Харизмата изисква искреност и щедрост, което е част от таланта

Харизмата изисква откровеност и благотворителност, което е част от гения – гения да свириш добре, да бъдеш виртуоз и да изглеждаш като модел. И всичко това е тя. Камий Тома. Великолепната французойка, чието наличие на сцената е като хубав пожар, обхванат от перести облаци – неуместно съпоставяне, само че то събира ведно хубостта на музиката, хубостта на виолончелото и хубостта на индивида и романтик, който стои зад всичко това...

Сред толкоз доста хубост, няма по какъв начин да не искаш да знаеш повече за нея – за усмивката, която не слиза от лицето й, за метода, по който работи, за срещите с хората в живота й, за задачата й като виновен млад актьор, за щастието да бъдеш.

Камий Тома – за работата с УНИЦЕФ, за страха от сцената и за театралната тресчица, за харизмата без гений, за София, за Париж, любовта и кроасаните. И още: Защо всички обичат Найден. Има ли нова вълна от разнообразни типичен музиканти. Вижда ли се като модел на фешън подиум и за какво Дворжак, Шуман и Сен-Санс не трябва се извършват с еднакъв тоалет.

Voice of Hope е първият типичен албум, записан в партньорство с УНИЦЕФ. Признание, отговорност, задача или нещо още повече е това за Вас? Още повече като се има поради музиката в този албум и мотива за нейното написване.

- Централното парче в албума Never dive up („ Никога не се предавай “) е написано от Фазил Сай през 2015 година след терористичните офанзиви в Париж. Това е неговият опит да се пребори с контузията от този смут. Покрай него, аз подбрах сходни по звучене и по смисъл композиции, които да имат някакво обществено значение за хората към мен.

След като записах албума, осъзнах, че това не са единствено ноти и заглавието не е единствено думи. Помислих си дали не мога да направя освен това, по тази причина се обърнах към УНИЦЕФ и им предложих да го създадем дружно. За мен вярата са децата и образованието, и всичко обвързвано с тях. Много съм радостна, че УНИЦЕФ откликна и приходите от тази албум отидоха за тях и за техните стратегии. Успехът беше голям.

Voice of hope се трансформира в задача....

- Да... Това е задачата на живота ми.

Казвате, че силата на класическата музика е да отваря сърцата. Има ли случай, в който сърцето може да се свие от музиката?

- Музиката е метод на изложение на страстите, който е по-силен от думите и от езика. Когато възприемаш музиката, това провокира доста разнообразни страсти. И, в случай че музиката те натъжава и ти свива сърцето, аз се надявам, че това е катарзис, след който да се почувстваш по-силен, омекотен и да можеш да продължиш напред...

С Найден Тодоров свирите за трети път? Има ли човек, който да не може да обича този български диригент?

- Не, не мисля, че има подобен човек... Ние ще свирим дружно за трети път, само че се виждаме за четвърти път. През юни, когато свирих в Токио, той е видял в обществените мрежи, че съм там. След концерта пристигна при мен и това беше изумително, тогава видях, че този човек е в действителност невероятен..



Найден Тодоров носи светлината, характера и скромността на един в действителност огромен диригент и музикант. Той е съчувствен и извънредно положителен. Аз в действителност го обичам, обичам да работя с него. Затова доста се вълнувам да се върна тук. В момента, в който влезеш в тази постройка, и застанеш на сцената, дружно с оркестъра, усещаш по какъв начин неговия дух и неговата позитивност се предава на всички. Усещаш по какъв начин неговият дух е в цялата постройка на зала „ България “.

Като изключим Найден Тодоров, през днешния ден има ли музиканти от ранга на Жаклин дю Пре и Мстислав Ростропович, на които са възхищавате?

- Да! Такива са цигуларката Жанин Янсен и пианистът Фазил Сай, които съм избрала за свои модели. Защото те освен са прелестни музиканти, само че когато изсвирвам с тях, прекарването е неописуемо. Те горят в това, което вършат. Когато съм на една сцена на тях съм, съм се докарвала до положение, в което не мога да вдишвам – поради наситеността на прекарването...

Може ли един актьор да има харизма, без да има гений?

- Това е доста неприятно... И не мисля, че е допустимо. Мисля, че харизмата върви се гения, другояче е подправена и няма да издържи дълго.

Има такива планове, които живеят, само че считам че са подправени – тъй като харизмата изисква откровеност и благотворителност, което също е част от гения.

Има ли нова вълна от разнообразни типичен музиканти? Възприемате ли себе си като част от такава вълна?

