Писателят и слънцето: Големият Рашко Сугарев отлетя към свет...
Големият български публицист Рашко Сугарев отлетя към слънцето навръх днешния ден, той умира в София на 16 март през 1995 г.
В „ Старшината и слънцето “ той написа: " И по какъв начин да стане животът по-добър и по-справедлив? От тези антени, от тези станции, поради тия прогресивни въртележки, дето трептят, фучат и опипват света, едни в пенсия излязоха, други кръчми отвориха, а старшината при артилеристите желае да се напъха, но кой знае дали ще е за положително? И по какъв начин да отвинти бушоните на този свят, както във войнишката баня, и в здрачкавия сумрак да го прегледа от всичките му страни? "
Писателят цялостен живот правеше като своя воин – мъчеше да прегледа света от всичките му страни. На пишещата му машина остават неговите последни редове, преди да си отиде. Пише той, че в тази много необразована конюнктура, му е време да завърши. „ Ще отнеса – то се знае, с мен ще прибера и занеса едничко най-драгоценно нещо си – умеенето да мечтателствам. “
Рашко Сугарев предсказваше идващите насрещни времена като барометър. " Малко преди да си отиде от този към по-добрия свят, Рашко ми подари един развален барометър “, споделя Йордан Велчев. „ Той и в този момент ми е безценен – показанията му не престават да ме учат да дефинирам безпогрешно най-благоприятната околна среда за духовно сходство. "
Майсторът на късия роман Деян Енев дефинира Рашко Сугарев като Сизифът на словото. И ни предлага неговата биография в 10 реда – изказана от самия създател. „ В едно изявление през юли 1993 година, взето в Чирковата клиника, помолих облечения в зелена болнична дреха Рашко Сугарев да опише в 10 реда биографията си, написа Деян Енев. Ето какво ми отговори той:
„ Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на неистина. Изневерих й – не на смешка. Последваха страниците. Сутрин кофеин – доста. Цигарите – и те доста. Махмурлукът ми – и той много постоянен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни дистанции. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах много дами. Любовта ни най-често биваше взаимна. В 10 реда толкова. ”
„ Мисля си – две неща не могат да му се отрекат – голямото великодушие и неистовата грижовност за думите “, споделя за брат си Людмила Сугарева. С него се разбирали отлично. „ Още си припомням, споделя тя, как в ученическите ни години той ми четеше Горки – „ Приказки за Италия “. Макар и мълчаливец, беше ми хубаво неговото наличие и най-много когато преди малко дошъл от София, искаше да прочета един или различен негов ръкопис. Да си призная, за мене той е сложен създател. Разбира се, имам си обичани негови неща – изключително миниатюрите „ Довиждане без довиждане ”, „ Целувам крачките ”, „ Студен и гологлав ноември ”… Много са “.
Георги Величков твърди, че в новата българска белетристика Рашко Сугарев заема мястото на уединен и ненапълно неразбираем публицист. Уверен е обаче, че в този момент, след неговата гибел, творчеството му ще притегля от ден на ден фенове.
Защото, написа Величков, фалшификатите умират с създателите си, а същинското и неподправеното усилва цената си с годините.
Рашко Сугарев е роден в Пловдив на 1 април 1941 година Завършва медицина в града под тепетата през 1967 година и работи като доктор в продължение на 4 години. Завежда областен психиатричен кабинет в Смолян (1968-1972).
След това, воден от силата на призванието си, потегля по пътя на литературния труд. Редактор е в пловдивския сборник „ Тракия “, в Дружеството на писателите в Русе, редактор е в издателство „ Народна юноша “.
Петнайсет години е редактор във Военното издателство „ Св. Георги Победоносец “. Членува в Съюза на българските писатели. Той е преводач и написа новели, повести, разкази, романи: „ Ние, праведните “ (1971); „ Старшината и слънцето “ разкази (1973); „ Дунавско хоро “ повест (1976); „ Синева и сняг “ (1978); „ Балада за князе “ разкази и повести (1982); „ Отказ от завещание “ разказ (1984); „ Преображения господни “ разказ (1988); „ Светлината на тези дни “ новели (1988) и „ Лице на ласкател “ разказ (1999).
Неговите творби са преведени на немски, съветски и чешки език. Носител е на редица литературни награди, сред които и „ Награда Пловдив “ за 1971 г.
Награда „ Рашко Сугарев “
На негово име и в негова памет е учредена литературната премия за най-хубав оповестен роман „ Рашко Сугарев “. От 1998 до 2007 година се връчва в Пловдив, от Национален дарителски фонд „ 13 века България “. От 2008 година насам церемонията по връчването на премиите се организира в в София. Националната литературна премия „ Рашко Сугарев “ е за най-хубав оповестен пай роман от създатели до 35 години.
