Тони Николов: Горбачов - трагичният реформатор frognews.bg
Горбачов искаше да извърши дълбинни промени в Съюз на съветските социалистически републики, а и в целия руски блок, с цел да разреши на старите идеологически структури да просъществуват. Той гледаше на себе си като на достоверен комунистически модернизатор или „ втори Ленин “, а се трансформира в гробар на комунистическата система; искаше „ демократизация “ и „ публичност “ (плурализъм и независимост на словото вътре в тоталитарната система, което надали беше възможно), само че по този метод отприщи пътя към свободата и демокрацията (в цяла Източна Европа, само че и в руска Русия); предприе „ перестройка “, с цел да избави тежко болния Съюз на съветските социалистически републики, а го взриви от вътрешната страна.
И по този начин постави завършек на Студената война, траяла близо половин век. За поколението на 1989 година, т.е. за моето потомство, „ Горби “, дружно с Рейгън, Тачър, Кол и Митеран бяха знаци на „ чудото на свободата “. Чудо, което се случи в действителния ни живот, и за което можем единствено да сме признателни на Провидението. Докато за Владимир Путин, а и за преобладаващата част от публичното мнение в днешна Русия, Горбачов си остава преди всичко „ сътрудник на Запада “, „ наемник на либерализма “, „ създател на най-голямата геополитическа злополука на ХХ в. “ Какъв разнобой в оценките за последния общоприет секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, пръв и финален президент на Съюз на съветските социалистически републики.
Добре си припомням избирането му през 1985 година отпред на Комунистическа партия на Съветския съюз. Още тогава този „ човек с белега “, било заради възрастта си (едва на 54 години), било заради топлия си южен акцент, носеше някаква искрица смяна. Свикнали бяхме със застиналите физиономии на руските „ бонзи “ от Политбюро, едвам тътрещи крайници до трибуната, откъдето с невразумителен глас четяха безсмислено дълги и нападателни речи против така наречен през днешния ден „ групов Запад “, тоест против „ империализъма “ и „ капитализъма “, а светът постоянно бе на ръба на войната. Както в този момент. Михаил Горбачов бе първият, който подвигна взор от писаните листове, подробно готови от идеолозите, като си разреши да каже нещо от себе си. Той пръв излезе „ на улицата “ – срещна се с минувачи на Червения площад или със земляци в родния си Ставропол. За времето си – макар похватите на „ потьомкинските села “ на пропагандата – това бе нещо нечувано. Да съзреш „ аления цар “ другаде с изключение на на трибуната на мавзолея или по тв приемника, бе също толкоз необикновено, едвам ти проговори мумията на Ленин. Такива бяха времената.
И въпреки отново да чувахме „ руския новоговор “, зад негоизникваше човешко лице. И едно интелигентно човешко наличие. Скоро станаха известни имената на хората от екипа към Горбачов – все фигури от поколението на 60-те с простодушно-наивната си религия в „ смяната на системата “, след това наричани „ остриетата на перестройката “: социологът-икономист Татяна Заславская, философът и публицист Юрий Карякин, историкът Юрий Афанасиев, политологът Александър Ципко, икономистите Егор Гайдар, Генадий Явлински и други Истинска „ гражданска война от горната страна “, по израза на известния историк Натан Ейделман, който още тогава бе уверен, че различен метод за промени в империя като Русия просто няма и в никакъв случай не е имало. Както виждаме – в това число и до през днешния ден.
Истината е, че Михаил Горбачов внезапно се открояваше от предшествениците си. Той бе първия руски водач, роден и израснал от Съюз на съветските социалистически републики. Затова и вярата в комунистическата химера бе пуснала толкоз здрави корени в душата му, което пък изяснява редица идеологически обрати в по-сетнешните му дейности. В същото време произхождаше от селско семейство, претърпяло ужасите на сталинската колективизация. Откъдето и откровеният му антисталинизъм. Затова откри сили през 1987 година да съобщи в отчета си за годишнината от „ Октомврийската гражданска война “, че „ виновността на Сталин е голяма и непростителна “, с което отвори кутията на Пандора. Защото нито „ системата “, нито руското общество не бе в положение да понесе истината за лагерите и закононарушенията, осъществени и вършещи се в Съюз на съветските социалистически републики. Скоро по-късно отново по негова заповед освободиха от заточението му Андрей Сахаров, фамозния физик и неофициален водач на дисидентското придвижване.
