Български ракетчик разкри масов гроб с 19 убити български пилоти
Голяма част от актуалните българи не правят оценка обстоятелството, че живеят в най-дългия мир в историята на България, а малко на брой си дават сметка, че миналото ни е осеяно с войни, кръв и всеобщи братоубийства по политически аргументи.
Искам да разкрия една загадка, която ме мъчи към този момент 77 години.
И би трябвало да я опиша, с цел да може 19 български фамилии да знаят къде са заровени околните им. Това съобщи пред „ Марица ” 87-годишният о. з. полковник Минко Стойков, решил най-сетне да разкрие това, което го измъчвало над половин век. Бившият учител по ориентиране и работа с ракети „ Скъд ” във Военното учебно заведение в Шумен става очевидец на нещо, което не му дава мира цялостен живот. Това се случва през лятото на 1945 година, когато е единствено на 10 години и пасе воловете си сред карловските села Сушица и Васил Левски. Тогава животните разкопават с рогата си нещо, което полковникът счита, че е всеобщият гроб, където са заровени 19-те водачи от база Марино поле, откакто са наказани от Народния съд.
Гробовете на тези жертви на комунистическия гнет са незнайни до момента. Навсякъде се оповестява, че водачите са разстреляни на 13 март 1945 година до село Васил Левски. Става въпрос за командира на 6-и авиационен полк в Марино поле полковник Васил Вълков. Другите са неговите водачи. Всички те бранят родината от американските и английските бомбардировачи. Осъдени са от комунистите за това, че са взели участие в акции против партизаните в планините и са обезвредили войнишка тайна група, която трябвало да взриви цистерните с бензин в база Марино поле - във времето, когато България е под непрекъснати бомбардировки.
„ Това бяха културни хора - в никакъв случай не биха взели участие в акции срещи партизани! Между село Сушица и Васил Левски имаше една поляна, където с бели камъни водачите бяха изобразили силуети на самолети. Там упражняваха пукотевица от въздуха, а с цел да впечатлят карловските дами, съм виждал по какъв начин минаваха преднамерено под жиците на електрическите стълбове ”, споделя полковникът.
Находката, която не му дава мира цялостен живот, е през сухото лято на 1945-а. Паша нямало, по тази причина момчетата отишли с животните си до местността Ковачеви ливади, за която Сушица спори с Васил Левски. Над нея е местността Иджата. „ Изгубих двата вола и потеглих да ги диря. Минах единия път, който слиза от Балкана към равнината, след това другия, който е още по на изток, и навлязох в Иджата. Воловете бяха на една поляна и отдалече изглеждаха като побеснели. Когато пасат, те душат и усещат какво има подземен. Реват и махат с рогата! Като приближих, видях, че са настървени и рият земята с рогата си. Гледаха ме свиреп и виеха. По едно време изкараха с рога една куртка. Други работи тогава аз не видях. Куртката бе със наследник цвят и от прекрасен британски плат. Запомних, че има железни копчета - тъкмо такива носеха водачите ни ”, спомня си полковникът.
10-годишното момче незабавно схванало, че евентуално воловете са разровили някакви човешки остатъци. Подчертава и до момента, че тела не е видял - единствено синя куртка. И че незабавно е напуснал мястото и в никакъв случай не се е прибирал повече там. Такива куртки преди време са носили жандармеристите и водачите. Подкарах воловете и незабавно се махнах. На никой не съм казвал за това. Никога не съм се прибирал на това място, само че ще го позная. Остана ми едно неприятно чувство за цялостен живот ”, споделя полковникът.
Като деца гледали по какъв начин българските месершмити изхвърчат на групи от по 3 или 5 самолета и отиват да бранят София. Всяко дете си избирало един аероплан от групата и гледало дали ще се върне.
" Беше покруса да не ти се върне самолетът! Виждали сме по какъв начин от една група вместо 5 изтребителя, в базата се връщат 3. Аз съм претърпял двете бомбардировки, които направиха американците против Марино поле и околните села през 1943 година. Едната беше дневна, а другата нощна. Първо пуснаха димни бомби, които посочваха къде са задачите - половината цели бяха в селата. Беше някакъв смут след първата бомбардировка денем, с часове товареха ранени и убити в камиони, които отпътуваха за Карлово ”, споделя Минко Стойков. През нощта американците създали втора бомбардировка.
