фашизъм и националсоциализъм се отъждествяват, и нареждат в диаметрално противоположната част на политическия набор, при така наречен „ крайно-десни “. В реалност, става дума за две разнообразни, въпреки и сходни в някакъв смисъл, левичарски секти, адаптиращи марксистката идеология към обективната действителност в Западна Европа: от национализма на 19-ти век, през реваншизма на германците след Първата международна война и увлечението на италианците към античността. Условията в Русия при октомврийския прелом са доста разнообразни, там съществена движеща мощ е класовата битка, въплъщаваща „ вековната завист на тога “, а расизмът и национализмът не са целесъобразни заради богатия генетичен и културен микс на популацията в империята. Наред с това, Съветите намерено декларират своята упоритост да владеят целия свят доста скоро след образуването си: доктрината за Третия Рим продължава, единствено религиозната плънка се сменя. Болшевиките краткотрайно поддържат локални националистически придвижвания в прилежащите страни с цел да ги дестабилизират, само че след военна намеса се разправят с тях по изключително нечовечен метод. Национал-социализмът се оформя под едновременното въздействие на Москва и Рим: от съветските марксисти Хитлер заема омразата към евреите и нарочената за тяхно създание демократична народна власт (капитализма), а от своя италиански предходник претенциите за монопол върху културното завещание на Европа. Расизмът е ненапълно автентичен принос, обвързван с огромното въздействие на немския народ в предишното, ненапълно заимстван от американските социалисти с тяхната евгеника и доктрина за предимство на бялата раса. От трите доктрини, само фашизмът не залага в генезиса си упоритости за международно владичество и не довежда до геноцид – евентуално подобен сюжет въпреки всичко е бил вероятен, само че Италия остава прекомерно слаба заради военните провали на Мусолини. Жертвите на репресии обаче са също хиляди пъти по-малко по отношение на тези на социалистите в Германия, Съюз на съветските социалистически републики, а по-късно и Китай. Въпреки това, точно фашизмът се трансформира в чучело на руската агитация и до през днешния ден се употребява като нарицателно за мракобесие и тирания – за разлика от московските си сътрудници, Мусолини (както и Хитлер) не взема властта с прелом и няма потребност от всеобщи чистки, макар насилието на „ черните ризи “. Излишно е също и да прибягва до свещената мантра на социализма: мита за еврейския скрит план, защото в Италия, за разлика от Русия и Германия, антисемитизмът остава в Средновековието. Евреите даже са свръх-представени във фашистката партия, репресиите против тях стартират чак в навечерието на войната под мощния напън на Хитлер към своите съдружници, в това число България и Съюз на съветските социалистически републики. За разлика от Борис III обаче, Йосиф Висарионович депортира огромен брой евреи, дисиденти, буржоа от Полша и Прибалтика: една част към нацистка Германия, друга към лагерите ГУЛАГ.
Нека имаме поради, че Италия и Германия са измежду първите европейски страни, публично признали руската власт в Москва, наред с околните съседи и Обединеното кралство, което в това време е лицето на империализма. Фашистка Италия подписва контракт за другарство и ненападение със Съветския съюз тъкмо шест години преди войната, който приключва едвам през 1941-ва. Германско-съветските връзки също са доста положителни до тогава – още през 20-те Германия заобикаля клаузите на Версайския контракт като създава танкове и самолети в Съюз на съветските социалистически републики, а в подмяна Съветите пък получават достъп до военни технологии и при започване на 30-те към този момент стартират да построяват съвременна войска. По времето на нацизма тези връзки се резервират, макар взаимното съмнение сред диктаторите, и даже задълбочават след пакта Молотов – Рибентроп, който на практика слага началото на Втората международна война. След нашествието в Полша през 1939-та, двете армии даже си провеждат взаимен церемониал в Брест. Мястото не е определено инцидентно: там през 1918-та Съветска Русия подписва унизителната си капитулация. След нашествието на Хитлер през 1941-ва, от покровител на фашизма и нацизма Кремъл става техен антагонист за пред свободния свят, макар идеологическите сходства и военни съюзи.