На трето място, Горбачов бе първия руски водач с действително университетско обучение, а не изкарал някаква измислена партийна школа или рабфак. Дали отсам, без значение от партийната му „ обиграност “, не тръгваше желанието му за свободна полемика и „ топене “ на мастодонтите на руската преса?
От спомените на Виталий Коротич, именития основен редактор на сп. „ Огоньок “, издадени в Съединени американски щати, съм запомнил следната преживелица. След поредна „ скандална обява “ го викат незабавно при Горбачов. Посрещналият го референт му дава да разбере, че „ първият “ е гневен. Имал препирня с „ консерваторите “ в Политбюро, завързал се спор „ управлява “ ли изобщо някой пресата. Горбачов го посреща буреносно. Кани го да седнат на дребната масичка в средата на кабинета, сетне взима някакво листче и написва: „ Мълчи! “. След което крещи час и половина. А на разлъка му смигва.
В доста връзки Горбачов бе откровен модернизатор, само че си остана и „ дете на системата “. След 26 април 1986 година премълча истината за повредата в АЕЦ „ Чернобил “, което не трябва да му бъде спестявано. Цената на това безмълвие бе непомерно висока, измерваше се в голям брой човешки ориси (не единствено в Съюз на съветските социалистически републики, само че и в България, където също не бяха взети никакви мерки). И едвам след бурната интернационална реакция се появи с половинчато послание по малкия екран.
В разнообразни интервали „ перестройчикът-реформатор “ опитваше даже със мощ да избави разпада на „ империята “ – Тбилиси 1989 година, Баку 1990 година, Литва и Латвия 1991 година Но, като цяло, бързо отстъпваше, с цел да предотврати по-мащабни кръвопролития.
И отново той още през февруари 1989 година реши да изтегли руските войни от Афганистан, с което постави завършек на една безсмислена деветгодишна война. В Русия (а и в постсъветското пространство) сходни „ провали “ не се простят. Да му мисли Владимир Путин…
Във външната си политика Горбачов стори напряко немислимото. През 1987 година дружно с Рейгън подписаха историческия контракт за редуциране на нуклеарните арсенали, а през декември 1989 година с Буш оповестиха в Малта края на Студената война. За което през 1990 година му връчиха Нобеловата премия за мир, а в света настъпи същинска „ Горби-мания “.
И по какъв начин другояче, откакто през ноември 1989 година отново по негова заповед руските войски останаха неутрални при „ рухването “ на Берлинската стена. А с това на процедура се стигна до обединяването на Германия. Да не приказваме за „ нежните революции “ в Източна Европа, които на часа избуяха. Истината е, че Горбачов си представяше събитията в Източна Европа по по-различен метод – като революции на „ социализма с човешко лице “, самобитни реплики на Прага ‘68. Ала не стана по този начин. Местните комунистически елити от дълго време бяха „ отвън времето “, а „ вятърът на смяната “ носеше опиянението на свободата.
Самият Горбачов би трябвало бързо да си е дал сметка, че в Източна Европа няма връщане обратно. Неговият консултант Анатолий Черняев споделя какъв брой покъртен е бил той след срещите си с динозаври като Тодор Живков, Ерих Хонекер или Милош Якеш. И, почтено казано, неприязънта е била взаимна.