През август тази година остарелият полковник изгубил обичаната си брачна половинка. Когато я погребал в Централни гробища, минал до няколко странни надгробни камъка. Попитал и се оказало, че те са на починали американски водачи през войната. „ Много се ядосах! За тях има надгробни плочи, а за нашите герои - не. И взех решение да опиша за това, което откриха воловете ми през 1945 година ”, споделя о.з. полковник Минко Стойков.
Иска да покаже мястото, където животните му изравят синята куртка. Поляната си е поляна - няма чешми или огромни дървета към нея, безапелационен е той. А в случай че това не стане, да се постави най-малко една паметна плоча в местността Иджата, която е северозападно от село Васил Левски в подножието на Балкана.
Полковникът, пометен от Народния съд
Полковник Васил Поппетков Вълков е роден на 11 май 1897 година в село Бежаново, Плевенско, в семейство на духовник. Завършва през 1919 година с 39-и випуск на Военното учебно заведение на Негово величество.
В края на Първата международна война Васил Вълков е взводен пълководец на 9-и артилерийски полк. До 1 декември 1925 година той служи в разнообразни гарнизони, след което постъпва в авиацията като наблюдаващ. През 1928 година става водач във Въздушното учебно заведение в Казанлък. От 1 януари 1930 година до 31 май 1934 година е шеф на аерогара София в Божурище. От 1 май 1942 до 9 септември 1944 година е пълководец на 6-и унищожителен полк на летище Марино поле.
След промяната на политическата власт в страната стартира всеобща чистка на висши офицери в армията. В началото на октомври 1944 година е задържан и отведен в Пловдив. Уволнен е със заповед №154/15.10.1944 година на командира на Въздушни войски полковник Дреников заради навършване на години за пенсия. Осъден е на гибел от Народния съд. Наложена му е и санкция от 5 млн. лева, както и конфискация на персоналните парцели. Разстрелян е до село Васил Левски на 13 март 1945 година.
Синът му Тодор Вълков издаде книгата " Командирът ".
Искам да разкрия една загадка, която ме мъчи към този момент 77 години.
И би трябвало да я опиша, с цел да може 19 български фамилии да знаят къде са заровени околните им. Това съобщи пред „ Марица ” 87-годишният о. з. полковник Минко Стойков, решил най-сетне да разкрие това, което го измъчвало над половин век. Бившият учител по ориентиране и работа с ракети „ Скъд ” във Военното учебно заведение в Шумен става очевидец на нещо, което не му дава мира цялостен живот. Това се случва през лятото на 1945 година, когато е единствено на 10 години и пасе воловете си сред карловските села Сушица и Васил Левски. Тогава животните разкопават с рогата си нещо, което полковникът счита, че е всеобщият гроб, където са заровени 19-те водачи от база Марино поле, откакто са наказани от Народния съд.
Гробовете на тези жертви на комунистическия гнет са незнайни до момента. Навсякъде се оповестява, че водачите са разстреляни на 13 март 1945 година до село Васил Левски. Става въпрос за командира на 6-и авиационен полк в Марино поле полковник Васил Вълков. Другите са неговите водачи. Всички те бранят родината от американските и английските бомбардировачи. Осъдени са от комунистите за това, че са взели участие в акции против партизаните в планините и са обезвредили войнишка тайна група, която трябвало да взриви цистерните с бензин в база Марино поле - във времето, когато България е под непрекъснати бомбардировки.
„ Това бяха културни хора - в никакъв случай не биха взели участие в акции срещи партизани! Между село Сушица и Васил Левски имаше една поляна, където с бели камъни водачите бяха изобразили силуети на самолети. Там упражняваха пукотевица от въздуха, а с цел да впечатлят карловските дами, съм виждал по какъв начин минаваха преднамерено под жиците на електрическите стълбове ”, споделя полковникът.