И НИЩО ПОВЕЧЕ
Разказ от Рашко Сугарев, писан през 1971 година
Днес ще се роди човек. Не тъкмо през днешния ден, само че след девет месеца. Вярно, черупката оформя яйцето, само че не тя е най-важната. Хората са измислили календара, имената на дните и часовете. Искат да ви подредят, та да не се объркате. Веднъж се разхождах в моя роден град и един чужденец ми обясняваше къде е фурната. И такива работи стават по тази земя. Аз му споделих: „ Глей си работата “. А той ми отговори: „ Данке “. Днес птиците доста ще пеят! И има за какво. Днес ще се роди птица. Защото всички хора на първо време са били птици. Един в моя град, когато срещнеше близък си, му споделяше: „ Здравей, птицо! “ И, несъмнено, затвориха го при другите птици.
Добро утро, зора! Добър ден, небе! Здравей, слънце! Казахте ли „ лека нощ “ на звездите? Сигурно. Вие сте като децата. После, когато се уморят птиците и сложат глави под крилете си, звездите ще ви кажат „ добър вечер “, а вие ще им пожелаете лека нощ.
Отначало хоризонтът беше червен, след това слънцето кипна и светът побеля. Сводът се е изгърбил, двата бряга като тромави хамали крепят моста на гърба си. Житото е още зелено, само че скоро ще пожълтее. И доматите скоро ще почервенеят. Не всичките... Някои ги берат зелени. Те ще зреят в щайгите по дългите пътища. Много е горещо през лятото във вагоните. Те ще зреят трудно и постепенно и един ден пъстрата навалица от чужденци ще възкликне: „ Я, какви червени домати! “ После ще разтоварят щайгите, а омърлушените, спарени домати дълго ще преглеждат тълпата, без да схващат думичка, само че закътали в дребните си семчици една истина: „ Далеко от родината можеш да узрееш бързо, само че не както би трябвало “.
През нощта беше валяло, само че слънцето си гледаше добре работата и тревата бързо съхнеше. Момчето размахваше тънка пръчка, влакното танцуваше и с вик режеше водата. На отсрещния бряг тополите се извиваха, водата бълбукаше в корените, момчето с навити крачоли, нагазило до колене, размахваше пръчката. Вятърът, тополите и водата бяха доста удовлетворени, тъй като нито една хубава ария не може да се изпее без същински диригент.
На брега, в тревата, до самите камъни, беше момичето. Отделяше ги пясъчна линия и два метра вода. Тя се изви и заби лакът в пясъка. Имаше доста фино къстче с червен колан. Бедрата й се губеха в тревата. По моста клаксоните ехтяха, мястото не беше най-подходящо за лов на риба, само че в този момент, през горещите часове, рибата си почиваше в сянката на свода. Момчето концентрирано следеше тапата, тя плуваше сред облаците, а по здравите му плещи пулсираха безчет мускули. Ех, че момче! Момичето го разглеждаше тъкмо по този начин, както аз нея - всеки се гледа работата.
- Хооп!
- Бравоо!
Момчето откачи мряната, рибата разказа сребърна дъга и тупна в краката на момичето. Тя посегна, няколко пъти рибата се изплъзваше, само че след това крепко я пипна сред хрилете. Миришеше на вода, жабуняк и яз.
На моста една волга задмина москвич. Шофьорът въздъхна и с примирие сви плещи. Отпред волгата бързо се отдалечаваше.
На момичето му доскуча и то си изу обувките. Вятърът люлееше лайкучките, те се извиваха чак до земята, само че пчелите леко балансираха с криле.
- Хооп!
- Бравоо!
Отзад роклята на момичето се затваряше с дълъг цип. На едно място ципът беше негоден, само че напълно малко.
Във волгата пътуваше шеф. Днес трябваше да води спеше диалог с министъра на превоза. Още 100 вагона, 100 вагона непременно. Ако провиснал и самолети, ще изпреварят с две седмици холандсиките и италианските оранжерии. Дъмпинг на европейския пазар. Чувствуваше, че за първи път от доста години живее огромен и същински живот.
- По-бързо, моето момче, по-бързо.
- Опасно е, другарю шеф.
- Карай! Риск печели, риск губи.