Любопитен подробност от този интервал бе „ българската опозиция “ против „ перестройката “ на Горбачов. Живков, заседнал във „ възродителния развой “ и в икономическия банкрут на страната, мълчешком поведе акция против „ жълтата пяна на преустройството “. Той бе уверен, че е потребно „ снишаване “. Че скоро всичко това ще отмине, а „ здравите сили “ в Москва ще натирят „ хлапака Горбачов “ там, където му е мястото. Колкото и да наподобява необичайно, „ съпротивата “ на българската комунистическа номенклатура се показваше най-много в отвод да се разгласяват публикации от руската преса. Живков бе смъртно афектиран от някои изявления в „ Огоньок “, в които се загатваше неговата личност. Спомням си, че даже смъкнаха от служба Евтим Евтимов, главения редактор на в. „ Литературен фронт “, не за друго, а таман поради „ препечатки “ от руската преса.
Скоро, отново по заповед от Москва, в комунистическия блак настъпиха „ дворцовите промени “. Ала на никое място в Източна Европа протежетата на Горбачов (включително и Петър Младенов в България) не се продържаха повече от година. Вятър на измененията духаше в друга посока.
Постепенно доверието в Горбачов обаче стартира да се срутва. Хората в тогавашния Съюз на съветските социалистически републики, измъчени от хроничния дефицит на храни и артикули, чакаха нещо да се промени действително. А получаваха единствено огромни обещания и красиви думи.
И въпреки всичко Михаил Горбачов си остава огромна историческа фигура. Пучът против него през август 1991 година бе действителна опасност за връщане обратно, въпреки комунистическата система да бе толкоз прогнила, че надали можеше дълго да просъществува. Тогава Горбачов бе президент на към момента съществуващия Съюз на съветските социалистически републики, само че на хоризонта се бе появила фигурата на напористия Борис Елцин, поел ръководството на Русия. След неуспеха на пуча Горбачов се завърна в Москва, само че стана ясно, че политическата му кариера е свършена. И на 25 декември 1991 година той в телевизионно послание подаде оставка като президент на Съюз на съветските социалистически републики. След което аленият байрак със сърп и чук бе публично свален, а Съюз на съветските социалистически републики отиде на бунището на историята.
Горбачов мъчно се помири със слизането си от политическата сцена. През 1996 година се опита да се кандидатира още веднъж – за президент на Русия против Елцин – само че взе по-малко от половин % (около 386 000 гласа). Неговото време бе към този момент отминало.
След което написа няколко мемоарни книги. С шок наблюдаваше плячкосването на съветските благосъстояния („ разграбват собствеността и тихомълком я изнасят отвън страната. А вместо битка с корупцията – реплика “). Вложи доста сили за построяването на социалдемокрация в Русия, която по този начин и не се случи. Критикуваше, въпреки и прекомерно внимателно, дейностите на Владимир Путин. Но през 2014 година утвърди анексирането на Крим. В същото време се бореше за свободата на словото в Русия и до дъно остана член на борда на „ Новая газета “, което не попречи на Кремъл да закрие и това издание. В интервютата си пред „ Радио Свобода “ от последните години въпреки всичко не криеше паниката си от авторитаризма на Путиновия режим:
Засилването на силовите структури, свръхизползването им за решение на политически въпроси, дейното им вмешателство в живота на хората – това е неприемливо. Затова през днешния ден споделям: най-главният проблем, проблем номер едно е в това да се обнови изборната система, която би дала опция на хората фактически да избират.
При новината за неговата кончина от името на Путин бе оповестена депеша до околните му, в която уклончиво се декларира, че Горбачов е водач, който „ управлява страната в интервал на комплицирани, трагични промени, огромни външнополитически, стопански и обществени провокации “.В Путиновите учебници по история Горбачов бива показан, в случай че не като изверг, то най-малкото като нерешителен и безхарактерен властник, унищожил „ великия Съюз на съветските социалистически републики “. А истината е, както написа неговият биограф Олег Кашин, е, че Горбачов е измежду най-доблестните съветски водачи. Смятаха го за бърборко и лъжец, за създател на „ революцията на обещанията “, а той бе един от най-големите идеалисти, каквито изобщо познава съветската история. И някой ден една нова Русия вероятно ще отдаде дължимото на този драматичен модернизатор. Погледнато от Източна Европа, Горбачов бе този, който дружно с Рейгън, промени хода на историята и направи рухването на Стената допустимо. И това няма по какъв начин да се не помни.