Находката, която не му дава мира цялостен живот, е през сухото лято на 1945-а. Паша нямало, по тази причина момчетата отишли с животните си до местността Ковачеви ливади, за която Сушица спори с Васил Левски. Над нея е местността Иджата. „ Изгубих двата вола и потеглих да ги диря. Минах единия път, който слиза от Балкана към равнината, след това другия, който е още по на изток, и навлязох в Иджата. Воловете бяха на една поляна и отдалече изглеждаха като побеснели. Когато пасат, те душат и усещат какво има подземен. Реват и махат с рогата! Като приближих, видях, че са настървени и рият земята с рогата си. Гледаха ме свиреп и виеха. По едно време изкараха с рога една куртка. Други работи тогава аз не видях. Куртката бе със наследник цвят и от прекрасен британски плат. Запомних, че има железни копчета - тъкмо такива носеха водачите ни ”, спомня си полковникът.
10-годишното момче незабавно схванало, че евентуално воловете са разровили някакви човешки остатъци. Подчертава и до момента, че тела не е видял - единствено синя куртка. И че незабавно е напуснал мястото и в никакъв случай не се е прибирал повече там. Такива куртки преди време са носили жандармеристите и водачите. Подкарах воловете и незабавно се махнах. На никой не съм казвал за това. Никога не съм се прибирал на това място, само че ще го позная. Остана ми едно неприятно чувство за цялостен живот ”, споделя полковникът.
Като деца гледали по какъв начин българските месершмити изхвърчат на групи от по 3 или 5 самолета и отиват да бранят София. Всяко дете си избирало един аероплан от групата и гледало дали ще се върне.
" Беше покруса да не ти се върне самолетът! Виждали сме по какъв начин от една група вместо 5 изтребителя, в базата се връщат 3. Аз съм претърпял двете бомбардировки, които направиха американците против Марино поле и околните села през 1943 година. Едната беше дневна, а другата нощна. Първо пуснаха димни бомби, които посочваха къде са задачите - половината цели бяха в селата. Беше някакъв смут след първата бомбардировка денем, с часове товареха ранени и убити в камиони, които отпътуваха за Карлово ”, споделя Минко Стойков. През нощта американците създали втора бомбардировка.
През август тази година остарелият полковник изгубил обичаната си брачна половинка. Когато я погребал в Централни гробища, минал до няколко странни надгробни камъка. Попитал и се оказало, че те са на починали американски водачи през войната. „ Много се ядосах! За тях има надгробни плочи, а за нашите герои - не. И взех решение да опиша за това, което откриха воловете ми през 1945 година ”, споделя о.з. полковник Минко Стойков.
Иска да покаже мястото, където животните му изравят синята куртка. Поляната си е поляна - няма чешми или огромни дървета към нея, безапелационен е той. А в случай че това не стане, да се постави най-малко една паметна плоча в местността Иджата, която е северозападно от село Васил Левски в подножието на Балкана.
Полковникът, пометен от Народния съд
Полковник Васил Поппетков Вълков е роден на 11 май 1897 година в село Бежаново, Плевенско, в семейство на духовник. Завършва през 1919 година с 39-и випуск на Военното учебно заведение на Негово величество.
В края на Първата международна война Васил Вълков е взводен пълководец на 9-и артилерийски полк. До 1 декември 1925 година той служи в разнообразни гарнизони, след което постъпва в авиацията като наблюдаващ. През 1928 година става водач във Въздушното учебно заведение в Казанлък. От 1 януари 1930 година до 31 май 1934 година е шеф на аерогара София в Божурище. От 1 май 1942 до 9 септември 1944 година е пълководец на 6-и унищожителен полк на летище Марино поле.
След промяната на политическата власт в страната стартира всеобща чистка на висши офицери в армията. В началото на октомври 1944 година е задържан и отведен в Пловдив. Уволнен е със заповед №154/15.10.1944 година на командира на Въздушни войски полковник Дреников заради навършване на години за пенсия. Осъден е на гибел от Народния съд. Наложена му е и санкция от 5 млн. лева, както и конфискация на персоналните парцели. Разстрелян е до село Васил Левски на 13 март 1945 година.
Синът му Тодор Вълков издаде книгата " Командирът ".
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