Тази фраза доста му харесваше. Всеки човек си има мото. „ Да се издигне монумент на риска! Как ли ще наподобява? Риск - благородное дело. Хубаво нещо са поговорките. Бих могъл да я плесна на министъра като четири валета. И министърът ще ми уточни вратата. “
Понякога човек открива себе си в един момент. Дирекоторът възмъжа в кафене „ Савоя “ преди тридесет и пет години. Спомняше си доста добре рождения ден, масата под фикуса, допиваха последните глътки кафе. Под пепелника криеха стотинките - студентска история. Разговаряха за някакъв филм, само че никой не можеше да си спомни актрисата. Тогава той дръпна стола и разхлаби вратовръзката: „ Внимание, заплащам бутилка коняк, който за две минути засече името й. Засичам! “
Сърцето му бясно заби. Той гледаше концентрирано часовника си. Заливаха го топли и студени талази. „ Десет, девет, осем - нямаше стотинка в джоба, - седем, шест, пет - момчетата стискаха главите си, - четири, три, две - циферблатът беше без секундарник и той броеше малко по-бързо. - Една, гонг! “ - плесна с ръце. Всеки си има занимание. В оня миг и за цялостен живот той обикна бокса.
- Бързо, по-бързо, моето момче. „ Ден година храни. “
Шофьорът натисна педала до дъно. Ускорението могъщо го залепи за седалките и в символ на признателност шефът го прегърна през рамото. „ Този фактически не наподобява на другите. Не обичам да ме прегръщат мъже “ - водачът се дръпна.
Останалото се случи доста бързо. Докато волгата се търкаляше, внезапно шефът се сети, че ето на, нещастието е ненадейно като положителната концепция. (Всъщност колата се преметна единствено три пъти.) Директорът не се изплаши. Страхът идва по-късно. Беше се премятал доста пъти, е, не тъкмо по този начин, и знаеше, че няма състояние, от което да не може да се излезе. Жалко за водача, очевидно, от двамата единствено той се беше родил под щастлива звезда. Положението не беше доста розово макар розовата пяна, която кипеше по устните му. Брегът се издигаше стръмно нагоре, шосето не се виждаше и от шосето не можеха да видят колата. Ако десният му крайник не беше разрушен, може би щеше да изпълзи. Сега трябваше да се влачи надолу, по пътеката до самата река, в сянката на моста. Първите 100 метра пропълзя относително бързо. Оставаха не повече от двеста и петдесет. Ако не беше тази розова пяна, би могъл да извика. Там бяха момчето и момичето. Докато стоеше комфортно облегнат на седалката, той мислеше, че ето на, тия двама младежи очевидно си губят времето, а времето е пари. И че в случай че в този момент беше на техните години, не би пропилял ненужно нито една минута и би постигнал доста повече. Времето взема решение всичко и т. н., и т. н. Ами в случай че са си отшили? Е, добре, ще пукна, какво от това? Децата са огромни. Божият свят в никакъв случай не ме е вълнувал доста. Пил съм най-хубавите виновност и не съм жаден даже за популярност, тъй като и славата омръзва. Хубаво е, че съвсем не боли.
Силите ги напускаха постепенно и към момента не му се вярваше, че ще почине. Просто си играше на самообладание. Двадесет години беше експортьор, комерсиално аташе, шеф, толкоз пъти си бе играл на безразличие, че и в този момент ролята се пасваше добре.
„ Деловите хора откровено ще съжаляват - разбирах си от работата. Заместник-директорът ще седне на моето кресло. Задникът му е необятен и тапицерията ще се огъне минимум пет пръста. “
Най-напред той видя момчето, а след това бялата блуза и аления колан на момичето.
„ Слава богу, тия двамата още си губят времето. Ще има да взема заместник-директорът, не ми се има вяра да умра. Хората споделят, че душата под нокът се криела. “
- Хооп!
- Бравоо!
„ Чува се. Да можех да извикам. Колко са близо! “
Но той не можеше нито да извика, нито да пълзи повече. Главата му шумеше.
„ Свърши се тя, моята. Хубаво е, че съвсем не боли, и най-важното - по никакъв начин не е ужасно. “
Отгоре профуча камион.
„ Никак не е ужасно и най-важното, че няма ма йза какво да се съжалява. Животът е отмъстителен безсрамник. Можеш да го изиграеш, само че постоянно си го връща. Той е като млад службогонец. Имам си греховце. Всичко е нечистотия, почтена дума. Ето на, на следващия ден на моето кресло ще седне заместник-директорът, ще се радва, мръсникът му неден. Ако не беше злополуката, щях да изпреваря италианските и холандските домати с две седмици и някой щеше да си пръсне черепа, както пишат в романите. Мъчно ми е въпреки всичко. Нещо не разбрах в този живот, а всевъзможни хора срещах. А може би няма нищо за схващане. Всичко е толкоз просто. Човек на моята възраст, с моя опит има право да го каже. “
Надеждата се върна като разсъмване. Момчето нави кордата към пръчката и заби олтата в гумичката. Момичето надяна обувките, бяха й малко широчки, и го направи напълно леко. Двамата потеглиха по пътеката сред житата, право към него.
„ Колко е прекрасен този свят. Всички хора са братя. Спасен! “
Искаше му се да ги прегърне двамата дружно с цялата земя и реката.