Тони Николов,
И по този начин постави завършек на Студената война, траяла близо половин век. За поколението на 1989 година, т.е. за моето потомство, „ Горби “, дружно с Рейгън, Тачър, Кол и Митеран бяха знаци на „ чудото на свободата “. Чудо, което се случи в действителния ни живот, и за което можем единствено да сме признателни на Провидението. Докато за Владимир Путин, а и за преобладаващата част от публичното мнение в днешна Русия, Горбачов си остава преди всичко „ сътрудник на Запада “, „ наемник на либерализма “, „ създател на най-голямата геополитическа злополука на ХХ в. “ Какъв разнобой в оценките за последния общоприет секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, пръв и финален президент на Съюз на съветските социалистически републики.
Добре си припомням избирането му през 1985 година отпред на Комунистическа партия на Съветския съюз. Още тогава този „ човек с белега “, било заради възрастта си (едва на 54 години), било заради топлия си южен акцент, носеше някаква искрица смяна. Свикнали бяхме със застиналите физиономии на руските „ бонзи “ от Политбюро, едвам тътрещи крайници до трибуната, откъдето с невразумителен глас четяха безсмислено дълги и нападателни речи против така наречен през днешния ден „ групов Запад “, тоест против „ империализъма “ и „ капитализъма “, а светът постоянно бе на ръба на войната. Както в този момент. Михаил Горбачов бе първият, който подвигна взор от писаните листове, подробно готови от идеолозите, като си разреши да каже нещо от себе си. Той пръв излезе „ на улицата “ – срещна се с минувачи на Червения площад или със земляци в родния си Ставропол. За времето си – макар похватите на „ потьомкинските села “ на пропагандата – това бе нещо нечувано. Да съзреш „ аления цар “ другаде с изключение на на трибуната на мавзолея или по тв приемника, бе също толкоз необикновено, едвам ти проговори мумията на Ленин. Такива бяха времената.
И въпреки отново да чувахме „ руския новоговор “, зад негоизникваше човешко лице. И едно интелигентно човешко наличие. Скоро станаха известни имената на хората от екипа към Горбачов – все фигури от поколението на 60-те с простодушно-наивната си религия в „ смяната на системата “, след това наричани „ остриетата на перестройката “: социологът-икономист Татяна Заславская, философът и публицист Юрий Карякин, историкът Юрий Афанасиев, политологът Александър Ципко, икономистите Егор Гайдар, Генадий Явлински и други Истинска „ гражданска война от горната страна “, по израза на известния историк Натан Ейделман, който още тогава бе уверен, че различен метод за промени в империя като Русия просто няма и в никакъв случай не е имало. Както виждаме – в това число и до през днешния ден.
Истината е, че Михаил Горбачов внезапно се открояваше от предшествениците си. Той бе първия руски водач, роден и израснал от Съюз на съветските социалистически републики. Затова и вярата в комунистическата химера бе пуснала толкоз здрави корени в душата му, което пък изяснява редица идеологически обрати в по-сетнешните му дейности. В същото време произхождаше от селско семейство, претърпяло ужасите на сталинската колективизация. Откъдето и откровеният му антисталинизъм. Затова откри сили през 1987 година да съобщи в отчета си за годишнината от „ Октомврийската гражданска война “, че „ виновността на Сталин е голяма и непростителна “, с което отвори кутията на Пандора. Защото нито „ системата “, нито руското общество не бе в положение да понесе истината за лагерите и закононарушенията, осъществени и вършещи се в Съюз на съветските социалистически републики. Скоро по-късно отново по негова заповед освободиха от заточението му Андрей Сахаров, фамозния физик и неофициален водач на дисидентското придвижване.