Днес Русия изисква благодарност за десетките милиони жертви, с които съгласно своя прочит на историята „ освободила “ Европа от фашизма. Най-напред дано поясним, че огромната част от тези жертви са дадени заради извънредно некадърното военно командване на Сталин, слабата мотивация на робите да умират за омразните си господари, както и ниската цена на човешкия живот в империята. „ Стоманеният човек “ да вземем за пример санкционира с гладна гибел едвам за няколко месеца повече украинци от жертвите на нацисткия гнет по време на цялата война. При неговия предходник пък канибализмът става метод за прехранване: още през 20-те по улиците се продават елементи от хора. В мрежата на ГУЛАГ гибелта си намират десетки милиони, чистките са най-мащабните познати досега, сравними единствено с чумата и испанския грип, а крепостничеството се завръща с цялостна мощ. Не е чудно, че съветският солдат демонстрира на война такава свирепост и равнодушие – от групови изнасилвания до ритуални жертвоприношения: неговите сетива са притъпени от генерации, и единствено издевателствата му носят някаква наслада. Днес този неизвестен солдат е увековечен като избавител на Европа в хилядите монументи на благодарност – едни от най-срамните са в София и Виена. Първият е издигат от поробените българи с цел да отбележат окончателното смазване на своята опозиция, горянското придвижване,
след тригодишна окупация, деветгодишна партизанска война, десетки хиляди екзекутирани. Вторият пък е израз на омерзително двуличие: след доброволното си присъединение към Третия Райх през 1938-ма Австрия се радва на забележителен стопански напредък, близо милион австрийци се записват като доброволци във Вермахта и SS, тъй че Сталин не е „ освободил “ Австрия както го е направил с Източна Европа – австрийският народ не познава тази независимост.
С идването на новото хилядолетие съветската идеологическа агитация се завръща към своите корени, които са в огромна степен нацистки: тотална проверка на историята, изолационизъм (за тях след малко), набожен фундаментализъм, краен антисемитизъм, внушения за расово и културно предимство над останалия свят, типични за риториката на Хитлер. Интегрирането на черква, медии и браншови организации в корпоративната страна на Путин пък е основа на фашистката теория. За да схване да вземем за пример съветският крепостник безрезервно тезата за „ денацификация “ на Украйна, на него първо му е било обяснено, че Хитлер е ционист и че Холокост не е имало, тъй че изконната за Русия ненавист към евреите е изцяло съвместима с въображаемата й битка срещу „ хитлеро-фашизма “. Подобни крепостници се развъждат и в някогашните руски колонии с финансиране, обезпечено от Москва. От тях службите си основават така наречен „ крайно-десни “ (всъщност крайно-леви) организации, комфортни за дейни мероприятия. Тази подправена съпротива поддържа мита за „ Великата отечествена война “, извоювана от Русия против силите на злото, прикривайки зад паравана на нацистките жестокости колонизацията на Източна Европа, руския Холокост, десетократно преизпълнен по своя мащаб и зверства немския, стотиците хиляди убийства на цивилни и изнасилвания в „ освободените “ земи. Непобедимата Червена войска, която оставя танковете на бойното поле при настъпването на Вермахта няколко години по-рано, допускайки германците до столицата макар голямото си числено и техническо предимство, след което с години не съумява да ги отблъсне, въпреки да се употребява с мощна финансова и агентурна поддръжка от съдружниците – империалисти, има достъп до доста от технологиите на немските и американски инженери, а и Германия в същото време води война на два фронта с най-големите армии на света. Истинската мотивация за съветския солдат идва със заградните отряди и Заповед №270 на другаря Сталин, по силата на която на Източния фронт Червената войска избива повече свои бойци, в сравнение с немски окупатори.