„ Странно, по какъв начин не съм забелязал до момента, че този свят е толкоз прекрасен. “
Двамата вървяха право към него, когато момчето нагази до пояс в житото. Гледаха се пет секунди. Момичето се поколеба малко, като човек, преди да скочи в студена вода през парещ ден. Момчето направи още няколко крачки във вътрешността, тя уверено го последва.
„ Да, това не бях планувал, за това напълно не помислих. “
Главата му шумеше. Беше напълно спокоен.
„ Когато човек престане да мисли за тези неща, може умерено да си отиде от света. “
- Роклята ми цялата ще позеленее. Зеленото не може да се изпере.
- Нека.
„ Така, като ги виждам, май скоро няма да свършат. А и момичетонещо се дърпа. “ - Той си спомни, че всички девойки, които в миналото е познавал, изначало се дърпаха, и му стана мъчително прелестно.
- Роклята ми, роклята напълно позеленя.
Тогава момчето смъкна едната презрамка, след това другата, ципът и без друго беше малко негоден.
„ Колко е огромен тоя свят. Колко бил огромен! “
Слънцето напълно си отиде. Луната си търсеше място сред облаците. Та нали на всеки му се желае да си почине малко, преди да се залови крепко за работа.
" Не е хубаво да се гледат такива работи " - зъ първи път му се искаше да бъде внимателен, даже извърна глава. „ Не е хубаво, само че какво от това. Нали по-късно аз ще бъда нищо, все едно че не е било. А може би ще ме виждат, несъмнено ще се изплашат, само че не трябва да се засрамват, тъй като няма нищо срамно. И в случай че ме виждат в точния момент, това лайно, заместник-директорът, ще има да чака за мястото ми... Всяка събота от Пловдив потеглят излетни влакове в шестнадесет направления, в случай че се вземат два вагона, това прави тридесет и два. Моят комбинативен разум, моят превъзходен разум... Даа, единствено с разум нищо не се реализира. Жалко, разбирах си от работата. “
Отгоре житото се затвори. Гърбовете на рибите от вечерната задуха омекнаха. Пръчката беше полегнала на една страна. Стори му се, че нанизаната риба още шава.
" Какво ли схващат тези двамата от валута, ордер, шконто,салдо. Те са просто хубави като живота, който си отива от мен. Довечера момичето ще почисти рибата, ще я измие и ще я оваля в брашно. Сигурно момчето ще посегне към изпържената риба с извити опашки, а момичето ще го плесне през ръката и ще му каже: " Не бързай! "
Странно. И такива неща имало. Как не съм ги забелязал до момента. А може и да оживея, може да ме виждат, преди да е станало напълно късно. Медицината доста напредна през последните години. Толкова ми се желае точно в този момент да оживея. "
С последни старания той затуляше вярата като запалена съчка кибрит през прохладен ден. Мина много време, напълно се стъмни и захладня. Момчето още веднъж излезе на пътеката и се спря да я изчака... Раненият ги виждаше доста добре на фона на нощното небе, аха, да ги допре с ръка. Толкова близо не бяха се приближавали и вярата още веднъж лумна. „ Сега ще ме намерят. Няма метод. Милите! “ - простена разчленено шефът. Момчето пое надълбоко въздух, лека разкрачено, гръдният му панер ясно се обрисуваше, с повдигнати плещи, четвъртит и имобилен. В тази вкаменена, културистка поза през фланелката всичките му мускули отчетливо се изрязаха. Тя го погали с удивление, прошепна гальовно нещо и момчето шумно изпусна въздуха. Двамата взеха да тършуват в близост, постоянно се навеждаха и струпаха купчинка. Сухите тръни внезапно подвигнаха висок пламък, доста ярък и съвсем без дим. Момчето съблече моряшката фланелка и като застана, по вятъра я разпери над огъня. „ Бю-бю-ро-крати! “ - промълви раненият. Преди да изгасне огънят, в съзнанието му се мярна една мисъл, само че той не й обърна внимание, стори му се, че някакво друго създание му я нашепна: „ Морето връща своите удавници, небето в никакъв случай! “ И незабавно я не помни. Вероятно такива хаотично-спонтанни фрази се пораждат инцидентно, от триенето на отлитащата душа с тялото.
Днес птиците пяха, тъй като се роди още една птица. Директорът умря с отворени очи. Спуснаха автоматизираната преграда и с цел да не се блъсне, водачът хвърли колата в пропастта.
Влакът извозваше домати за експорт. Току-що бяха почнали леко да червенеят. Новият шеф скъса листче от календара, с цел да не се объркат останалите дни. Измачканите житни класове, имам вяра, че до вечерта от влагата ще се вдигнат. Що се отнася до полата на момичето, зеленото няма да излезе и тя ще я скрие под дюшека. Рибата във всички случаи ще си изядат. Общо взето, денят беше добър и нищо повече.