На трето място, Горбачов бе първия руски водач с действително университетско обучение, а не изкарал някаква измислена партийна школа или рабфак. Дали отсам, без значение от партийната му „ обиграност “, не тръгваше желанието му за свободна полемика и „ топене “ на мастодонтите на руската преса?
От спомените на Виталий Коротич, именития основен редактор на сп. „ Огоньок “, издадени в Съединени американски щати, съм запомнил следната преживелица. След поредна „ скандална обява “ го викат незабавно при Горбачов. Посрещналият го референт му дава да разбере, че „ първият “ е гневен. Имал препирня с „ консерваторите “ в Политбюро, завързал се спор „ управлява “ ли изобщо някой пресата. Горбачов го посреща буреносно. Кани го да седнат на дребната масичка в средата на кабинета, сетне взима някакво листче и написва: „ Мълчи! “. След което крещи час и половина. А на разлъка му смигва.
В доста връзки Горбачов бе откровен модернизатор, само че си остана и „ дете на системата “. След 26 април 1986 година премълча истината за повредата в АЕЦ „ Чернобил “, което не трябва да му бъде спестявано. Цената на това безмълвие бе непомерно висока, измерваше се в голям брой човешки ориси (не единствено в Съюз на съветските социалистически републики, само че и в България, където също не бяха взети никакви мерки). И едвам след бурната интернационална реакция се появи с половинчато послание по малкия екран.
В разнообразни интервали „ перестройчикът-реформатор “ опитваше даже със мощ да избави разпада на „ империята “ – Тбилиси 1989 година, Баку 1990 година, Литва и Латвия 1991 година Но, като цяло, бързо отстъпваше, с цел да предотврати по-мащабни кръвопролития.
И отново той още през февруари 1989 година реши да изтегли руските войни от Афганистан, с което постави завършек на една безсмислена деветгодишна война. В Русия (а и в постсъветското пространство) сходни „ провали “ не се простят. Да му мисли Владимир Путин…
Във външната си политика Горбачов стори напряко немислимото. През 1987 година дружно с Рейгън подписаха историческия контракт за редуциране на нуклеарните арсенали, а през декември 1989 година с Буш оповестиха в Малта края на Студената война. За което през 1990 година му връчиха Нобеловата премия за мир, а в света настъпи същинска „ Горби-мания “.
И по какъв начин другояче, откакто през ноември 1989 година отново по негова заповед руските войски останаха неутрални при „ рухването “ на Берлинската стена. А с това на процедура се стигна до обединяването на Германия. Да не приказваме за „ нежните революции “ в Източна Европа, които на часа избуяха. Истината е, че Горбачов си представяше събитията в Източна Европа по по-различен метод – като революции на „ социализма с човешко лице “, самобитни реплики на Прага ‘68. Ала не стана по този начин. Местните комунистически елити от дълго време бяха „ отвън времето “, а „ вятърът на смяната “ носеше опиянението на свободата.
Самият Горбачов би трябвало бързо да си е дал сметка, че в Източна Европа няма връщане обратно. Неговият консултант Анатолий Черняев споделя какъв брой покъртен е бил той след срещите си с динозаври като Тодор Живков, Ерих Хонекер или Милош Якеш. И, почтено казано, неприязънта е била взаимна.
Любопитен подробност от този интервал бе „ българската опозиция “ против „ перестройката “ на Горбачов. Живков, заседнал във „ възродителния развой “ и в икономическия банкрут на страната, мълчешком поведе акция против „ жълтата пяна на преустройството “. Той бе уверен, че е потребно „ снишаване “. Че скоро всичко това ще отмине, а „ здравите сили “ в Москва ще натирят „ хлапака Горбачов “ там, където му е мястото. Колкото и да наподобява необичайно, „ съпротивата “ на българската комунистическа номенклатура се показваше най-много в отвод да се разгласяват публикации от руската преса. Живков бе смъртно афектиран от някои изявления в „ Огоньок “, в които се загатваше неговата личност. Спомням си, че даже смъкнаха от служба Евтим Евтимов, главения редактор на в. „ Литературен фронт “, не за друго, а таман поради „ препечатки “ от руската преса.