Още през 2005 година Владимир Путин, последният жив император на планетата, назова разпадът на Съюз на съветските социалистически републики „ най-голямата геополитическа злополука на 20-ти век “, повтаряйки тезите на Хитлер за изгубените полезности на предишното и останалите отвън рамките на страната сънародници – виновникът, несъмнено, е Западът и демократичните демокрации, т.е. капитализма. Това надалеч не е безобидно изявление на следващия изглупял соц(нац)-носталгик: то съдържа реваншизъм и замяна на историята, тъкмо както обвиняването към Полша, че носи виновност за започване на Втората международна война поради нацисткото си управление. Ако това съгласно Путин оправдава нашествието на Хитлер и Сталин през 1939-та, то същото безпочвено обвиняване към управляващите в Киев несъмнено могат да оневинят зверствата на войната през 2022-ра, най-малко в промитите глави на крепостните в Матушка и русоробите по света. Западните демокрации проспаха сигналите за радикализация на режима в Кремъл, който през 2021-ва към този момент намерено говореше за тотална война на заличаване с НАТО, както проспаха разрушаването до основи на Грозни, разстрела на Немцов и отравянето на Политковская, противозаконната анексия на Крим, зверствата в Грузия, Сирия, Северен Кавказ и най-много Украйна, където даже за лицемерните бюрократи в Европа е мъчно да извръщат взор. С нахлуването в страната и наглото отказване на историческите учредения тя да съществува, путлеро-рашизмът доближи до нова и доста по-агресивна фаза.
2. Русия: предадена от Запада и заобиколена от врагове
Ако митът за изключителните заслуги на непобедимата Червена войска и изстрадалия съветски народ за успеха над така наречен „ хитлеро-фашизъм “ има цели да оправдае всички следващи зверства на човеконенавистния строй, посял отровните си семена на всички континенти, то митът за международния скрит план против Матушка е планиран да стимулира въпросната войска, и най-много въпросният народ да измира, и надлежно страда още повече за упоритостите на своя стопанин в двореца с петолъчката. Руската страна и през днешния ден действа както през първите години на своето учредяване: мощна централизирана власт на владетеля – висшият сановник (Гундяев) и придворните боляри (олигарси) имат единствено протоколна функционалност, човешките права са редуцирани до границата на толерантност, а стопанската система е основана на запаси, което води до непрекъснат блян към териториална агресия – това важи за езическия, християнския, болшевишкия и путинисткия интервал. Само за първия век и половина от основаването си Русия нараства с територия почти петнадесет пъти по-голяма от тази на днешна Германия. Военната агресия е основа на държавността още от времето на Киевска Рус, когато тя дава на варягите доходи от данъци, нови канали за търговия, и още плебеи от земите на славяните.
Когато воюваш с целия свят, неизбежно си заобиколен от врагове – това е простата логичност в трескавата агресия на Руската империя. Понякога тези врагове са вътрешни: еврейството, буржоазните детайли (а също българи, поляци, украинци и татари), различен път външни: злото, което идва от Запад. Технологията на пропагандата в двата случая обаче е идентична: атакуваш, а по-късно обвиняваш жертвата, че се пази. Така да вземем за пример капсуловането на хазарското малцинство в Руската империя (а по-късно в СССР), Полша и Германия е директно разследване от погромите и анти-еврейската агитация на властта, а тя по-късно го пояснява като явно доказателство за скрит план, който легитимира репресиите. По сходен метод се оправдава и нахлуването на Сталин в Полша през 1939-та, на Путин в Чечня през 1999-та и Украйна през 2022-ра. За интернационалното право, това е като да арестуваш някого за опозиция при арест, само че в дълбоката пластична душа на съветския мужик отеква величието на Олга, първата светица на русите – пример по лукавство и нечовечна свирепост за идващите генерации владетели.