В „ Старшината и слънцето “ той написа: " И по какъв начин да стане животът по-добър и по-справедлив? От тези антени, от тези станции, поради тия прогресивни въртележки, дето трептят, фучат и опипват света, едни в пенсия излязоха, други кръчми отвориха, а старшината при артилеристите желае да се напъха, но кой знае дали ще е за положително? И по какъв начин да отвинти бушоните на този свят, както във войнишката баня, и в здрачкавия сумрак да го прегледа от всичките му страни? "
Писателят цялостен живот правеше като своя воин – мъчеше да прегледа света от всичките му страни. На пишещата му машина остават неговите последни редове, преди да си отиде. Пише той, че в тази много необразована конюнктура, му е време да завърши. „ Ще отнеса – то се знае, с мен ще прибера и занеса едничко най-драгоценно нещо си – умеенето да мечтателствам. “
Рашко Сугарев предсказваше идващите насрещни времена като барометър. " Малко преди да си отиде от този към по-добрия свят, Рашко ми подари един развален барометър “, споделя Йордан Велчев. „ Той и в този момент ми е безценен – показанията му не престават да ме учат да дефинирам безпогрешно най-благоприятната околна среда за духовно сходство. "
Майсторът на късия роман Деян Енев дефинира Рашко Сугарев като Сизифът на словото. И ни предлага неговата биография в 10 реда – изказана от самия създател. „ В едно изявление през юли 1993 година, взето в Чирковата клиника, помолих облечения в зелена болнична дреха Рашко Сугарев да опише в 10 реда биографията си, написа Деян Енев. Ето какво ми отговори той:
„ Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на неистина. Изневерих й – не на смешка. Последваха страниците. Сутрин кофеин – доста. Цигарите – и те доста. Махмурлукът ми – и той много постоянен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни дистанции. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах много дами. Любовта ни най-често биваше взаимна. В 10 реда толкова. ”
„ Мисля си – две неща не могат да му се отрекат – голямото великодушие и неистовата грижовност за думите “, споделя за брат си Людмила Сугарева. С него се разбирали отлично. „ Още си припомням, споделя тя, как в ученическите ни години той ми четеше Горки – „ Приказки за Италия “. Макар и мълчаливец, беше ми хубаво неговото наличие и най-много когато преди малко дошъл от София, искаше да прочета един или различен негов ръкопис. Да си призная, за мене той е сложен създател. Разбира се, имам си обичани негови неща – изключително миниатюрите „ Довиждане без довиждане ”, „ Целувам крачките ”, „ Студен и гологлав ноември ”… Много са “.
Георги Величков твърди, че в новата българска белетристика Рашко Сугарев заема мястото на уединен и ненапълно неразбираем публицист. Уверен е обаче, че в този момент, след неговата гибел, творчеството му ще притегля от ден на ден фенове.
Защото, написа Величков, фалшификатите умират с създателите си, а същинското и неподправеното усилва цената си с годините.
Рашко Сугарев е роден в Пловдив на 1 април 1941 година Завършва медицина в града под тепетата през 1967 година и работи като доктор в продължение на 4 години. Завежда областен психиатричен кабинет в Смолян (1968-1972).
След това, воден от силата на призванието си, потегля по пътя на литературния труд. Редактор е в пловдивския сборник „ Тракия “, в Дружеството на писателите в Русе, редактор е в издателство „ Народна юноша “.
Петнайсет години е редактор във Военното издателство „ Св. Георги Победоносец “. Членува в Съюза на българските писатели. Той е преводач и написа новели, повести, разкази, романи: „ Ние, праведните “ (1971); „ Старшината и слънцето “ разкази (1973); „ Дунавско хоро “ повест (1976); „ Синева и сняг “ (1978); „ Балада за князе “ разкази и повести (1982); „ Отказ от завещание “ разказ (1984); „ Преображения господни “ разказ (1988); „ Светлината на тези дни “ новели (1988) и „ Лице на ласкател “ разказ (1999).
Неговите творби са преведени на немски, съветски и чешки език. Носител е на редица литературни награди, сред които и „ Награда Пловдив “ за 1971 г.
Награда „ Рашко Сугарев “
На негово име и в негова памет е учредена литературната премия за най-хубав оповестен роман „ Рашко Сугарев “. От 1998 до 2007 година се връчва в Пловдив, от Национален дарителски фонд „ 13 века България “. От 2008 година насам церемонията по връчването на премиите се организира в в София. Националната литературна премия „ Рашко Сугарев “ е за най-хубав оповестен пай роман от създатели до 35 години.