Скоро, отново по заповед от Москва, в комунистическия блак настъпиха „ дворцовите промени “. Ала на никое място в Източна Европа протежетата на Горбачов (включително и Петър Младенов в България) не се продържаха повече от година. Вятър на измененията духаше в друга посока.
Постепенно доверието в Горбачов обаче стартира да се срутва. Хората в тогавашния Съюз на съветските социалистически републики, измъчени от хроничния дефицит на храни и артикули, чакаха нещо да се промени действително. А получаваха единствено огромни обещания и красиви думи.
И въпреки всичко Михаил Горбачов си остава огромна историческа фигура. Пучът против него през август 1991 година бе действителна опасност за връщане обратно, въпреки комунистическата система да бе толкоз прогнила, че надали можеше дълго да просъществува. Тогава Горбачов бе президент на към момента съществуващия Съюз на съветските социалистически републики, само че на хоризонта се бе появила фигурата на напористия Борис Елцин, поел ръководството на Русия. След неуспеха на пуча Горбачов се завърна в Москва, само че стана ясно, че политическата му кариера е свършена. И на 25 декември 1991 година той в телевизионно послание подаде оставка като президент на Съюз на съветските социалистически републики. След което аленият байрак със сърп и чук бе публично свален, а Съюз на съветските социалистически републики отиде на бунището на историята.
Горбачов мъчно се помири със слизането си от политическата сцена. През 1996 година се опита да се кандидатира още веднъж – за президент на Русия против Елцин – само че взе по-малко от половин % (около 386 000 гласа). Неговото време бе към този момент отминало.
След което написа няколко мемоарни книги. С шок наблюдаваше плячкосването на съветските благосъстояния („ разграбват собствеността и тихомълком я изнасят отвън страната. А вместо битка с корупцията – реплика “). Вложи доста сили за построяването на социалдемокрация в Русия, която по този начин и не се случи. Критикуваше, въпреки и прекомерно внимателно, дейностите на Владимир Путин. Но през 2014 година утвърди анексирането на Крим. В същото време се бореше за свободата на словото в Русия и до дъно остана член на борда на „ Новая газета “, което не попречи на Кремъл да закрие и това издание. В интервютата си пред „ Радио Свобода “ от последните години въпреки всичко не криеше паниката си от авторитаризма на Путиновия режим:
Засилването на силовите структури, свръхизползването им за решение на политически въпроси, дейното им вмешателство в живота на хората – това е неприемливо. Затова през днешния ден споделям: най-главният проблем, проблем номер едно е в това да се обнови изборната система, която би дала опция на хората фактически да избират.
При новината за неговата кончина от името на Путин бе оповестена депеша до околните му, в която уклончиво се декларира, че Горбачов е водач, който „ управлява страната в интервал на комплицирани, трагични промени, огромни външнополитически, стопански и обществени провокации “.В Путиновите учебници по история Горбачов бива показан, в случай че не като изверг, то най-малкото като нерешителен и безхарактерен властник, унищожил „ великия Съюз на съветските социалистически републики “. А истината е, както написа неговият биограф Олег Кашин, е, че Горбачов е измежду най-доблестните съветски водачи. Смятаха го за бърборко и лъжец, за създател на „ революцията на обещанията “, а той бе един от най-големите идеалисти, каквито изобщо познава съветската история. И някой ден една нова Русия вероятно ще отдаде дължимото на този драматичен модернизатор. Погледнато от Източна Европа, Горбачов бе този, който дружно с Рейгън, промени хода на историята и направи рухването на Стената допустимо. И това няма по какъв начин да се не помни.
Тони Николов,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