- Да! (Смее се – бел. а.). Всъщност, всяко потомство е нова вълна. В наши дни всичко се върти към имиджа и към усещането, което сътворяваме.

Например, Дворжак – това, което изсвирвам в този момент, е писано преди стотина години. Но то също може да е съвременно по метода, по който е съвременна една от обичаните ми песни Girl on fire на Алиша Кийс.



Новото потомство музиканти, част от което съм, се старае да покаже на публиката, че ние също също горим в това, което вършим... Класическата музика е мъчно нещо, както и класическият балет е доста сложен. Изискват се ежедневни подготовки и цялостно отдаване. Хората, които са cool/готини основават усещане, че това, което вършат, не изисква чак толкоз огромна отдаденост, че е по-лековато.

Но имиджът не е всичко във усещането, което създаваш. Това, че изглеждаш по избран метод, не те прави по-малко cool и не олекотява облика ти. Защото зад всичко това, което ти показваш, стои ужасно доста работа и ужасно доста просвещение. Класическите музиканти са cool и новата вълна също е cool.

Страхът от сцената и театралната тресчица едно и също нещо ли са?

- Сценичната тресчица е нещо, което усещам след всичките тези години – всякога преди концерт. Това е нещо хубаво, тъй като демонстрира, че уважаваш работата си, че си човешко създание, че се съмняваш, че всичко може да се случи и че е човешко да правиш неточности.

Но всякога в гримьорната, 15-тина минути преди концерт, се е случвало да се усещам извънредно. Тогава си припомням за какво съм тук – с цел да изляза на сцената и да извърша музиката. Тогава мисля за публиката и за хората, които преди два месеца се отишли до касите и са си купили билет – били са щастливи, че ще дойдат да ме слушат довечера. Тогава не помня за себе си, излизам и изсвирвам за тях...

Казвате, че всеки концерт е урок. Има ли уроци, които в никакъв случай няма да забравите?

- (Смее се – бел. а.) Да, всяко осъществяване е урок. Музикантът, когато стартира едно осъществяване, не е същият като този, който го приключва. В началото и в края това са две разнообразни персони.

Уча се от диригента, от другите музиканти, от публиката, от акустиката, от самата музика. Помня всеки урок от сцената...

Бихте ли свирила на покрив в София?

- С най-голямо наслаждение!

Точно над зала „ България “ има прелестен покрив с зарязан басейн и чудна панорама към центъра на София...

- Ще се поинтересувам (Смее се – бел. а.).

Родена сте в Париж в година, след която Европа напълно трансформира своя образ. Но по какъв начин се трансформира Париж през годините, през Вашите очи?

- (Замисля се – бел. а.) Не бих споделила, че Париж се е трансформирал толкоз доста. Аз съм на 34. Не познавам София отпреди 20-30 години, само че тук се усещам по по същия метод, както и в Париж. И това е вибрацията на всеки огромен град.



Хората търсят метод да живеят по-добре, търсят по-хубави места, на които да се срещат, в устрема си за рационализиране и за хубост. Париж е имал шанса да не бъде бомбардиран по време на Втората международна война. Той постоянно е бил хубав. Днес, когато минавах по мостовете на Париж, се вълнувам по същия методът, както и когато бях дете, през първите десетина години от моя живот...

Модата минава ли от време на време преди музиката, или това е немислимо?

- Музиката постоянно е преди всичко.

Виждате ли се като модел на фешън подиум?

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Не. Може и да е занимателно, само че не, не...

Там не бих се почувствала в моя свят. (Замисля се – бел. а.) Не, не... Това не е моят свят...

Бихте ли свирила Дворжак, Шуман и Сен-Санс с еднакъв вид тоалет?

- Всъщност, не. Винаги се старая да намеря подобаващата дреха за концерта, който извършвам. Защото методът, по който се обличам, е част от представлението, което експортирам. Защото ние слушаме, само че също по този начин и гледаме. Например, Шостакович бих го изпълнявала с тъмни облекла, за Шуман бих избрала нещо по-романтично, а за Дворжак – нещо по-героично...



Начинът, по който се обличам за всеки концерт, е моят метод да се потопя в атмосферата на творбата и да трансформира себе си в част от творбата.

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Музиката.

Голяма изненада (Смеем се – бел. а.)...

- Съжалявам, само че това е самата истина. Мога да кажа още, че обичам и живота... Или най-добре – музиката, живота и любовта. Ето, не споделям, че обичам кроасани или багети, въпреки че ги обичам (Смее се – бел. а.).