И НИЩО ПОВЕЧЕ
Разказ от Рашко Сугарев, писан през 1971 година
Днес ще се роди човек. Не тъкмо през днешния ден, само че след девет месеца. Вярно, черупката оформя яйцето, само че не тя е най-важната. Хората са измислили календара, имената на дните и часовете. Искат да ви подредят, та да не се объркате. Веднъж се разхождах в моя роден град и един чужденец ми обясняваше къде е фурната. И такива работи стават по тази земя. Аз му споделих: „ Глей си работата “. А той ми отговори: „ Данке “. Днес птиците доста ще пеят! И има за какво. Днес ще се роди птица. Защото всички хора на първо време са били птици. Един в моя град, когато срещнеше близък си, му споделяше: „ Здравей, птицо! “ И, несъмнено, затвориха го при другите птици.
Добро утро, зора! Добър ден, небе! Здравей, слънце! Казахте ли „ лека нощ “ на звездите? Сигурно. Вие сте като децата. После, когато се уморят птиците и сложат глави под крилете си, звездите ще ви кажат „ добър вечер “, а вие ще им пожелаете лека нощ.
Отначало хоризонтът беше червен, след това слънцето кипна и светът побеля. Сводът се е изгърбил, двата бряга като тромави хамали крепят моста на гърба си. Житото е още зелено, само че скоро ще пожълтее. И доматите скоро ще почервенеят. Не всичките... Някои ги берат зелени. Те ще зреят в щайгите по дългите пътища. Много е горещо през лятото във вагоните. Те ще зреят трудно и постепенно и един ден пъстрата навалица от чужденци ще възкликне: „ Я, какви червени домати! “ После ще разтоварят щайгите, а омърлушените, спарени домати дълго ще преглеждат тълпата, без да схващат думичка, само че закътали в дребните си семчици една истина: „ Далеко от родината можеш да узрееш бързо, само че не както би трябвало “.
През нощта беше валяло, само че слънцето си гледаше добре работата и тревата бързо съхнеше. Момчето размахваше тънка пръчка, влакното танцуваше и с вик режеше водата. На отсрещния бряг тополите се извиваха, водата бълбукаше в корените, момчето с навити крачоли, нагазило до колене, размахваше пръчката. Вятърът, тополите и водата бяха доста удовлетворени, тъй като нито една хубава ария не може да се изпее без същински диригент.
На брега, в тревата, до самите камъни, беше момичето. Отделяше ги пясъчна линия и два метра вода. Тя се изви и заби лакът в пясъка. Имаше доста фино къстче с червен колан. Бедрата й се губеха в тревата. По моста клаксоните ехтяха, мястото не беше най-подходящо за лов на риба, само че в този момент, през горещите часове, рибата си почиваше в сянката на свода. Момчето концентрирано следеше тапата, тя плуваше сред облаците, а по здравите му плещи пулсираха безчет мускули. Ех, че момче! Момичето го разглеждаше тъкмо по този начин, както аз нея - всеки се гледа работата.
- Хооп!
- Бравоо!
Момчето откачи мряната, рибата разказа сребърна дъга и тупна в краката на момичето. Тя посегна, няколко пъти рибата се изплъзваше, само че след това крепко я пипна сред хрилете. Миришеше на вода, жабуняк и яз.
На моста една волга задмина москвич. Шофьорът въздъхна и с примирие сви плещи. Отпред волгата бързо се отдалечаваше.
На момичето му доскуча и то си изу обувките. Вятърът люлееше лайкучките, те се извиваха чак до земята, само че пчелите леко балансираха с криле.
- Хооп!
- Бравоо!
Отзад роклята на момичето се затваряше с дълъг цип. На едно място ципът беше негоден, само че напълно малко.
Във волгата пътуваше шеф. Днес трябваше да води спеше диалог с министъра на превоза. Още 100 вагона, 100 вагона непременно. Ако провиснал и самолети, ще изпреварят с две седмици холандсиките и италианските оранжерии. Дъмпинг на европейския пазар. Чувствуваше, че за първи път от доста години живее огромен и същински живот.
- По-бързо, моето момче, по-бързо.
- Опасно е, другарю шеф.
- Карай! Риск печели, риск губи.
Тази фраза доста му харесваше. Всеки човек си има мото. „ Да се издигне монумент на риска! Как ли ще наподобява? Риск - благородное дело. Хубаво нещо са поговорките. Бих могъл да я плесна на министъра като четири валета. И министърът ще ми уточни вратата. “
Понякога човек открива себе си в един момент. Дирекоторът възмъжа в кафене „ Савоя “ преди тридесет и пет години. Спомняше си доста добре рождения ден, масата под фикуса, допиваха последните глътки кафе. Под пепелника криеха стотинките - студентска история. Разговаряха за някакъв филм, само че никой не можеше да си спомни актрисата. Тогава той дръпна стола и разхлаби вратовръзката: „ Внимание, заплащам бутилка коняк, който за две минути засече името й. Засичам! “
Сърцето му бясно заби. Той гледаше концентрирано часовника си. Заливаха го топли и студени талази. „ Десет, девет, осем - нямаше стотинка в джоба, - седем, шест, пет - момчетата стискаха главите си, - четири, три, две - циферблатът беше без секундарник и той броеше малко по-бързо. - Една, гонг! “ - плесна с ръце. Всеки си има занимание. В оня миг и за цялостен живот той обикна бокса.