Дори по-характерно от оповестяването на цели етноси и нации за Untermencsh и еволюционна неточност (както страните им биват публично наричани неточност на историята), е внушението за международен скрит план против „ клета майка Русия “, което лабораториите за хибридна отрова на Кремъл насаждат у блеещите мозъци по целия свят. Мантрата, повторена от посолството на РФ в България, съгласно която Русия не започвала войни, а ги завършвала, илюстрира добре този нрав, както и дълбокия раздор с действителността. В реалност, съвсем всички войни на Русия са офанзивни и се водят на непозната територия, с присъща свирепост и доста цивилни жертви (следвайки завета на Света Олга). Историята е запомнила единствено няколко изключения, от стотици – да вземем за пример Наполеон и Хитлер, които постоянно биват считани за луди, точно поради нашествието си на съветска територия. В руския интервал упоритостта за международна доминация към този момент става очевидна: терористичната активност на Коминтерна, окупацията на Източна Европа, износа на революции в Азия, Африка и Латинска Америка, все по-агресивната подривна активност на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и ГРУ, а по-късно и нуклеарното превъоръжаване, разсънват Запада за действителните мащаби на тази опасност. Така в средата на предишния век се основава отбранителният боен блок НАТО, който през днешния ден е новият дявол на съветската митология. Механизмът е прочут – при всяка военна експанзия от съветска страна, желанието на евентуално застрашените страни да се причислят става все по-голямо, което пък зарежда пропагандата за „ настъплението на НАТО “. Стандартният мотив, който се акцентира тук е, че НАТО дало обещание през 1990-та да не се уголемява на изток от Германия. Такива устни уверения в действителност са дадени на Горбачов от висши американски дипломати, само че сходна уговорка не участва в нито един контракт, а също така става дума за договаряния сред НАТО и към момента съществуващия тогава Съветски съюз. Зоните на въздействие, контрактувани сред Сталин, Рузвелт и Чърчил са към момента настоящи, както и опасността от нуклеарен спор. Днешна Русия се афишира за правоприемник на Съюз на съветските социалистически републики и не крие упоритостите да възвърне ролята си на световна военна супер-сила. Това естествено тревожи както околните съседи и някогашните колонии на Съветската империя, по този начин и целия международен ред, изключително откогато елитът в Москва заприказва за тотална нуклеарна война със Запада, в която Европа и Америка би трябвало да бъдат унищожени (изказване на починалия Жириновски). Както е схванал и Сталин в 1941-ва, робът води война за господаря си с озлобление единствено при смъртна опасност, по тази причина офанзивите на Кремъл се изясняват на измиращите в тях и фамилиите им като обезверена борба за избавление против настъпващото зло: зверствата в Чечня бяха оправдани с инсценирани по-рано от ФСБ „ терористични офанзиви “, а тези в Украйна – с мислени фашисти и наркомани, узурпирали властта и репресиращи руско-езичното малцинство (аналогични доводи дава и Хитлер при нахлуването в Чехословакия, а по-късно и в Полша). Връх на целия парадокс е, че Кремъл даже упрекна Киев в нуклеарни упоритости откакто украинският президент подсети, че страната му е предала арсенала си на Русия против гаранции за нейната териториална целокупност през 1994-та, и това, за разлика от раздумките Бейкър-Горбачов, е подписан контракт, който Путин наруши. А през всички тези години „ Лошият Запад “ не спря да налива милиарди в Руската стопанска система.
„ Руският свят “ от концепция за културно въздействие в Европа еволюира в теория на реваншизъм и ревизионизъм: войните в Кавказ, анексията на Крим и кръстоносният поход към обетованата земя (Киевска Рус) са явен знак за това. В тази парадигма намират място античното викингско чувство за предимство и пренебрежение към другите нации, примесено по перверзен метод с православието, окултизма, марксистката идеология, също и нацистката теория: комбиниране, лишено от всякаква логичност, което обаче се възприема прекомерно задушевно в една страна, където логиката в никакъв случай не е била на респект. В днешна Русия още звучи руският химн, паметниците на Сталин имат въоръжена защита, децата получават, наред с възродения фетиш към личността и преиначен до неразбираемост прочит на историята, целящ да насади чувство за мисионерска роля, и токсична доза национализъм, която ги подтиква да проявят нечовешка свирепост преди да намерят гибелта си в украинските полета – като героите на „ Великата отечествена война “.
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