- Бързо, по-бързо, моето момче. „ Ден година храни. “
Шофьорът натисна педала до дъно. Ускорението могъщо го залепи за седалките и в символ на признателност шефът го прегърна през рамото. „ Този фактически не наподобява на другите. Не обичам да ме прегръщат мъже “ - водачът се дръпна.
Останалото се случи доста бързо. Докато волгата се търкаляше, внезапно шефът се сети, че ето на, нещастието е ненадейно като положителната концепция. (Всъщност колата се преметна единствено три пъти.) Директорът не се изплаши. Страхът идва по-късно. Беше се премятал доста пъти, е, не тъкмо по този начин, и знаеше, че няма състояние, от което да не може да се излезе. Жалко за водача, очевидно, от двамата единствено той се беше родил под щастлива звезда. Положението не беше доста розово макар розовата пяна, която кипеше по устните му. Брегът се издигаше стръмно нагоре, шосето не се виждаше и от шосето не можеха да видят колата. Ако десният му крайник не беше разрушен, може би щеше да изпълзи. Сега трябваше да се влачи надолу, по пътеката до самата река, в сянката на моста. Първите 100 метра пропълзя относително бързо. Оставаха не повече от двеста и петдесет. Ако не беше тази розова пяна, би могъл да извика. Там бяха момчето и момичето. Докато стоеше комфортно облегнат на седалката, той мислеше, че ето на, тия двама младежи очевидно си губят времето, а времето е пари. И че в случай че в този момент беше на техните години, не би пропилял ненужно нито една минута и би постигнал доста повече. Времето взема решение всичко и т. н., и т. н. Ами в случай че са си отшили? Е, добре, ще пукна, какво от това? Децата са огромни. Божият свят в никакъв случай не ме е вълнувал доста. Пил съм най-хубавите виновност и не съм жаден даже за популярност, тъй като и славата омръзва. Хубаво е, че съвсем не боли.
Силите ги напускаха постепенно и към момента не му се вярваше, че ще почине. Просто си играше на самообладание. Двадесет години беше експортьор, комерсиално аташе, шеф, толкоз пъти си бе играл на безразличие, че и в този момент ролята се пасваше добре.
„ Деловите хора откровено ще съжаляват - разбирах си от работата. Заместник-директорът ще седне на моето кресло. Задникът му е необятен и тапицерията ще се огъне минимум пет пръста. “
Най-напред той видя момчето, а след това бялата блуза и аления колан на момичето.
„ Слава богу, тия двамата още си губят времето. Ще има да взема заместник-директорът, не ми се има вяра да умра. Хората споделят, че душата под нокът се криела. “
- Хооп!
- Бравоо!
„ Чува се. Да можех да извикам. Колко са близо! “
Но той не можеше нито да извика, нито да пълзи повече. Главата му шумеше.
„ Свърши се тя, моята. Хубаво е, че съвсем не боли, и най-важното - по никакъв начин не е ужасно. “
Отгоре профуча камион.
„ Никак не е ужасно и най-важното, че няма ма йза какво да се съжалява. Животът е отмъстителен безсрамник. Можеш да го изиграеш, само че постоянно си го връща. Той е като млад службогонец. Имам си греховце. Всичко е нечистотия, почтена дума. Ето на, на следващия ден на моето кресло ще седне заместник-директорът, ще се радва, мръсникът му неден. Ако не беше злополуката, щях да изпреваря италианските и холандските домати с две седмици и някой щеше да си пръсне черепа, както пишат в романите. Мъчно ми е въпреки всичко. Нещо не разбрах в този живот, а всевъзможни хора срещах. А може би няма нищо за схващане. Всичко е толкоз просто. Човек на моята възраст, с моя опит има право да го каже. “
Надеждата се върна като разсъмване. Момчето нави кордата към пръчката и заби олтата в гумичката. Момичето надяна обувките, бяха й малко широчки, и го направи напълно леко. Двамата потеглиха по пътеката сред житата, право към него.
„ Колко е прекрасен този свят. Всички хора са братя. Спасен! “
Искаше му се да ги прегърне двамата дружно с цялата земя и реката.
„ Странно, по какъв начин не съм забелязал до момента, че този свят е толкоз прекрасен. “
Двамата вървяха право към него, когато момчето нагази до пояс в житото. Гледаха се пет секунди. Момичето се поколеба малко, като човек, преди да скочи в студена вода през парещ ден. Момчето направи още няколко крачки във вътрешността, тя уверено го последва.
„ Да, това не бях планувал, за това напълно не помислих. “
Главата му шумеше. Беше напълно спокоен.
„ Когато човек престане да мисли за тези неща, може умерено да си отиде от света. “
- Роклята ми цялата ще позеленее. Зеленото не може да се изпере.
- Нека.
„ Така, като ги виждам, май скоро няма да свършат. А и момичетонещо се дърпа. “ - Той си спомни, че всички девойки, които в миналото е познавал, изначало се дърпаха, и му стана мъчително прелестно.
- Роклята ми, роклята напълно позеленя.
Тогава момчето смъкна едната презрамка, след това другата, ципът и без друго беше малко негоден.
„ Колко е огромен тоя свят. Колко бил огромен! “
Слънцето напълно си отиде. Луната си търсеше място сред облаците. Та нали на всеки му се желае да си почине малко, преди да се залови крепко за работа.
" Не е хубаво да се гледат такива работи " - зъ първи път му се искаше да бъде внимателен, даже извърна глава. „ Не е хубаво, само че какво от това. Нали по-късно аз ще бъда нищо, все едно че не е било. А може би ще ме виждат, несъмнено ще се изплашат, само че не трябва да се засрамват, тъй като няма нищо срамно. И в случай че ме виждат в точния момент, това лайно, заместник-директорът, ще има да чака за мястото ми... Всяка събота от Пловдив потеглят излетни влакове в шестнадесет направления, в случай че се вземат два вагона, това прави тридесет и два. Моят комбинативен разум, моят превъзходен разум... Даа, единствено с разум нищо не се реализира. Жалко, разбирах си от работата. “
Отгоре житото се затвори. Гърбовете на рибите от вечерната задуха омекнаха. Пръчката беше полегнала на една страна. Стори му се, че нанизаната риба още шава.
" Какво ли схващат тези двамата от валута, ордер, шконто,салдо. Те са просто хубави като живота, който си отива от мен. Довечера момичето ще почисти рибата, ще я измие и ще я оваля в брашно. Сигурно момчето ще посегне към изпържената риба с извити опашки, а момичето ще го плесне през ръката и ще му каже: " Не бързай! "
Странно. И такива неща имало. Как не съм ги забелязал до момента. А може и да оживея, може да ме виждат, преди да е станало напълно късно. Медицината доста напредна през последните години. Толкова ми се желае точно в този момент да оживея. "
С последни старания той затуляше вярата като запалена съчка кибрит през прохладен ден. Мина много време, напълно се стъмни и захладня. Момчето още веднъж излезе на пътеката и се спря да я изчака... Раненият ги виждаше доста добре на фона на нощното небе, аха, да ги допре с ръка. Толкова близо не бяха се приближавали и вярата още веднъж лумна. „ Сега ще ме намерят. Няма метод. Милите! “ - простена разчленено шефът. Момчето пое надълбоко въздух, лека разкрачено, гръдният му панер ясно се обрисуваше, с повдигнати плещи, четвъртит и имобилен. В тази вкаменена, културистка поза през фланелката всичките му мускули отчетливо се изрязаха. Тя го погали с удивление, прошепна гальовно нещо и момчето шумно изпусна въздуха. Двамата взеха да тършуват в близост, постоянно се навеждаха и струпаха купчинка. Сухите тръни внезапно подвигнаха висок пламък, доста ярък и съвсем без дим. Момчето съблече моряшката фланелка и като застана, по вятъра я разпери над огъня. „ Бю-бю-ро-крати! “ - промълви раненият. Преди да изгасне огънят, в съзнанието му се мярна една мисъл, само че той не й обърна внимание, стори му се, че някакво друго създание му я нашепна: „ Морето връща своите удавници, небето в никакъв случай! “ И незабавно я не помни. Вероятно такива хаотично-спонтанни фрази се пораждат инцидентно, от триенето на отлитащата душа с тялото.
Днес птиците пяха, тъй като се роди още една птица. Директорът умря с отворени очи. Спуснаха автоматизираната преграда и с цел да не се блъсне, водачът хвърли колата в пропастта.
Влакът извозваше домати за експорт. Току-що бяха почнали леко да червенеят. Новият шеф скъса листче от календара, с цел да не се объркат останалите дни. Измачканите житни класове, имам вяра, че до вечерта от влагата ще се вдигнат. Що се отнася до полата на момичето, зеленото няма да излезе и тя ще я скрие под дюшека. Рибата във всички случаи ще си изядат. Общо взето, денят беше добър и нищо повече.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